Решение № 6299 от 27.6.2022 г. на ВАС, V о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие (ДФЗ) срещу Решение 131/10.01.2022 г. на Административен съд София-град (АССГ) постановено по адм. дело 8507/2021 г. С обжалваното решение е отменена Заповед 1707/30.07.2021 г. на изпълнителния директор на ДФЗ, с която на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 и чл. 108 от Закона за държавния служител (ЗДСл) е прекратено служебното правоотношение на И. Павлова и ДФЗ е осъден да заплати разноски по делото. Касационният жалбоподател обжалва решението като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Счита за неправилен извода на съда, че в оспореният акт отсъстват фактически и правни основания за неговото издаване, че са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, че оспорената заповед е издадена при липса на материалноправни основания и при неспазване целта на закона. Подробно излага съображения за законосъобразност на издадената заповед и че прекратяването се дължи на промяна в длъжностната характеристика за заемане на длъжността [заличен текст] с въвеждане на изискване за дигитална компетентност. Твърди, че И. Павлова не е направила усилие да опровергае посочената в Наредба за условията и реда за оценяване на изпълнението на служителите в държавната администрация рамка за неприемливо изпълнение, а удостоверението, че притежава дигитална компетентност е представено в ДФЗ дълго след издаването му. Излага съображения, че правото на органа по назначаването да определя необходимите изисквания за заемане на дадена длъжност е по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол. Моли обжалваното решение да се отмени. Претендира юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар. Касационният жалбоподател се представлява от юрк. Халачева. Ответникът по касация И. Павлова оспорва касационната жалба по съображения изложени в писмен отговор. Моли обжалваното решение да се остави в сила. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение. Представя списък на разноските. Ответникът по касация се представлява от адв. Василев. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Предмет на контрол за законосъобразност пред АССГ е Заповед 1707/30.07.2021 г. на изпълнителния директор на ДФЗ, с която на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 и чл. 108 ЗДСл е прекратено служебното правоотношение с И. Павлова на длъжност [заличен текст] считано от 30.07.2021 г. Като причина за прекратяване на служебното правоотношение в заповедта е посочено следното: Наличие на обективна невъзможност държавният служител да изпълнява служебните си задължения не отговаря на специфичните изисквания, предвидени в нормативни актове и в утвърдената от главен секретар на Държавен фонд Земеделие на 01.04.2020 г. длъжностна характеристика за длъжността [заличен текст] не притежава изискуемата дигитална компетентност. . За да отмени Заповед 1707/30.07.2021 г. на изпълнителния директор на ДФЗ съдът, след като от събраните по делото доказателства е установил релевантните към спора факти, е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган и отговаря на посочените в чл. 108 ЗДСл особени изисквания за форма и съдържание на акта за прекратяване на служебното правоотношение, но при издаването ѝ са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. В тази връзка е посочил, че от органа по назначаване не са установени всички факти и обстоятелства и не е предоставена възможност на И. Павлова да ангажира доказателства, че притежава документи, удостоверяващи дигитална компетентност, щом като наличието на тези документи е от съществено значение за органа. В тази връзка е изложил съображения, че по делото не са ангажирани доказателства, че И. Павлова е имала задължение да удостовери тези обстоятелства пред органа по назначаване. Изискването за допълнителна квалификация/обучение: компютърна грамотност: MS Office пакет, интернет е въведено с длъжностната характеристика за длъжността [заличен текст], утвърдена от главния секретар на ДФЗ още на 28.04.2015 г. В последствие с длъжностната характеристика, утвърдена на 01.04.2020 г. от главния секретар на ДФЗ, в раздел 11 Необходими компетентности това изискване е преформулирано на дигитална компетентност . За този период от време липсват доказателства от И. Павлова да са изисквани документи удостоверяващи компютърна грамотност/дигитална компетентност, което означава, че органът по назначаването е приел, че тя разполага с нужната компетентност. Съдът е установил, че с придружително писмо вх. 02-6500/3215 от 09.08.2021 г. от И. Павлова е депозирано в ДФЗ Удостоверение 068-001/26.05.2021 г. за завършен курс Дигитална компетентност . Приел е, че оспорената заповед е издадена и при липса на материалноправните основания на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл и при неспазване на целта на закона. В тази връзка е изложил съображения, че липсват кумулативните предпоставки, за да се приеме, че е налице обективна невъзможност на държавния служител да изпълнява задълженията си по смисъла на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл: да е създадена нова фактическа обстановка, същата да води до невъзможност на служителя да изпълнява служебните си задължения и причините за тази невъзможност да не зависят от волята на страните по правоотношението. След анализ на понятието дигитална компетентност , дефинирано в Приложение 1а към чл. 15, ал. 2 от Наредбата за условията и реда за оценяване изпълнението на служителите в държавната администрация е извел извод, че въведените изисквания за дигитална компетентност за заеманата от оспорващата длъжност са допълнителни по естеството си, доколкото не се извършва промяна в изискванията за минимална степен на образование, както и на изискванията за професионален опит и минимален ранг. Посочил е, че става въпрос за изисквания, регламентирани в подзаконов нормативен акт, който урежда реда и условията за оценяване дейността на служителите в държавната администрация, от което следва, че преценката дали служителят отговаря на изискването за дигитална компетентност следва да се извърши в рамките на нормативно регламентираното оценяване (атестиране) на държавния служител и в контекста на конкретните функции, които последният изпълнява. Извел е извод, че включеното в длъжностната характеристика за длъжността [заличен текст] изискване за дигитална компетентност не представлява обстоятелство, създаващо нова фактическа обстановка. Посочил е и, че допълнителните изисквания за дигитална компетентност са въведени едностранно от органа по назначаването, т. е. по силата на волята на едната страна по действащо служебно правоотношение, а и ответникът не е доказал, че държавният служител е в обективна невъзможност да изпълнява служебните си задължения поради липсата на дигитална компетентност. Решаващият съд е приел, че заповедта е в несъответствие с целта на закона. В тази връзка е изложил съображения, че прекратяването на служебното правоотношение е предприето на основания, които не се обхващат от законовата норма, респ. правомощието на административния орган за освобождаване на служителя не е упражнено добросъвестно. Като индиция за това съдът е приел обстоятелството, че считано от 27.10.2017 г. И. Павлова е обективно възпрепятствана да упражнява заеманата от нея длъжност първоначално поради прекратяване на служебното ѝ правоотношение на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл, а след влизане в сила на съдебния акт, с който прекратяването на това основание е отменено и последвалото ѝ явяване за изпълнение на служебните задължения с издаване на нова заповед, с която служебното правоотношение е прекратено на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл и след отмяната на тази заповед, издаване на процесната заповед. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените касационни основания за отмяната му. Съдът е събрал относимите за спора доказателства, които е обсъдил и вярно и точно е установил фактите по делото. Фактическите установявания в обжалваното решение кореспондират на събрания доказателствен материал, поради което касационната инстанция ги приема изцяло и не следва да ги преповтаря. При правилно установени факти, съдът е достигнал до законосъобразни правни изводи, към които настоящата инстанция препраща при условията на чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК. Съдебното решение е обосновано, като съдът не е допуснал грешки при формиране на вътрешното си убеждение в насоките, които не са установени от закона. Правилно съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган изпълнителния директор на ДФЗ, съгласно чл. 108, ал. 1 вр. чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл. Неоснователно в касационната жалба се сочи, че съдът е направил неправилен извод, че в оспорения акт отсъстват фактически и правни основания за неговото издаване. Изводи в този смисъл в обжалваното съдебно решение липсват. Съгласно чл. 108, ал. 1 изр. второ ЗДСл в случаите по чл. 107, ал. 1, т. 5 се посочват и фактическите обстоятелства, обуславящи обективната невъзможност за изпълнение на служебните задължения. Решаващият съд е посочил, че в оспорената заповед са посочени фактическите обстоятелства, обуславящи обективната невъзможност за изпълнение на служебните задължения, с което от формална страна е изпълнено законовото изискване. Правилна е преценката му, че дали те са налице е въпрос относно материалната законосъобразност на оспорения акт. Неоснователно в касационната жалба се сочи, че съдът неправилно е приел, че са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Правилно съдът е констатирал допускането на това нарушение. Органът по назначаването, преди прекратяване на служебното правоотношение, не е изискал и не е дал възможност на служителя да представи доказателства, че притежава дигитална компетентност, след като е считал, че за удостоверяване на това обстоятелство е нужен изричен документ. Ако беше предоставил такава възможност би достигнал до друг извод, тъй като И. Павлова притежава документ за наличието на дигитална компетентност. Обстоятелството, че той е представен дълго време след издаването му , както се сочи в касационната жалба, е поради факта, че служителката от 2017 г. е в невъзможност да изпълнява служебните си задължения поради многократно прекратяване на служебното ѝ правоотношение. Правилно съдът е приел, че заповедта е постановена в нарушение на материалния закон. В случая не са налице материалноправните предпоставки на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл. Цитираната норма дава възможност на органа по назначаването да прекрати едностранно, без предизвестие, служебното правоотношение с държавния служител, но само при наличие на обективна невъзможност същият да изпълнява служебните си задължения. Върховният административен съд е имал възможност многократно, в трайната си и непротиворечива практика, да посочи, че е налице обективна невъзможност държавният служител да изпълнява служебните си задължения, извън случаите на здравословни причини, само когато тази невъзможност е възникнала по време на правоотношението и същата е обективна - не зависи от волята на страните по същото. Необходимо е да са налице три кумулативни условия, както правилно е посочил и решаващият съд: 1. да е създадена нова фактическа обстановка; 2. същата да води до невъзможност служителя да изпълнява задълженията си по длъжностна характеристика и 3. причините за тази невъзможност да не зависят от волята на страните в правоотношението. В случая обективната невъзможност за заемане на длъжността е обоснована с промяна в изискванията за заемане на длъжността и въвеждането на изискването за дигитална компетентност в длъжностната характеристика. Неоснователно в касационната жалба се сочи, че правото на органа да определя необходимите изисквания за заемана на длъжността е по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол. С оглед разпоредбата на чл. 169 АПК на съдебен контрол подлежи дали органът е спазил изискването за законосъобразност на административния акт. Изискванията за заемане на длъжността по длъжностна характеристика могат да бъдат променяни по реда на чл. 8 от Наредбата за длъжностните характеристики, но само при наличие на визираните в нормата условия, които са лимитативно изброени: 1. настъпили промени в характера и организацията на работата; 2. изменения във функциите на звеното, регламентирани с устройствения правилник на администрацията; 3. въвеждане на нови стандарти, модели и/или технологии за осъществяване на определени административни дейности или работни процеси; 4. предписания от контролни органи. В случая липсват каквито и да е данни за наличие на едно или повече от посочените обстоятелства, поради което органът упражнявайки оперативната си самостоятелност да определи изискванията за заемане на длъжността в длъжностната характеристика, не е спазил изискванията за законосъобразност. Липсва което и да е от нормативно определените основания за промяна на длъжностната характеристика. Отделно от това, не без значение е фактът, че в новата длъжностна характеристика изискването е за дигитална компетентност, а в предходната такава изискването е за компютърна грамотност: MS Office пакет, интернет . В длъжностните характеристики е само променено наименованието на изискването, но по своето съдържание то е едно и също. Промяната е направена не поради наличието на основания за това, а с цел прекратяване на служебното правоотношение на служителката. Правилни са изводите на съда, че наличието на дигитална компетентност или не следва да се преценява при оценяването на служителя, с оглед конкретно изпълняваната от него длъжност. Тъй като не се касае за заповед, с която служебното правоотношение е прекратено на основание чл. 107, ал. 2 ЗДСл не е необходимо служителката да опровергае посочената в Наредба за условията и реда за оценяване на изпълнението на служителите в държавната администрация рамка за неприемливо изпълнение, както се твърди в касационната жалба. По изложените съображения решението следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора претенцията на ответника по касация за присъждане на разноски е основателна и следва да се уважи в доказан по делото размер 1000 (хиляда) лева договорено и заплатено възнаграждение за един адвокат, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 01.03.2022 г. С оглед предмета на делото и неговата фактическата и правна сложност, направеното от касационния жалбоподател възражение за прекомерност, е неоснователно. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, пето отделение