Решение № 14942 от 4.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 1479/2018 г.

Решение № 14942 от 4.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 1479/2018 г., VI о., докладчик председателят Наталия Марчева Производството е по чл. 208 и сл. АПК и чл. 248, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 144 АПК. Образувано е по касационна и частна жалби на Директора на Териториално поделение на НОИ гр. Пловдив срещу решение № 2154 от 6.12.2017 г., постановено по адм. д. № 2719/2017 г. по описа на Административен съд - Пловдив, Второ отделение, ХVII състав и определение № 2587 от 21.12.2017 г. по същото дело. В двете жалби са релевирани оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Претендират се разноски. Ответникът – К. К. от [населено място], чрез адвокат Ю. – АК гр. Пловдив, в отговори от 12.01.2018 г., моли постановените съдебни актове да бъдат оставени в сила и се иска присъждане на разноски за касационна инстанция, представляващи адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и основателност на частната жалба. I. По касационната жалба срещу решение № 2154 от 6.12.2017 г., постановено по адм. д. № 2719/2017 г. по описа на Административен съд - Пловдив, Второ отделение, ХVII състав. Последната е постъпила в предвидения в чл. 211, ал. 1 АПК 14-дневен преклузивен срок, подадена е от надлежна страна, за която решението на първоинстанционния съд е неблагоприятно и процесуално е допустима. Разгледана по същество е основателна по следните съображения: С оспорения съдебен акт, решаващият състав на Административен съд - Пловдив е отменил решение № 2153-15-173 от 1.09.2017 г. на Директора на Териториално поделение на НОИ гр. Пловдив и разпореждане № [ЕГН]/протокол № 3045-15-97 от 11.07.2017 г. на Ръководителя на "Пенсионно осигуряване", в частта им за възстановяване на неправилно изплатени суми за лична пенсия за осигурителен стаж и възраст в общ размер на 34 613. 12 лв., от които главница 25 205. 80 лв. и 9 407. 32 лв. лихви. При извършената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК се установи, че съдебният акт е валиден и допустим, като постановен от компетентен съд, в пределите на правораздавателната му власт, след надлежно сезиране с процесуално допустима жалба. При преценката на съдебния акт касационната инстанция съобразява събраните по първоинстанционното дело писмени доказателства, изводите на съда относно фактическата обстановка и преценката им с оглед релевантните към спорните правоотношения материалноправни норми. Този анализ налага следните изводи: С разпореждане № 97 от 26.06.2000 г. на Ръководителя на "Пенсионно осигуряване" при РУ "Социално осигуряване" гр. Пловдив, на К. К. от [населено място] е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на § 4, ал. 1 ПЗР на КСО, считано от 21.03.2000 г. На лицето са признати 25 г. 11 м. и 23 дни осигурителен стаж от втора категория и 9 г. 6 м. и 7 дни осигурителен стаж от трета категория, съответно превърнати към трета категория 41 г. 11 м. и 7 дни. Към момента на подаване на заявление вх. № 17435 от 18.04.2000 г. К. е бил на 57 години. При възстановяване на пенсионното му досие е установено, че лицето има осигурителен стаж от втора категория 4 г. и 2 м., както и 2 г. 10 м. и 20 дни-от трета категория или общ осигурителен стаж от трета категория 8 г. 1 м. и 5 дни. Разпоредбата на § 4, ал. 1 ПЗР на КСО е изисквала 15 години осигурителен стаж от втора категория. В тази връзка е издадено разпореждане № [ЕГН]/протокол № 2140-15-390 от 23.11.2015 г. на Ръководителя на "Пенсионно осигуряване", с което е отменено разпореждане № 97 от 26.06.2000 г. и е отказано отпускането на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Последното разпореждане е потвърдено от Директора на Териториално поделение на НОИ гр. Пловдив с решение № 2153-15-11 от 14.01.2016 г. По жалба на К. срещу посочените административни актове е постановено решение № 1548 от 28.07.2016 г. по адм. д. № 234/2016 г. по описа на Административен съд - Пловдив, с което цитираната жалба е отхвърлена. С решение № 6833 от 31.05.2017 г. по адм. д. № 11278/2016 г., Върховният административен съд е оставил в сила решението на Административен съд - Пловдив. Последното решение е окончателно, съгласно разпоредбата на чл. 223 АПК. Казаното означава, че между страните по спора - К. К. и Директора на Териториално поделение на НОИ гр. Пловдив, спорът относно размера на осигурителния стаж на лицето е приключил. Предметът на спора по адм. д. № 2719/2017 г. по описа на Административен съд - Пловдив се е свеждал до това дали лицето е получило добросъвестно или недобросъвестно процесната сума. След частично заличеното по давност задължение в общ размер на 55 045. 49 лв., от които главница в размер на 25 603. 99 лв. и 29 441. 50 лв. лихва за минало време, извършено с решението на Директора на ТП на НОИ от 1.09.2017 г., по същество жалбоподателят по първоинстанционното дело не е оспорвал размера на главницата. Твърденията му са били свързани с това, че добросъвестно е получавал отпуснатата му лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, поради което и при условията на чл. 114, ал. 2 КСО не дължи възстановяването й, а лихви евентуално се дължат от датата на разпореждането. Действително в тежест на административния орган е да докаже проявената от лицето недобросъвестност при получаване на осигурителното плащане. Това той може да стори единствено с данните, които се съдържат по административната преписка. На 2.09.2013 г. К. попълва пред органите на ТП на НОИ декларация, находяща се на лист 22 от делото, в която сочи предприятията, в които е работил и периодите, в които е полагал труд. Видно от съдържанието й същата е непълна и неконкретна относно сочените в тази връзка обстоятелства. Като документ за осигурителен стаж представя само военна книжка. Следващата декларация, която съдържа подробни данни, е от 8.08.2017 г. - лист 101 от делото, при стартирано административно производство, за което той е уведомен към 2.09.2013 г., тъй като преди това не е получил писмото от 26.04.2013 г. Разликата между осигурителния стаж от втора категория от 25 г. 11 м. и 23 дни, въз основа на който е отпусната пенсията и впоследствие установения от 4 г. и 2 м. от същата категория, е значителна. От тези 25 г. 11 м. и 23 дни е било достатъчно пенсионерът да докаже поне 15 години осигурителен стаж от втора категория, съгласно изискванията на § 4 ПЗР на КСО, но това той не е сторил. Излагайки мотиви, за осигурители, при които срокът за съхраняване на ведомостите е изтекъл, без конкретно до ги посочи, съдът не е съобразил разликата между повече от 25 години и 4 г. и 2 м. Както бе посочено по-горе в тези мотиви, спорът относно размера на осигурителния стаж на лицето е приключил с влязъл в сила съдебен акт. Отмененият Правилник за категоризиране на труда при пенсиониране е определял кой труд към коя категория се причислява съобразно характера и особените условия на труд. Преференциалният режим при пенсиониране, който се прилага и след 2000 г., съобразява тежките или вредни условия, при които е полаган труда в регламентираните в ПКТП предприятия, отрасли и дейности, както и въздействието им върху човешкия организъм. В тази връзка не може да се приеме, че лицето, което работи при подобни условия, не може да си припомни поне работодателите и приблизително периодите в осигуряване при тях. Последното К. е сторил към 8.08.2017 г., а не към 2.09.2013 г. Към момента на отпускане на пенсията лицето е било на 57 години и при толкова голяма разлика между осигурителния стаж, взет като база за пенсия през 2000 г. и реално установения, макар и в по-късен период, тезата на К. за добросъвестност при получаване на цитираното осигурително плащане, не може да бъде споделена. В тази връзка следва да бъде съобразено и поведението му в хода на производството по установяване на осигурителния стаж, посочено по-горе в тези мотиви. Разпоредбата на чл. 108, ал. 1, т. 1 КСО не определя срок, в който органите на Националния осигурителен институт могат да извършват проверки по пенсионните досиета, а алинея втора от същия текст задължава физическите лица да представят на контролните органи на Националния осигурителен институт исканите от тях документи, сведения, справки, декларации, обяснения и носители на информация, свързани със спазване на осигурителното законодателство. Действително по първоинстанционното дело е установено, че пенсионното досие на жалбоподателя е сред тези, които не са открити при проверка в ТП на НОИ гр. Пловдив, за което съответните длъжностни лица носят отговорност, която не е предмет на това съдебно производство, което не е съобразено от съда. Освен това разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж, в редакцията й обн. ДВ. бр. 21 от 17.03.2000 г., при чието действие са депозирани документите на К. за отпускане на пенсия, предвижда по първоначално постъпило заявление за отпускане на пенсия да се съставя пенсионно досие с номер - единният граждански номер на заявителя. Към досието се прилагат: заявлението за пенсия; документите за осигурителен доход; удостоверение за наследници; лични декларации; всички последващи заявления и жалби на лицето; експертни решения на ТЕЛК (НЕЛК); постановени актове, касаещи осигурителните права на лицето. Следователно към пенсионните досиета не се съхраняват документи за осигурителен стаж и неоткриването на това на жалбоподателя не може да бъде препятствие за доказване на право на пенсия. Въпреки твърдението му, че документите са съществували, но не са му върнати, а са били изгубени от ТП на НОИ, К. е представил военна книжка, която е един от изискващите се документи и копие от нея се съдържа по делото. Правно ирелевантен факт е възрастта на лицето към момента на проведеното оспорване, а документите за осигурителен стаж се издават безплатно от работодателите. Съгласно чл. 114, ал. 1 КСО недобросъвестно получените суми за осигурителни плащания се възстановяват от лицата, които са ги получили, заедно с лихвата по чл. 113 от същия кодекс. Последната разпоредба сочи, че вземанията за неправилно извършени осигурителни разходи се събират с лихва в размер на законната такава. В случая К. не е предприел действия по погасяване на главницата нито в срока за доброволно изпълнение, нито след това, поради което не може да се ползва от правото по чл. 114, ал. 2, т. 2 КСО, ред. изм. и доп. ДВ. бр. 98 от 9.12.2016 г., в сила от 01.01.2017 г., възстановяването на сумите да е без лихва до изтичането на срока за доброволно изпълнение. Като е приел, че недобросъвестността на К. при получаване на пенсията не е доказана от административния орган, както и че единствено служителите на НОИ имат вина и носят отговорност, както за изгубването на пенсионното досие на лицето, така и за отпускането на пенсията, съдът не е съобразил, че ако лицето действително е имало повече от 25 години осигурителен стаж от втора категория, то при възстановяване на пенсионното му досие, то би доказало поне изискуемите минимум 15 години осигурителен стаж от тази категория. Във всеки отделен случай фактите, установяващи дали е налице добросъвестност при получаване на осигурителното вземане са различни и следва конкретно да бъдат установени от съда. В тази връзка неуместно е позоваването на решение на ВАС, относимо към друг казус. По изложените в тези мотиви съображения се приема, че решението на първоинстанционния съд е постановено в нарушение на материалния закон, съставляващо отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК, поради което следва да бъде отменено. Установената в настоящите мотиви фактическа обстановка налага изводи за законосъобразност на процесните решение на Директора на ТП на НОИ и потвърденото с него разпореждане, както и за неоснователност на подадената жалба. При този изход на спора разноски в полза на ответника в касационното производство не са дължими, а касационният жалбоподател не е доказал, че подадените от него жалби са изготвени от юрисконсулт. Не е представен и списък на разноските по чл. 80 ГПК, нито е посочен размер на претендираното юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред първоинстанционния съд, за да може пълномощника на К. да вземе отношение. ІІ. По частната жалба срещу определение № 2587 от 21.12.2017 г., постановено по същото дело. Частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 248, ал. 3, предложение второ ГПК от надлежна страна, която е била ответник по първоинстанционното дело и е неблагоприятно за нея. По аргумент от чл. 143, ал. 4 и чл. 143, ал. 1 АПК при отхвърляне на жалбата разноски не са дължими, включително и за адвокатско възнаграждение. В тази връзка определението, с което решението, в частта за разноските е изменено и в тежест на Териториално поделение на НОИ гр. Пловдив е присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 1 568. 39 лв. следва да бъде отменено. Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 1 АПК и 248, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 144 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,