Решение № 279 от 26.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4694/2017 г.

Решение № 279 от 26.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4694/2017 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Боян Цонев Производство по чл. 290 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/27.10.2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в решението). Производството е образувано по касационна жалба на ищцата по делото Й. Г. К. срещу решение № 322/09.08.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 501/2017 г. на Великотърновския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено – в обжалваната осъдителна част, решение № 147/27.02.2017 г. по гр. дело № 2514/2016 г. на Великотърновския районен съд и е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу Т. С. С., иск с правно основание чл. 127, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на сумата 15 176. 35 лв., представляваща половината от общия размер на редовни месечни погасителни вноски по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 09.09.2005 г., сключен с [фирма], ведно със законната лихва за забава, считано от 29.09.2016 г. до окончателното изплащане на сумата; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по делото. Въззивният съд е приел за установено, че страните по делото са поели при условията на пасивна солидарност, уговорена в процесния договор за банков кредит от 09.09.2005 г., задължението да погасят кредита за срок от 120 месеца на равни месечни вноски, включващи лихва и главница; както и че през периода 11.10.2005 г. – 09.12.2012 г. от разплащателната сметка на жалбоподателката-ищца са били платени редовни месечни вноски в общ размер 30 352. 71 лв., като съдът е намерил за недоказани и неоснователни твърденията и доводите на ответника, че и той е участвал в плащането на тази сума. Окръжният съд е установил и че по последващ договор за рефинансиращ банков кредит от 10.12.2012 г. страните по делото са поели друго солидарно задължение за връщане и на този кредит в размер 117 300 лв., като с част от получената по него сума в размер 10 329. 34 лв. на 17.12.2012 г. те са погасили предсрочно и изцяло остатъка от задължението си по процесния договор за банков кредит от 09.09.2005 г. Въззивният съд е приел и че тъй като по делото не е установено друго, съгласно презумпцията по чл. 127, ал. 1 от ЗЗД, в отношенията между страните – солидарни длъжници е налице "равна задлъжнялост". Съдът е намерил за неоснователни и доводите на ответника, че неговото регресно задължение възниквало и ставало изискуемо по силата на всяко плащане на месечна погасителна вноска от ищцата към кредитора, т. е. – че са налице множество такива задължения, като е приел, че това е в противоречие с правилото на чл. 127, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД, съгласно което, релевантно за възникване на регресната претенция е само плащането, надхвърлящо частта на изпълнилия съдлъжник, като за този извод съдът се е позовал на решение № 827/15.12.2010 г. по гр. дело № 1328/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 196/21.08.2015 г. по гр. дело № 6068/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Позовавайки се и на решение № 211/23.07.2012 г. по гр. дело № 177/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 245/29.09.2012 г. по гр. дело № 178/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, въззивният съд е приел, че размерът на частта на всеки от съдлъжниците се определя не от общия дълг, какъвто той е бил в момента на възникването му, а се приспада от платеното за погасяването на дълга, какъвто той е бил в момента на погасяването, т. е. – за да бъде определена припадащата се част на всеки от съдлъжниците, е необходимо задължението да бъде платено. Оттук въззивният съд е извел и решаващите си изводи по делото, а именно: Релевантно за обратното вземане, плащане, след което е възможно да се формира извод дали е налице имуществено разместване, възстановимо по реда на чл. 127, ал. 2 от ЗЗД, е само това, което е извършено изцяло разделно от солидарните длъжници, и което по правилото на чл. 123, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД е освободило останалите. Само така вътрешните отношения на съдлъжниците ще са изчерпани и съпоставката на платеното от всеки с припадащата му се част ще даде като резултат извод за наличие или липса на основание за претенция за разликата. Обратно – погасяването на солидарния дълг, макар и частично, с нов солидарен дълг, поет от същите съдлъжници, изключва предявяването на регресна претенция. Така задължението към първоначалния кредитор е погасено, но във вътрешните отношения между страните не е платено по смисъла на чл. 127, ал. 1 от ЗЗД. Не е възможно да се определи нито това, което следва да се понесе поравно от съдлъжниците, нито дали някой от тях, плащайки, е надхвърлил своята част. По тези съображения въззивният съд е намерил за неоснователна тезата на ищцата, че последната погасителна вноска, платена с новия солидарен дълг, следва да се разглежда като поравно направена от съдлъжниците; съдът е посочил, че така би било ако тази последна предсрочна вноска беше платена с нов, но разделен заем или с парични средства, внесени поравно от съдлъжниците. В заключение окръжният съд е приел, че не са налице предпоставки за възникване на регресна претенция на ищцата, поради което искът й следва да бъде отхвърлен, а възражението на ответника за изтекла погасителна давност се явява лишено от предмет. В касационната жалба на ищцата Й. Г. К. се излагат оплаквания и съображения за неправилност на така постановеното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание. Ответникът Т. С. С. не е подал отговор на касационната жалба, но я оспорва в откритото съдебно заседание, излагайки в същото и в представена писмена защита съображения за неоснователност на жалбата. С определение № 456/22.05.2018 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по материалноправния въпрос – когато едни и същи длъжници са поели солидарни задължения по различни договори за банков кредит, като с получените средства от единия са погасили част от солидарното си задължение по другия, следва ли да бъдат погасени всички техни общо поети солидарни задължения, за да възникне право на регрес по чл. 127, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД за съдлъжника, платил в повече. По така поставения въпрос, съдът намира следното: Регресното право по чл. 127, ал. 2, изреч. 1 от ЗЗД на един от солидарните длъжници спрямо останалите такива възниква тогава, когато той изпълни такава част от солидарното задължение, която надхвърля припадащата му се част от него, като е без значение дали той е погасил чрез плащане на кредитора или чрез поемане на ново задължение. Размерът на припадащата се част на всеки от съдлъжниците, респ. – размерът на изпълненото в повече от някой от тях и на това, което му се дължи от всеки от останалите съдлъжници се определя от размера на дълга, но не какъвто е бил той към момента на възникването му, а какъвто е към момента на погасяването. В този смисъл е и установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, цитирана и от въззивния съд – решение № 827/15.12.2010 г. по гр. дело № 1328/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 196/21.08.2015 г. по гр. дело № 6068/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 211/23.07.2012 г. по гр. дело № 177/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 245/29.09.2012 г. по гр. дело № 178/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Тази практика на ВКС се споделя и от настоящия съдебен състав, но (както е посочено и в определението по чл. 288 от ГПК), макар да е от значение, тя не дава отговор на поставения по настоящото дело материалноправен въпрос. Настоящият съдебен състав намира, че в случаите, когато едни и същи длъжници са поели солидарни задължения по различни договори за кредит, като с получените средства от единия (по-новия) са погасили изцяло солидарното си задължение по другия (по-стария), то във вътрешните си отношения по повод последното (по-старото) солидарно задължение никой от тях няма регресно право по чл. 127, ал. 2, изреч. 1 от ЗЗД спрямо останалите съдлъжници, тъй като никой от тях не е изпълнил повече от припадащата му се част от него, именно предвид характера на отговорността им и по новото задължение – също солидарна. В тези случаи вътрешните отношения между съдлъжниците, респ. – евентуалните им регресни им права по чл. 127, ал. 2, изреч. 1 от ЗЗД ще се уредят в зависимост от това кой от тях изпълнява новото солидарно задължение (като обаче се вземат предвид припадащите им се части и от стария солидарен дълг, ако те са различни от тези по новия; например: по стария те са равни, а по новия – в друго съотношение). Положението не се променя и в случай, че със средствата от поетия нов солидарен дълг съдлъжниците погасят само част от старото солидарно задължение, но казаното по-горе важи само за тази част. В тези случаи, ако само един от съдлъжниците изпълни или вече е изпълнил останалата част от стария солидарен дълг и тя надхвърля припадащата му се част от този дълг към момента на погасяването (съобразно изложеното по-горе), то са налице всички предпоставки за възникването на регресното му право по чл. 127, ал. 2, изреч. 1 от ЗЗД, респ. – за възникването на насрещните задължения на останалите съдлъжници да му заплатят разликата – всеки от тях съобразно припадащата му се част. В заключение, съдът намира, че отговорът на поставения по делото материалноправен въпрос е следният: когато едни и същи длъжници са поели солидарни задължения по различни договори за банков кредит, като с получените средства от единия са погасили част от солидарното си задължение по другия, не е необходимо да бъдат погасени всички техни общо поети солидарни задължения, за да възникне право на регрес по чл. 127, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД за съдлъжника, платил в повече; в тези случаи вътрешните отношения между съдлъжниците се уреждат съобразно гореизложеното. При така възприетия отговор на поставения по делото материалноправен въпрос, касационната жалба е частично основателна. При извършената касационна проверка, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо, но частично неправилно. Предвид възприетото по-горе разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос, основателно е основното оплакване в касационната жалба, че при правилно установените обстоятелства по делото (че през периода 11.10.2005 г. – 09.12.2012 г. само жалбоподателката-ищца, без участието на ответника, е изплатила редовни месечни вноски в общ размер 30 352. 71 лв. по процесния договор за банков кредит от 09.09.2005 г.; че със средствата от рефинансиращия банков кредит от 10.12.2012 г. страните на 17.12.2012 г. предсрочно са погасили остатъка в размер 10 329. 34 лв. от задължението си по процесния договор за банков кредит от 09.09.2005 г.; че и по двата банкови кредита страните са солидарни длъжници, като във вътрешните си отношения те отговарят наравно), въззивният съд неправилно – в нарушение на материалноправната норма на чл. 127, ал. 2, изреч. 1 от ЗЗД е направил решаващите си изводи по делото, че погасяването на солидарния дълг, макар и частично, с нов солидарен дълг, поет от същите съдлъжници, изключва предявяването на регресна претенция, респ. – че не са налице предпоставките за възникване на регресната претенция на жалбоподателката-ищца. Неоснователно е касационното оплакване на ищцата, че като е приел горното, окръжният съд допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като се произнесъл при липса на такова оплакване във въззивната жалба. Това е така, защото, макар и неправилно, въззивният съд е приложил материалноправната норма на чл. 127, ал. 2, изреч. 1 от ЗЗД, която императивно регламентира вътрешните отношения между солидарните съдлъжници в хипотезата, при която някой от тях е изпълнил повече от припадащата му се част от солидарното задължение. Тъй като допуснатото от въззивния съд нарушение на материалния закон не налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, правният спор между страните следва да бъде разрешен по същество от настоящата касационна инстанция. С експертното заключение по делото е установено, че общият размер на солидарното задължение на страните по процесния договор за банков кредит от 09.09.2005 г., към момента на окончателното му погасяване на 17.12.2012 г. възлиза на 41 144. 17 лв. (включващ, освен платените редовни месечни вноски в общ размер 30 352. 71 лв. и предсрочно погасения остатък от 10 329. 34 лв., още и платените такси за предсрочното погасяване в размер 309. 14 лв. и за заличаване на ипотеката в размер 152. 98 лв.). Следователно, припадащата се част на всяка от страните, които във вътрешните си отношения отговарят наравно за солидарното задължение, възлиза на сумата 20 572. 09 лв., а платените лично само от жалбоподателката-ищца редовни месечни погасителни вноски в общ размер 30 352. 71 лв. надхвърлят припадащата й се част от солидарния дълг със сумата 9 780. 63 лв. За тази разлика в размер 9 780. 63 лв., на основание чл. 127, ал. 2, изреч. 1 от ЗЗД и съобразно изложеното по-горе, за нея е възникнало право на регрес срещу ответника, а за последния – насрещното задължение да я заплати на ищцата, като сумата се дължи ведно с претендираната законна лихва, считано от датата на подаването на исковата молба в съда – 29.09.2016 г. до окончателното й изплащане. По съображенията, изложени при отговора на поставения по делото материалноправен въпрос, а именно – че за частта от солидарния дълг, която е погасена със средствата от новия солидарен дълг, за никой от съдлъжниците не възниква регресно право по чл. 127, ал. 2, изреч. 1 от ЗЗД, тъй като никой от тях не е платил повече от припадащата му се част от тази част от дълга, неоснователни са доводите на жалбоподателката-ищца по делото, че тя има право на регрес и за половината от предсрочно погасения със средствата от рефинансиращия банков кредит от 10.12.2012 г., остатък в размер 10 329. 34 лв. от процесния банков кредит от 09.09.2005 г. Неоснователно е и необсъденото от въззивния съд, възражение на ответника за изтекла в негова полза тригодишна погасителна давност по чл. 111, б. "в" от ЗЗД. Също от съображенията, изложени при отговора на поставения по делото материалноправен въпрос, следва, че регресното право на вземане по чл. 127, ал. 2, изреч. 1 от ЗЗД на единия от солидарните съдлъжници срещу останалите такива, е вземане за разликата над припадащата му се част от общия дълг – такъв какъвто е той към момента на погасяването, а не е вземане за периодични плащания, като то възниква и става изискуемо от момента, когато съдлъжникът е платил (погасил) тази разлика над припадащата му се част. Поради това, регресното право на вземане по чл. 127, ал. 2, изреч. 1 от ЗЗД се погасява с общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД, считано съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД от момента на изискуемостта. В случая регресното право на жалбоподателката-ищца спрямо ответника е възникнало и е станало изискуемо на датата на последното извършено от нея плащане на редовна погасителна вноска по процесния банков кредит – 09.12.2012 г., поради което петгодишният давностен срок не е изтекъл към датата на подаването на исковата молба в съда – 29.09.2016 г. По изложените съображения, обжалваното въззивно решение, като неправилно, следва да се отмени в частта, с която искът с правно основание чл. 127, ал. 2, изреч. 1 от ЗЗД е отхвърлен за сумата 9 780. 63 лв., ведно с посочената законна лихва върху нея, и вместо това следва да се постанови осъждане на ответника да заплати на ищцата тази дължима сума, ведно със законната лихва. В останалата част, с която искът е отхвърлен за разликата над тази сума до присъдения от първоинстанционния съд размер от 15 176. 35 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, въззивното решение е правилно като краен резултат, поради което следва да се остави в сила в тази част. Предвид крайния изход на делото, ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК на жалбоподателката-ищца, от претендираните и направени от нея разноски за заплатените в производството пред трите инстанции по делото държавни такси, възнаграждение на вещото лице и адвокатско възнаграждение в общ размер 4 432. 03 лв., съразмерно с уважената част от иска – сумата 2 833. 21 лв. Също предвид крайния изход на делото, жалбоподателката-ищца дължи на основание 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, от претендираните и направени от ответника разноски за заплатените в производството пред въззивната и касационната инстанции по делото държавна такса и адвокатско възнаграждение в общ размер 803. 53 лв., съразмерно с отхвърлената част от иска – сумата 289. 87 лв. Тъй като с обжалваното въззивно решение жалбоподателката-ищца е осъдена да заплати на ответника разноски в размер 303. 53 лв., то решението следва да се отмени и в тази част относно разноските, с която такива са присъдени над дължимия размер от 289. 87 лв., като се остави в сила за последната сума. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 322/09.08.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 501/2017 г. на Великотърновския окръжен съд, – в частта, с която предявеният от Й. Г. К. срещу Т. С. С., иск с правно основание чл. 127, ал. 2, изреч. 1 от ЗЗД е отхвърлен за сумата 9 780. 63 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, и Й. Г. К. е осъдена да заплати на Т. С. С. разноски по делото над сумата 289. 87 лв. (двеста осемдесет и девет лева и осемдесет и седем стотинки); и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА, на основание чл. 127, ал. 2, изреч. 1 от ЗЗД, Т. С. С. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], [улица], вх. "А", ет. 5, ап. 9, да заплати на Й. Г. К. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], СО "П... " № 935, вх. "В", ет. 1, сумата 9 780. 63 лв. (девет хиляди седемстотин и осемдесет лева и шестдесет и три стотинки), представляваща платената от нея разлика над припадащата й се част от солидарното задължение по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 09.09.2005 г., сключен с [фирма], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.09.2016 г. до окончателното й изплащане; ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, Т. С. С. да заплати на Й. Г. К. сумата 2 833. 21 лв. (две хиляди осемстотин тридесет и три лева и двадесет и една стотинки) – разноски по делото. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 322/09.08.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 501/2017 г. на Великотърновския окръжен съд, – в останалата част. Решението не подлежи на обжалване.