Решение № 3891 от 20.04.2022 г. на ВАС по адм. д. № 12097/2021 г.

Решение № 3891 от 20.04.2022 г. на ВАС по адм. д. № 12097/2021 г., V о., докладчик съдията Илиана Славовска Производството е по реда на чл. 208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Министъра на регионалното развитие и благоустройството срещу решение № 5254 от 20.08.2021 г., постановено по административно дело № 9034/2020 г. от Административен съд София-град, с което е отменена заповед № РД-02-16-856/21.08.2020 г., издадена от Главния секретар на министерството по силата на негова заповед за делегиране на правомощия. По наведени доводи за неправилност на решението, като необосновано се иска отмяната му и постановяване на ново по съществото на спора, с което оспорването на заповедта бъде отхвърлено, като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба – Е. Г. чрез процесуален представител оспорва същата и моли съда да постанови решение, с което да я отхвърли като неоснователна. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд (ВАС), състав на Пето отделение, при извършената служебно проверка на атакуваното решение по реда на чл. 218, ал. 2 АПК и предвид наведените в касационната жалба доводи, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от активно легитимирана страна, в срока по чл. 211 АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна, поради следните съображения: Обжалваното решение е валидно и допустимо – постановено е от компетентния съд, в предвидената от закона форма, след надлежно сезиране с жалба против административен акт от лице, чийто права и законни интереси са засегнати с него, а разгледано по същество е правилно. Първоинстанционният съд, след извършената проверка за законосъобразност приема, че оспореният пред него административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма и при спазване на предвидените в закона административнопроизводствени правила, но в нарушение на материалния закон и неговата цел. Обоснован и съответен на доказателствата е изводът, че длъжността заемана от Г. не е реално съкратена, тъй като продължава да съществува както като нормативно определена позиция, така и като система от функции, задължения и изисквания определени в длъжностна характеристика. От доказателствата по делото безспорно се установява, че преди промяната в длъжностното разписание, в сила от 25.08.2020 г. Главна дирекция [наименование] е била структурирана в 5 отдела на централно ниво и шест на регионално ниво. Един от централните отдели съществували до посочения момент е бил отдел [наименование] с общ брой на служителите 27 щатни бройки, в който са съществували два сектора: 1. [наименование] със 16 щатни бройки, от които 8 броя за [длъжност] и 2. [длъжност] с предвидени 10 щатни бройки, от които 6 броя за [длъжност] и една щатна бройка за [длъжност]. С утвърденото на 25.08.2020 г. щатно разписание в посочената главна дирекция отдел [наименование], като са създадени нови два отдела: 1. [наименование] в който няма сектори, с предвидени 11 щатни бройки, от които за [длъжност] 5 броя и 2. [длъжност], в който също няма сектори, с предвидени 15 щатни бройки, от които 7 за [длъжност]. Останалите отдели в ГД СППРР са запазени като брой и структура, но с различен брой щатни бройки, но настоящият състав намира, че извършеното в тях преструктуриране е неотносима към предмета на спора и правилно не е обсъждано в първоинстанционното решение. От така установеното следва, че при извършената промяна секторите, които са били част от структурата на закрития отдел [наименование] са станали отдели, като в сектор [длъжност], в който е заемал длъжност Г., който е станал отдел [длъжност] щатните бройки са увеличени от 10 на 15, като същевременно е увеличен и броят за длъжността, заемана от нея – [длъжност] от 6 на 7 броя. При това следва извод, че длъжността, заемана от ответницата е запазена не само като нормативно определена позиция, но и броят на служителите за тази длъжност не само не е намален (което е форма на съкращение при запазване на длъжността), но дори е увеличен с една бройка, както правилно е констатирал и първоинстанционният съд. Правилен е и изводът, че длъжността е запазена и като система от функции, изисквания и задължения, тъй като при извършената съпоставка на длъжностните характеристики за заеманата от Г. длъжност, с тези за същата длъжност в новосъздадения отдел обосновано АССг приема, че със замяната на съществуващите задължения по ОПРР 2007-2013 г. с такива по нова Програма "Развитие на регионите" и добавяне на нови задължения не се променят съществено тези параметри на длъжностната характеристика за длъжността. При това не е налице и втората предпоставка, необходима за да е налице реално съкращение на длъжността. Настоящият състав напълно споделя и останалите изводи на съда, свързани с постановяване на заповедта в нарушение на изискванията по чл. 6, ал. 2 АПК, както и изводът, че в случая е нарушена целта на закона, доколкото при липсата на реално съкращение на длъжността, заемана от служителя е съкратен, този който я заема, а същевременно по изрично и конкретно предложение на директора на ГД СППРР на тази длъжност - [длъжност] е преназначено лице, заемало [длъжността] на закрития сектор [длъжност]. Този факт от своя страна обосновава извод за постановяване на заповедта и в нарушение на чл. 4, ал. 2 АПК предвиждащ, че административните актове се издават за целите на основанията и по реда, предвиден в закона и на чл. 7, ал. 1 АПК, съгласно който административните актове се основават на действителните факти от значение за случая. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав на ВАС приема, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила, като постановено при отсъствие на касационни основания за отмяна. При този изходна делото и на основание чл. 143, ал. 1 АПК администрацията при касационния жалбодател следва да бъде осъдена да заплати на ответницата направените по делото разноски в размер на 1000 лв., представляващи възнаграждение за един адвокат, при съобразяване на фактическата и правна сложност на делото, както и че посоченият размер е близък до минималния такъв, определен в чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Пето отделение