Решение № 1050 от 27.01.2014 г. на ВАС по адм. д. № 9122/2013 г.

Решение № 1050 от 27.01.2014 г. на ВАС по адм. д. № 9122/2013 г., VII о., докладчик председателят Веселина Тенева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Общински съвет - Сливен срещу решение № 29 от 03.04.2013 г. на Административен съд - Сливен, постановено по адм. дело № 3/2013 г. по описа на същия съд, с което е отменена т. 17 на чл. 6, ал. 1 от Наредбата за определяне на размера на местните данъци на община Сливен, допълнена с решение № 522 на Общински съвет - гр. Сливен, прието на заседание № 17/14.12.2012 г. По поддържаните оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост се иска отмяната му и присъждане на разноски. Ответната страна - кметът на община Сливен оспорва касационната жалба като неоснователна по развитите в депозирано писмено становище доводи. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и да му се присъдят разноски и за двете инстанции. Участващият по делото прокурор дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Счита, че оспорената разпоредба на наредбата на Общински съвет - Сливен е в драстично нарушение на нормативни актове от по-висока степен, поради което е нищожна. Предлага обжалваното решение да се отмени и да се прогласи нищожността на оспорената разпоредба. Върховният административен съд, в настоящия състав, констатира, че касационната жалба е подадена в законоустановения срок и от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество и в пределите на проверката по чл. 218 от АПК, съдът намира същата за неоснователна по следните съображения: Първоинстанционното производство е образувано по жалба на кмета на община Сливен против разпоредбата на чл. 6, ал. 1, т. 17 от Наредбата за определяне на размера на местните данъци на Община Сливен, която предвижда освобождаване от данък върху недвижими имоти на нови инвеститори на територията на Община Сливен за инвестиции, представляващи недвижимо имущество със стопанско предназначение в резултат на реализиране на инвестиционни проекти над 300 000 лв. и с разкрити 20 и повече нови работни места за срок от пет години, считано от датата на въвеждане в експлоатация. Атакуваната т. 17 на чл. 6, ал. 1 от Наредбата е приета с решение № 522 на Общински съвет - Сливен на заседание № 17/14.12.2012 г. За да отмени оспорената пред него разпоредба, АС - Сливен е приел, че допълнението на подзаконовия нормативен акт в чл. 6, ал. 1 с т. 17 е незаконосъобразно. Счел е, че обжалваната норма е приета от компетентен орган, при спазване на установените в закона форма и процедура, но в противоречие с материалноправните разпоредби. Съдът е посочил, че Общински съвет - Сливен разполага с правомощия самостоятелно да решава въпроси, които законът е предоставил в негова компетентност, в това число и да издава нормативни актове, с които да урежда, съобразно нормативните актове от по-висока степен, обществени отношения с местно значение - чл. 76, ал. 3 АПК, вр. чл. 8 ЗНА, вр. чл. 21, ал. 2 от ЗМСМА. Позовал се е на нормата на чл. 141, ал. 3 от Конституцията на Република България, видно от която на общинския съвет е дадена възможност да определя размера на местните данъци при условия, по ред и в граници, установен със закон, както и на изричната законова делегация на чл. 22 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ), оправомощаваща общинския съвет да определя с наредба размера на данъка в граници от 0,1 до 4,5 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот. Приел е, че материалноправната предпоставка, която следва да е налице, за да възникне правото на ползване на данъчно облекчение, е установена изрично с разпоредбата на чл. 24 от ЗМДТ, в която са изброени субектите, които се освобождават от заплащане на данък, вида и предназначението на имотите, които не подлежат на данъчно облагане, сроковете, през които налог не се дължи и условията, на които следва да отговарят, за да се възползват от фиксираната от законодателя привилегия. След анализ на релевантната правна уредба решаващият съд е навел извод, че правомощията на органите на местно самоуправление, свързани с определяне на размера на местния данък върху недвижими имоти и освобождаване от такъв са регламентирани в нормативни актове, приети от законодателя за регулиране на съответния тип отношения - АПК, ЗНА, ЗМСМА и ЗМДТ, като нито един от тях не предвижда възможност общинските съвети по целесъобразност да разширяват кръга на лицата, които могат да бъдат освободени от съответния налог или имотите, за които такъв да не се дължи по принцип или за определен срок. Поради това въвеждането с подзаконов нормативен акт от местно значение на основание за освобождаване от данък върху недвижими имоти, непредвидено в закона, каквото представлява т. 17 на чл. 6, ал. 1 от Наредбата за определяне на размера на местните данъци на Община Сливен, противоречи на материалния закон. Посочил е, че е недопустимо приеманите от общинския съвет наредби да нарушават поставената от нормативните актове от по-висока степен правна рамка. Според съда с приемането на атакувания подзаконов текст с оглед съдържанието му Общински съвет - Сливен е нарушил императива на чл. 8 ЗНА и чл. 76, ал. 3 АПК за съобразяване с нормативните актове от по-висока степен и въведените с чл. 1, ал. 2 от ЗМДТ граници на оперативна самостоятелност на органите на местна власт. С тези мотиви е отменил подзаконовата разпоредба. Решението е правилно. При постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Конкретни такива не се и сочат в касационната жалба. Решаващият съд е преценил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Видно от мотивите на обжалваното решение е формирал изводи по събраните доказателства и по релевираните от страните доводи, обсъдил е обективно и изчерпателно фактите от значение за предмета на спора, извършил е задълбочен анализ на приложимото право. Решението е постановено в изискуемата съгласно чл. 172а АПК форма след цялостна служебна проверка на административния акт в изпълнение на изискването на чл. 168, ал. 1 АПК. Поради това касационната инстанция счита, че първоинстанционният съд е спазил процесуалния закон при разглеждане на делото. Обжалваното решение е обосновано и е постановено при правилно прилагане на материалния закон. Съобразен със закона и с доказателствата по делото е изводът на решаващия съд, че обжалваната подзаконова разпоредба е незаконосъобразна, като подробно изложените в решението му мотиви, обуславящи постановения правен резултат, се споделят от настоящия касационен състав. Като колективен орган на местното самоуправление по смисъла на чл. 18, ал. 1 ЗМСМА, общинският съвет е овластен да издава нормативни актове, с които урежда, съобразно нормативни актове от по-висока степен, обществени отношения с местно значение. Анализът на разпоредбите на чл. 76, ал. 3 АПК, вр. с чл. 8 ЗНА сочи, че с наредбите, приемани от общинските съвети, следва да бъдат уреждани само неуредените от нормативните актове от по-висока степен обществени отношения, в рамките на предоставената законова делегация. С чл. 141, ал. 3 от КРБ и чл. 1, ал. 2 от ЗМДТ законодателят регламентира правомощие на общинския съвет да определя размера на местните данъци при условията, по реда и в границите, установени в закон. В случая този закон е Законът за местните данъци и такси. Съгласно чл. 22 от ЗМДТ общинският съвет определя с наредбата по чл. 1, ал. 2 от същия закон размера на данъка върху недвижимите имоти в граници от 0.1 до 4.5 на хиляда върху данъчната оценка. Данъкът е публично задължение, което е породено от фактическата и правна власт, която правният субект има върху съответния обект на облагане, намиращ се на територията на страната. По силата на чл. 60, ал. 2 от КРБ данъчни облекчения и утежнения могат да се установяват само със закон. В чл. 24 ЗМДТ са регламентирани изчерпателно различни хипотези за освобождаване от процесния местен данък. Следователно единствената възможност задълженото лице да не дължи данък върху недвижим имот е ако имотът попада в някоя от лимитативно изброените от законодателя хипотези на чл. 24, ал. 1 ЗМДТ. Само тогава, въпреки наличието на пораждащата данъчното задължение правна връзка между обекта и субекта, законодателят, по свои, свързани с други цели съображения, е решил да освободи съответното задължено лице от заплащането на данък. Конституционният съд провежда разлика между понятията "установява" и "определя", като приема, че "установяване" означава въвеждане, посочване на нещо, докато "определяне" е точното и ясно даване на всички присъщи негови белези (Решение № 10 от 26.06.2003 г. на КС на РБ по конст. дело № 12/2003 г.). С оглед действащата законодателна уредба правомощията на общинския съвет се свеждат до определяне на размера на местния данък във фиксираната от закона рамка. Установяването в кои случаи и кои лица се освобождават от данъчното задължение се извършва със законодателен акт. В ЗМДТ не са предвидени възможности за общинския съвет да регламентира с наредбата по чл. 1, ал. 2 ЗМДТ и други извън изрично посочените хипотези в чл. 24 ЗМДТ за освобождаване от данъка по чл. 1, ал. 1, т. 1 ЗМДТ. Съгласно чл. 15, ал. 1 от ЗНА нормативният акт следва да съответства на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен. Следователно правилно съдът е приел, че е нарушена разпоредбата на чл. 24, ал. 1 от ЗМДТ, в която изчерпателно е установен кръга от лица и условията, при които са освободени от заплащане на местния данък. Обоснован и съответен на закона е изводът му за недопустимост на разширяването с подзаконов нормативен акт с местно значение на приложното поле на закона. Въвеждането с общинската наредба на ново, допълнително изключение от установеното със закон публично задължение, извън предвидените в ЗМДТ такива и при липса на изрична делегация, води на извод, че оспорената разпоредба на чл. 6, ал. 1, т. 17 от Наредбата за определяне на размера на местните данъци на община Сливен се явява в противоречие с нормативен акт от по-висока степен. Налице е нарушение на чл. 76, ал. 3 АПК и чл. 8 ЗНА, предвид границите на оперативната самостоятелност, определени с чл. 1, ал. 2, чл. 22 и чл. 24 ЗМДТ. Поради това, като е отменил процесната подзаконова разпоредба първоинстанционният съд е приложил правилно материалния закон. Неотносими към предмета на спора са доводите на касационния жалбоподател, основани на общите разпоредби на чл. 20 и чл. 17 ЗМСМА, тъй като възможността за самостоятелно решаване на въпросите в сферата на данъците е обвързана с обема на предоставената от Конституцията и специалния закон (ЗМДТ) компетентност. Неоснователно е и позоваването в касационната жалба на чл. 8, ал. 6 ЗМДТ, тъй като тази разпоредба регламентира режима на освобождаване от отделни видове такси, а не от данъци. По изложените съображения настоящата инстанция намира, че не са налице визираните в касационната жалба отменителни основания, поради което решението на АС - Сливен следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на касационното производство и предвид направеното от кмета на община Сливен, явяващ се ответник по касационната жалба, чрез процесуалния му представител - юрк. Динева, искане за присъждане на разноски за двете инстанции (л. 10), в полза на същия се дължат само направените в настоящата инстанция такива, поради което и на основание чл. 143, ал. 4 във вр. с чл. 228 АПК, вр. с чл. 8 и чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения касаторът Общински съвет-Сливен следва да бъде осъден да заплати на кмета на общината сумата от 150 (сто и петдесет) лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. За пълнота на мотивите относно основанието и размера на дължимите разноски следва да се посочи, че приложимият процесуален закон предвижда присъждане на разноски за възнаграждение за един адвокат, от една страна, а от друга - доказателства за договорено и платено адвокатско възнаграждение на упълномощените и представлявали страната адвокати не са представени. Искането на ответника за присъждане на разноски и за първата инстанция е неоснователно. Същият е следвало да реализира претенцията си по реда на чл. 248 ГПК във връзка с чл. 144 АПК, което не е сторил. Пропускането на предвидения в закона ред за сезиране на АС - Сливен да се произнесе по разноските за първоинстанционното дело го лишава от правото да иска присъждането им от по-горната инстанция в рамките на касационното производство. Като не е упражнила правото си по чл. 248 ГПК в законоустановените процесуални срокове, страната не може да иска присъждане на тези разноски инцидентно едва в настоящото производство. Възможността на ответника да търси присъждане на разноски за първоинстанционното производство е преклудирана, поради което искането му не може да бъде удовлетворено. Водим от горното, на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение,