Решение № 252 от 7.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 493/2012 г.

Решение № 252 от 7.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 493/2012 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Емануела Балевска Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. С. Н. З. от [населено място] чрез адв. В. С. - АК В. обжалва и иска да се отмени въззивно Решение № 19 от 20.02.2012 г. по гр. възз. д. № 563/2011 г. на АС - Варна. С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е постановено в нарушение на съществени процесуални правила при преценка на доказателствата и по приложение на материален закон, основания за отмяна по см. на чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че въззивният съд е разместил доказателствената тежест при преценката на установените правно-релевантните за спора факти, не е ценил правилно ангажираните доказателства, че именно С. З. е собственик на таванския етаж. Касационното обжалване е допуснато по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по въпроса за приложение на чл. 154 ГПК относно правилното разпределение на доказателствената тежест при преценката на доказаните факти в рамката на събраните по делото доказателства, произнесен от въззивния съд в смисъл, противоречащ на Решение № 261 от 31.03.2010 г. по гр. д. № 5305/2008 г. на ВКС - III отд., постановено по чл. 290 ГПК, и Решение № 123 от 13.01.2009 г. по гр. д. № 4812/2007 г. на ВКС-IV г. о., и по въпроса за приложението на чл. 38 ЗС и тълкуване на законовото понятие "общи части" произнесен от въззивния съд в смисъл, обратен на този по Решение № 332 от 6.07.2010 г. по гр. д. № 633/2009 г. на ВКС-II отд., постановено по чл. 290 ГПК. В срока по чл. 287 ГПК не е подаден писмен отговор от ответната страна - Й. Н. Б., не се взима становище и в хода на съдебното разглеждане на делото. Състав на ВКС - второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 291 ГПК и чл. 293 ГПК, намира: С обжалваното решение, въззивният съд в правомощията си по чл. 258 и сл. ГПК е отменил Решение № 958 от 15.07.2011 г. по гр. д. № 391/2011 г. на ОС - Варна и е постановено ново, с което С. Н. З. е осъдена да предаде на Й. Н. Б. владението върху * идеална част от тавански помещения, намиращи се в жилищната сграда, с адрес [населено място] [улица] № 13, изградена в дворно място цялото от 316 кв. м., съставляващо ПИ Nо *, попадащ в VII микрорайон на [населено място], на основание чл. 108 ЗС. За да постанови решението си, решаващият съд е приел, че страните по делото, като етажни собственици в процесната сграда притежават и съответни идеални части от общите части на сградата и правото на строеж. Прието е, че преди извършеното преустройство на таванския етаж от 2005 г., подпокривното пространство не е със статут на самостоятелен обект на правото на собственост, поради което не е включено като такова в предметния обхват на сделките, по силата на които всяка една от страните е придобила собствеността на самостоятелен жилищен обект в сградата. След като подпокривното пространство има характер на обща по естеството си част на сградата и всеки етажен собственик притежава от общите части съответна на притежавания обект част, макар и това да не е упоменато в акта на придобивната сделка, въззивният съд е направил крайния извод, че ищецът Й. Б. е собственик на * идеална част от таванските помещения, като легитимиращия го титул за собственост е НА за дарение на първи жилищен етаж № */2005 г. Решението на въззивния съд е необосновано, постановено при неточен и незадълбочен анализ на фактите по делото, неправилно разпределена доказателствена тежест. Изводът на въззивния съд, че е налице етажна собственост е безспорен като факт към датата на разглеждане на делото, но обстоятелството, че е налице етажна собственост между страните по настоящия спор от 2005 г. /НА № */2005 г./ не води до безусловния извод, че праводателката на Й. Б., като етажен собственик е собственик на идеални части от таванските помещения без да са събрани надлежни доказателства в тази насока и при липсата на изричното им посочване в нотариалния кат. Приетата с Решение № 123 теза, че ако страната е собственик на самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост, то същият има квота и в общите части на сградата, без това обстоятелство да изрично упоменато в акта, траслиращ собственост, изцяло се поделя от настоящия състав, наред с извода, че етажната собственост възниква, когато отделните обекти в сградата станат притежание на различни лица /поне две/ и че в тежест на ищците, по пътя на главното и пълно доказване е да установят, че, процесният имот е обща част на етажната собственост и като такъв е притежание на етажните собственици. Заявеният от Й. Б. ревандикационен иск по чл. 108 ЗС за притежавани идеални части от "таванските помещения" като общи части на сградата, е уважен въз основа на представения НА № */2005 г. за придобиване на самостоятелен обект /жилище/ в етажната собственост и принципно правилната теза, че дори и да не е изрично посочено, собствеността на прилежащите идеални части от общите части на сградата се транслират заедно с главната вещ. Изводът е необоснован, тъй като липсват доказателства кога и между кой лица - собственици на самостоятелни обекти е възникнала етажна собственост. Легитимиращият праводателя на ищеца нотариален акт - НА № */2003 г., е посочен като приложение при сключване на сделката по НА № */2005 г., но не е представен по делото, нито са представени предхождащите нотариални актове. Изводът на въззивния съд, че още първият собственик на самостоятелен е обект в етажната собственост е закупил жилище заедно със съответните идеални части, е направен на базата на едно предположение /логическо съждение/, при липсва на ангажирани доказателства, кои лица са предшестващите праводатели - собственици на главната вещ - жилището на първия етаж. Липсващите факти са релевантни за спора от гл.т. на пълното, главно доказване на претендираното субективно материално право. Още с отговора на исковата молба С. З. е оспорила иска, като е посочила, че "Б. следва да докаже, че има право на собственост върху таванските помещения", наред с поддържаната теза, че тя е собственик на целия тавански етаж, представяйки НА № */1992 г. Видно от делото, с дадени указания /л. 16/ окръжният съдия, разглеждащ делото като първа инстанция, с предявения на страните проекто-доклад, вменява на ищеца Й. Б. доказателствената тежест да установи, че е собственик, като посочи и на какво основание твърди, че е собственик на * идеална част от таванските помещения, тъй като такива не са посочени в НА № */2005 г. и представи доказателства за това. В съдебно заседание от 22.06.2011 г. защитата на ищца е пояснила, че процесните идеални части са общи части на сградата и се притежават от ищеца по силата на дарението по НА № */2005 г., без да изрази възражения по доклада. С протоколно определение от същата дата е приет като доказателство НА № */ 1992 г., без възражения или оспорвания от страна на защитата на ищеца. При тези данни за процесуалните действия на ищеца и защитата му в хода на изпълнение на дадените указания и доказване на правно релевантните факти, постановеното от първата инстанция отхвърлително решение и доводи по въззивната жалба на Й. Б., и при пълна липса на решаващи изводи на въззивния съд, че в рамките на иска по чл. 108 ЗС ищецът е провел пълно и главно доказване, че е собственик на претендираните * идеални части от общите части на таванския етаж и искът му следва да се уважи, обжалваното позитивно решение в полза на Й. Б. е неправилно, като напълно необосновано. Основните изводи на въззивния съд са съсредоточени, не върху това, както е доказал ищецът като материално-правна легитимация на собственик, а какво не може да се приеме, че е доказала ответницата., като по този начин е разместил напълно доказателствената тежест на страните в хода на протичащия процес по ревандикационния иск за собственост. Съдът е приел, че ответника С. З., не владее таванските помещения, тъй като не е могла да придобие собствеността на "новоизградените обекти", тъй като тяхното изграждане като такива е едва през 2005 г., на основание придобивна давност, след като не са изтекли 10 години от построяването им, а строително разрешение е с дата 9.02.2005 г. По този начин, без да е налице оспорване от страна на ищеца на представения НА № */1992 г. и съдържанието на Разрешението за строеж № 26/9.02.2005 г., сочещо че се касае до ремонт на "собствени тавански помещение", и двата документа имащи характера на официални документи, е приета за оборена формалната им доказателствена сила. По този начин процесуалните действия на втората - въззивна инстанция по преценка на доказателствата е в разрез с установените процесуални правила - чл. 146 ГПК, чл. 131 ГПК, чл. 6, ал. 2 ГПК. Неправилното съдебно решение подлежи на отмяна. Предвид липсата на необходимост от ново /повторно/ извършване на констатираните порочни процесуални действия в рамките на висящо съдебно производство, настоящият състав на ВКС намира, че спорът следва да бъде решен по същество от касационни съд. Искът на Й. Б. е неоснователен по вече изложените съображения. В тежест на ищеца е пълното и главно доказване на правата на собственост не само досежно припадащите се по принцип идеални части от общите части на сградата, а в рамките на настоящия спор конкретно по отношение на таванските помещения, доколкото е установил по безспорен начин в процеса на доказване релевираните в тази насока твърдения, че същите имат статут на общи части на сградата и всеки собственик на самостоятелен обект в етажната собственост има части. Неизпълнението на дадените указания, неангажирането на доказателства за да бъдат приложени правилата на логическото мислене, че щом има надлежно придобит самостоятелен обект в една етажна собственост, заедно с нея собственикът на главната вещ придобива и идеални части от всички общи части на сградата в т.ч. и от тавански помещения, оформени към момента на завеждане на делото като самостоятелен обект на право на собственост и за които ответната страна притежава неоспорен в рамките на процеса титул за собственост, налагат извод за неоснователност на иска. В рамките на заявения ревандикационен иск по чл. 108 ЗС, опровергаването или оборването на релевираните в защитната позиция на ответника правопогасяващи или правопроменящи възражения следва да се анализира от съда, само и доколкото ищецът е доказал по несъмнен начин своето право на собственост, в рамките на релевирани доводи, че вещта се владее от ответника на годно правно основание. Искът не може да бъде уважен, както е сторил апелативен съд, действайки като въззивна инстанция, само базирайки изводите си на това, че ответника няма основание, на което да владее изцяло спорния по делото имот. Неправилното съдебно решение на въззивната инстанция следва да бъде отменено, като на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК се постанови ново решение, с което искът на Й. Б. по чл. 108 ЗС бъде отхвърлен. На основание чл. 81 във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника С. З. следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 1572.25 лв., включващо ДТ и адвокатско възнаграждение. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 и 2 ГПК, състав на ВКС - второ отделение на гражданската колегия