Решение № 625 от 24.10.2024 г. на ВКС по г.д. № 20238002105061/2023 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. В. Т., чрез адв. В. Д., против Решение № 299/19.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 36/2023 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново. С обжалваното въззивно решение е отменено Решение № 1269/23.11.2022 г., постановено по гр. д. № 1262/2023 г. на Районен съд – Велико Търново, и е отхвърлен предявеният от Е. В. Т. срещу Т. И. С. иск с правно основание чл. 59, ал. 9 СК за изменение на режима на лични контакти между бащата Т. И. С. и малолетното дете на страните Д.Т.С. по одобреното с влязло в сила Решение № 1253/14.11.2021 г. по гр. д. № 1685/2021 г. на Районен съд– Велико Търново споразумение. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила и за необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответната страна по жалбата Т. И. С. в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез адв. К. М., изразява становище за неоснователност на жалбата. С определение № 2798/06.06.2024 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните два въпроса: длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички, относими към предмета на спора, доводи и възражения на страните, както и относимите към спора доказателства; проявлението на симптоми, характерни за поведението на деца, засегнати от родителско отчуждение спрямо родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права, представлява ли изменение на обстоятелствата по смисъла на чл. 59, ал. 9 СК и длъжен ли е съдът служебно да постанови мерки, насочени към преодоляването на това отчуждение? По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните в Решение № 11/01.02.2021 г. по гр. д. № 1745/ 2020 г. на ВКС, IV ГО, и Решение № 205 от 2.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3969/2022 г. на ВКС, IV ГО, е прието, че съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства, които са от значение за делото. Затова той е задължен въз основа на твърденията на страните да определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на доказване. Съдът преценява дали даден факт се е осъществил или не въз основа на преценка на доводите и възраженията на страните и на събраните по делото доказателства. В случай, че съдът постанови решението си без да обсъди събраните по делото доказателства или част от тях, то задължението му по чл. 235, ал. 2 от ГПК се явява неизпълнено. По силата на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК при постановяване на решението си съдът е длъжен да обсъди всички, събрани по делото, доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка, спазвайки логическите, опитните и научните правила. Анализирайки доказателствата, съдът стига до извода дали даден факт от значение за спорното право се е осъществил или не, а при наличието на противоречиви доказателства в тази насока съдът е длъжен да прецени на кое от тях да даде вяра. Съдът е задължен да отрази дейността си по анализ на доказателствата в мотивите към решението. Неизпълнението на задължението на съда за мотивирано обсъждане на всички доказателства по делото представлява съществено процесуално нарушение, което може да бъде основание за неправилност на постановеното по спора решение. Настоящият съдебен състав споделя напълно посочените разрешения. В трайно установената практика на ВКС категорично е възприет положителен отговор и на втория от въпросите, по който е допуснато касационно обжалване. В Решение № 149 от 29.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4393/2021 г., IV ГО, Решение № 102 от 27.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4210/2018 г., III ГО, Решение № 111/28.05.2018 г. по гр. дело № 4185/2017 г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 19/15.02.2019 г. по гр. дело № 2578/2018 г. на ІV ГО НА ВКС, Решение № 244/15.07.2015 г. по гр. дело № 7234/2014 г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 102/27.06.2019 г. по гр. дело № 4210/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС, Решение № 222/24.06.2015 г. по гр. дело № 6894/2014 г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 240/23.10.2019 г. по гр. дело № 414/2019 г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 109/18.06.2020 г. по гр. дело № 2855/2019 г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 59/04.05.2018 г. по гр. дело № 2396/2017 г. на ІІІ ГО на ВКС – практика, която се споделя и от настоящия съдебен състав, е прието, че интересът на детето е свързан с правото на лични отношения с всеки от родителите му и правото да бъде възпитавано и отглеждано по начин, който да осигурява неговото нормално физическо, умствено, нравствено и социално развитие (чл. 124 СК). Синдромът на родителското отчуждение означава безкомпромисно обръщане на детето срещу единия от родителите и възприемането му като враг. Ето защо синдромът на родителско отчуждение пряко накърнява правата на детето да бъде отглеждано и възпитавано от двамата родители и да има лични отношения с всеки от тях. Съгласно чл. 59, ал. 6, изр. 2 от СК при наличие на данни по делото за родителско отчуждение съдът не може да постанови решение относно личните отношения на детето с родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права, без да изслуша вещо лице – психолог, който да предложи възможни мерки за преодоляване на синдрома на родителско отчуждение и тяхната продължителност. При тази дейност съдът е длъжен да отчете възрастта на детето, психичното му състояние, степента на осъзнаване на проблема от двамата родители и готовността им да се включат в разрешаването му. В цитираните по-горе съдебни актове е прието още, че в спора относно режима на лични отношения с детето съдът не е обвързан от предложенията на родителите, още повече в случаите, когато липсата на нормална комуникация между тях и напрежението в отношенията им са довели до затруднена или прекъсната връзка с единия родител, в т. ч. до родителско отчуждение. В такива случаи, ръководейки се от интереса на детето и преценявайки съвкупността от обстоятелства, съдът може да постанови за определен период от време режимът на лични отношения да се осъществява в присъствието на служител от дирекция "Социално подпомагане", психолог или друго лице по местоживеене на детето, като постепенно времето за контакт да се разшири, а присъствието на лицето, медииращо срещите, да отпадне (Решение № 149 от 29.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4393/2021 г., IV ГО на ВКС). По настоящото дело са налице категорични данни за наличие на родителско отчуждение у малолетното дете спрямо бащата. Независимо от това, въззивният съд е приел, че проблемите между дете и баща във вида, в който били описани от ищцовата страна, не представлявали ново обстоятелство по смисъла на чл. 59, ал. 9 СК. Решаващият съд приел още, че проблемите в комуникацията между страните по повод режима на лични отношения между бащата и детето не можели да бъдат решени посредством изменение на този режим. Основателни са оплакванията в касационната жалба, че в нарушение на процесуалните правила (чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 от ГПК) въззивният не е обсъдил всички доказателства, сред които е и заключението на вещото лице към съдебно- психологическата експертиза. От мотивите на съда не става ясно кои от спорните по делото обстоятелства съдът е приел за установени и кои не и въз основа на какви доказателства. При безспорно установения факт, че малолетното дете е засегнато от родителско отчуждение спрямо бащата, въззивният съд в противоречие с цитираната по-горе практика, в противоречие със задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, и в нарушение на чл. 59, ал. 6, изр. 2 от СК, не е допуснал служебно изслушването на съдебно-психологическа и психиатрична експертиза, която да възложи на експерти по детска психология и детска психиатрия, които след провеждане на необходимите изслушвания и изследвания на детето и двамата родители да дадат заключение относно степента на родителско отчуждение у детето, причините, довели до това отчуждение, необходимите според вещите лица мерки за преодоляването му и продължителността им, както и относно готовността на всеки един от двамата родители да приложат тези мерки. Въззивният съд разполага с правомощието и сам да формулира допълнителни задачи към експертизата, като може да даде възможност и на всяка от страните да стори това. Тъй като съдебното дирене при разглеждане на делото от въззивния съд е приключило преди повече от година и половина, при условията на т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът следва да даде възможност на двете страни да ангажират и нови доказателства по делото, а ако намери за необходимо – и служебно сам да събере такива, включително да възложи и изготвянето на актуален социален доклад по делото, да изслуша отново двамата родители в присъствието и на вещите лица. По делото е установено, че специалисти при Център за обществена подкрепа – гр. Велико Търново са били ангажирани със случая, поради което въззивният съд следва да изслуша и тяхното становище относно необходимите мерки за преодоляване на родителското отчуждение у детето и готовността на всеки от двамата родители да приложат тези мерки, като стори това в присъствие на вещите лица, експерти по детска психология и детска психиатрия. При новото разглеждане на делото въззивният съд, след като изслуша допълнителна психолого-психиатрична експертиза, съгласно указанията по-горе, е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като обсъди всички, събрани по надлежния процесуален ред, доказателства и изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на делото. На основание чл. 294, ал. 2 от ГПК въззивният съд следва да се произнесе по исканията на страните относно присъждането на направените от тях разноски пред всяка от съдебните инстанции по делото, включително за настоящото касационно производство, като съобрази постановките на Тълкувателно решение № 3 от 27.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 3/2023 г., ОСГК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,