Решение № 278 от 20.05.2014 г. на ВКС по н. д. № 770/2014 г.

Решение № 278 от 20.05.2014 г. на ВКС по н. д. № 770/2014 г., I н. о., НК, докладчик съдията Блага Иванова Производството е образувано по искане на осъдения С. К. С., депозирано на 8.04.14 г, за възобновяване на ВНОХД № 1334/13 по описа на Окръжен съд, Стара Загора, по което е постановено решение № 32 от 27.02.14 г., с което е потвърдена присъда на Районен съд, Казанлък, № 163 от 7.11.13, по НОХД № 615/13. С първоинстанционната присъда подсъдимият С. К. С. е признат за виновен в това, че на 6.08.12 г в [населено място], общ. Н., обл. Стара Загора, при условията на опасен рецидив, е отнел чужди движими вещи, на обща стойност 4 850 лв, от владението на П. К. И. без нейно съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, с оглед на което и на основание чл. 196, ал. 1, т. 1 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. "б" и чл. 54 НК, е осъден на три години "лишаване от свобода", при "строг" режим, настаняване в затвор, както и да заплати на пострадалата обезщетение за имуществени вреди, в размер на 4 850 лв. Искането е на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Твърди се, че авторството на деянието не е доказано съгласно изискванията на процесуалния закон. Иска се, по реда на възобновяването, да бъдат пререшени въпросите, касаещи наказателната отговорност на молителя. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на искането. Осъденият моли делото да бъде върнато за ново разглеждане. Представителят на ВКП счита, че искането е неоснователно. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Искането е допустимо. Подадено е от лице, имащо право да поиска възобновяване, при спазване на законоустановения шестмесечен срок и касае съдебен акт, непроверен по касационен ред. Разгледано по същество, е неоснователно. Въззивният съд е отговорил на идентични оплаквания на молителя за недоказаност на авторството. Съдът, правейки цялостен анализ на доказателствените източници, е извел верния извод, че обвинението е доказано, съгласно изискванията на чл. 303, ал. 2 НПК. Обвинителната теза е подкрепена от показанията на св. Ж. Й. и св. Р. Р., депозирани пред съдия на досъдебното производство, надлежно приобщени по делото, които са поддържани от свидетелите в съдебно заседание. Анализирани са и обясненията на подсъдимия, че не е извършил инкриминираното деяние, като неговите твърдения са преценени в контекста на уличаващите го доказателствени средства и правилно е прието, че се касае за защитна версия. Обсъдени са и гласните доказателства, изводими от показанията на св. В., които вярно са интерпретирани наред с показанията на св. Кр. Р. /последният, баща на осъдения, заявил, че ангажиментът за селскостопанска работа, в която е участвал молителят, се е състоял към края на месец август 2012 г, тоест, след инкриминираното деяние/. Оценени са и показанията на св. К., син на осъдения, на които правилно не е дадена вяра, като е отчетено, че същите са опровергани от показанията на св. Й. и тези на св. Р. Р. Ето защо, ВКС намери, че не е допуснато релевираното основание по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не може да бъде уважено искането на молителя за пререшаване на въпросите, касаещи наказателната му отговорност. По изложените съображения, ВКС намери, че искането е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното и на основание чл. 426 вр. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, I НО,