Решение № 7899 от 15.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7959/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Н. Р., чрез адв. К. Астакова срещу решение 270 от 10.07.2023 г., постановено по адм. дело 462/2022г. на Административен съд (АС) - Сливен, с което са отхвърлени предявените от него искове срещу Върховен административен съд на Република България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото на Европейския съюз в размер на 10 000лв., за присъждане на законна лихва в размер на 1000лв. за периода от 24.09.2021г. до завеждане на иска и заплащане на законната лихва от завеждане на иска до окончателно изплащане на сумата. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, поради неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано - отменителни основания по чл. 209 т. 3 АПК. Оспорват се изводите на първоинстанционния съд за неприложимост на правото на Европейския съюз при постановяване на определение 9603 от 24.09.2021г. по адм. дело 8814/2021г. по описа на ВАС, както и липсата на изискуемите предпоставки за уважаване на предявения иск с правно основание чл.2в, ал.1, т.1 от ЗОДОв. Навежда доводи, че съдът е допуснал съществени нарушения на съдъпроизводствените правила като не е уважил доказателствените му искания за назначаване на СМЕ и представяне на писмени доказателства. Иска се отмяна на оспореното решение и уважаване изцяло на предявените искове. В съдебно заседание касатора се явява лично и поддържа подадената касационна жалба. Претендира отмяна на решението и прави възражение за прекомерност на претендираните разноски от ответната страна. Ответникът - Върховен административен съд на Република България, чрез юрисконсулт П. Дякова в представен писмен отговор и в съдебно заседание, чрез юрк. Димитрова, оспорва касационната жалба. Моли решението като правилно да бъде оставено в сила. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, съгласно представен списък. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано, писмено заключение за неоснователност на касационната жалба. Предлага решението като правилно да остане в сила. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред АС- Сливен е образувано по предявен иск с правно основание чл. 1, ал. 1 във вр. чл. 2в, ал. 1, т. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от И. Н. Р. срещу Върховен административен съд на Република България за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лева, ведно със законната лихва в размер на 1000лв. за периода 24.09.2021г. до завеждане на иска, вследствие незаконосъобразно определение 9603 от 24.09.2021г. по адм. дело 8814/2021г. на Върховен административен съд. С обжалваното в настоящото производство съдебно решение АС - Сливен е отхвърлил изцяло предявените искове като недоказани и неоснователни. За да стигне до този правен резултат, административният съд е заключил, че предявеният по чл. 2в, ал. 1, т.1 от ЗОДОВ иск е допустим като насочен срещу надлежен ответник и подлежи на разглеждане в производство по реда на чл.203 и сл. АПК ( чл.2в, ал.1, т.1 и чл.203, ал.3 АПК/. Въз основа на събраните по делото доказателства и установената фактическа обстановка, съдът е счел, предявеният от Р. иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС за неоснователен, поради недоказване от страна на ищеца на кумулативно изискуемите предпоставки. Позовал се е на решение на СЕС от 26 януари 2010г. по дело С -118/08, т.29 и т.30. Приел е, че е налице първата предпоставка за ангажиране на отговорността на Държавата за вреди, причинени на частноправните субекти, вследствие на нарушения на правото на Съюза - ищецът сочи като нарушени правни норми на Съюза, които му предоставят права като гражданин на общността. По отношение изпълнението на втората предпоставка за уважаване на иска - достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза, съдът е приел е приел, че същата не е изпълнена, поради неприложимост на това право в конкретния случай. Изложил е съображения, че при постановяване на определение 9603 от 24.09.2021г. по адм. дело 8814/2021г. по описа на ВАС, ищецът не е лишен от ефективни правни средства за защита и справедлив съдебен процес. На ищеца е бил осигурен достъп до правосъдие, осигурено е било равенство на страните в процеса, спорът е разгледан и решен в разумен срок като съдебния акт е постановен в предвидения от закона срок, съдебния акт е мотивиран в достатъчна степен, за да узнаят страните аргументите на съда, обусловили крайните изводи за това дали законът е правилно приложен. По горните съображения административният съд е отхвърлил искът изцяло като неоснователен и недоказан. Относно несъгласието на касатора с Решение на съда (четвърти състав) от 19.12.2024г. по дело С -369/23 на СЕС. С посоченото решение е дадено задължително тълкуване по преюдициално запитване, отправено на основание чл.267 ДФЕС от Върховния административен съд, че член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС и чл. 47, втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, съгласно която дадена юрисдикция разглежда като последна инстанция в рамките на касационното обжалване дело относно отговорността на държавата вследствие на твърдяно нарушение на правото на Съюза, поради постановено от тази юрисдикция решение, по което дело посочената юрисдикция има качеството на ответник, при условие че тази национална правна уредба и мерките, приети от разглеждането на това дело, позволяват да се отстрани всяко основателно съмнение у правните субекти в независимостта и безпристрастността на съответната юрисдикция. Съгласно разпоредбата на чл.633 ГПК, приложима на осн. чл. 144 от АПК, решението на Съда на Европейските общности е задължително за всички съдилища е учреждения в Република България. Настоящият съдебен състав намира, че в производството по настоящото дело са предприети в достатъчна степен необходимите процесуални мерки за осигуряване защита на законните права и интереси на касатора, включително и за допълнително събиране и приобщаване на доказателства, приложени по адм. дело 5133/2023г. на ВАС по негово искане. Нито един от членовете на настоящия тричленен състав на Върховен административен съд, не е заседавал и не е участвал при разглеждането на адм. дело 8841/2021г. по описа на ВАС и не е включен в състава постановил определение 9603 от 24.09.2021г. по същото дело, което е в основата на настоящия правен спор. Настоящия състав на Върховен административен съд се чувства независим и непредубеден при произнасянето си като касационна инстанция по настоящото производство и намира, че с извършените процесуални действия по делото е предприел мерки да отстрани всяко основателно съмнение у касатора в безпристрастността и независимостта си и за него не би следвало да съществува каквото и да е съмнение в безпристрастността на състава. По касационната жалба: Решението е валидно, допустимо и правилно. Принципът за отговорността на държава-членка за нарушаване на правото на ЕС е изведен от практиката на Съда на Европейския съюз. В същата съдебна практика са определени и материалноправните предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата за нарушаване на правото на ЕС. Те следва да са налице в условията на кумулативност, а именно предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти, нарушението на нормата да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда. Съгласно дадените от СЕС насоки (вж. Решение от 14 март 2013 г. по дело C-420/11, т. 43, Решение от 12 декември 2006 г. по дело C-446/04, т. 210), преценката за това дали допуснатото нарушение на правото на ЕС е достатъчно съществено, както и за наличието на пряка причинно-следствена връзка между него и претърпените от частноправните субекти вреди, е на националните юрисдикции. При всички положения обаче, нарушението на правото на ЕС е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област (вж. Решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 56, Решение от 28 юли 2016 г. по дело С-168/15, т. 26). Според СЕС отговорност на държавата за вреди, причинени от национална юрисдикция, постановила акт като последна инстанция възниква само в изключителни случаи, при допуснато очевидно нарушение на приложимото право на ЕС Решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 53; Решение от 13 юни 2006 г. по дело C-173/03, т. 32 и 42, Решение от 28 юни 2016 г. по дело С-168/15, т. 24. Пак според Съда това е налице, ако с влязло в сила решение, националната юрисдикция не се е съобразиа с практиката му в съответната област на обществени отношения, които правото на ЕС регулира или когато е иззела компетентност, която правото на ЕС изрично възлага на орган на ЕС. Сочените от касатора разпоредби, които счита за нарушени, съдържат основни правни принципи на правовата държава и са основополагащи за Съюза. Член 6 и чл. 13 ЕКЗПЧОС са идентични с чл. 47 от Хартата. Съгласно чл. 52, пар. 3 ХОПЕС, доколкото настоящата Харта съдържа права, съответстващи на права, гарантирани от ЕКЗПЧОС, техният смисъл и обхват са същите като дадените им в посочената Конвенция. Съобразно пар. 5 на същия член, разпоредбите на Хартата, които съдържат принципи, могат да бъдат прилагани чрез законодателни и изпълнителни актове, приети от институциите, органите, службите и агенциите на Съюза, както и чрез актове на държавите-членки, когато те прилагат правото на Съюза при упражняване на съответните им компетенции. В цитираната разпоредба е посочено, че позоваването на тези принципи пред съд, е допустимо само за тълкуване и проверка на законността на такива актове. Видно от данните по делото, Р. е обжалвал определение 1036 от 20.05.2021г., постановено по адм. дело 1013/2021 г., на Административен съд - Бургас пред Върховен административен съд, който с окончателно определение 9603 от 24.09.2021г. по адм. дело 8814/2021г. е оставил в сила оспореното определение. След като съдебният акт, с който ищецът не е съгласен и счита, че рефлектира негативно в правната му сфера е влязъл в сила, съдът, който разглежда исковите претенции с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ няма задължение да извършва повторна проверка за правилността му. Редът за контрол върху влезли в сила съдебни актове е посочен в Глава четиринадесета на АПК Отмяна на влезли в сила съдебни актове , а не се осъществява в производството, което се е развило пред Административния съд Сливен. От доказателствата по делото не се установява в производствата пред Върховен административен съд ищецът да е бил лишен от ефективна защита на правата му. Същият е участвал активно в производството по адм. дело 8814/2021г. по описа на ВАС и по адм. дело 1013/2021 г. на АС - Бургас, които са се развили по указания от закона процесуален ред и в разумен срок. С определение на АС - Бургас от 07.06.2021г. във връзка с подадената от Р. частна жалба до ВАС срещу определение 1036 от 20.05.2021г., постановено по адм. дело 1013/2021 г., на Административен съд - Бургас е предоставена правна помощ под формата на процесуално представителство до приключването на делото във всички съдебни инстанции, включително и за приподписване на частната жалба. Исканията на лицето са обсъдени и на същите е даден обоснован отговор, а определение 9603 от 24.09.2021г. по адм. дело 8814/2021г. на ВАС е подробно и ясно мотивирано. По отношение на И. Р. не се установява каквото и да било ограничаване на упражняването на правата и свободите, признати от ХОПЕС. Обстоятелството, че със съдебните определения е постановен резултат, от който той не е останал доволен, не може да се счете за съществено нарушение на правото на ЕС. Извъндоговорната отговорност за нарушения на правото на ЕС е уредена в чл. 340, пар. 2 от ДФЕС като е посочено, че в случай на извъндоговорна отговорност, Съюзът в съответствие с основните принципи на правото, които са общи за държавите-членки, е длъжен да поправи вредите, причинени от неговите институции или служители, при изпълнението на техните задължения. Условията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти от нарушения на правото на Съюза, се извежда от практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС, Съдът). Увредените частноправни субекти имат право на обезщетение при наличието на три кумулативни условия: когато нарушената правна норма има за предмет предоставянето на права на частноправните субекти, нарушението на нормата е достатъчно съществено и съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда. На доказване подлежат посочените предпоставки, всички твърдени факти и обстоятелства, които ги обосновават за осъществени, както и връзките между тях. Тежестта на доказване е на ищеца, както по отношение на основанията за претендираните вреди, така и по отношение на техния размер. Условията следва да са налице кумулативно, при липсата на което и да е от тях не следва да бъде ангажирана отговорността на ответника. В случая, както правилно е приел решаващият съд, не е допуснато нарушение на правото на ЕС. Не е налице първата предпоставка нарушена правна норма на правото на Европейския съюз. В конкретния случай ищецът сочи като нарушени норми на ДЕС, ХОПЕС, ЕКЗПЧ и ДФЕС, който са основни правни принципи на правовата държава и основополагащи за Съюза. В своята практика СЕС е разяснил, че всеки орган на държавна власт (вкл. органите на съдебната власт) е длъжен да ги съблюдава при упражняване на предоставените му функции. В чл. 47 ХОПЕС е закрепено основното право на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес. Изискването за независимост на съдилищата спада към основното съдържание на правото на ефективна съдебна защита и на основното право на справедлив съдебен процес, което има кардинално значение като гаранция за защитата на всички права, които правните субекти черпят от правото на Съюза, и за опазването на общите ценности на държавите членки, прогласени в чл. 2 ДЕС, по-конкретно на ценността правова държава. Съдът е събрал относимите към спора доказателства, въз основа на които е изяснил релевантните за спора фактически обстоятелства и след анализ на приложимата национална материалноправна уредба, тази на ЕС и относимата към предмета на делото практика на СЕС е достигнал до законосъобразни правни изводи, които са логични и последователно основани на правилна преценка и анализ на събрания по делото доказателствен материал, към които изводи настоящият състав препраща при условията на чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК. За ангажиране отговорността на ответника по чл. 2в, ал. 1, т.1 ЗОДОВ, на доказване подлежат следните предпоставки - 1. нарушената правна норма на правото на ЕС да предоставя права на частноправните субекти; 2. нарушението да е достатъчно съществено; 3. да е налице пряка причинно-следствена връзка между нарушението и да са настъпили вреди. На доказване подлежат и всички твърдени факти и обстоятелства, които ги обосновават за осъществени, както и връзките между тях. Тежестта на доказване се носи от ищеца, както по отношение на основанията за претендираните неимуществени вреди, така и по отношение на техния размер. При липсата на което и да е от посочените три условия не следва да бъде ангажирана отговорността на ответника. Преценката за това, дали допуснатото нарушение е достатъчно съществено, както и за наличието на пряка причинно-следствена връзка между него и претърпените от частноправните субекти вреди, е на националните юрисдикции съгласно дадените от СЕС насоки /решение на СЕС по дело С-446/04/. Нарушението на правото на Съюза е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област. В случая ищецът обосновава своята претенция с нарушение на правото на ЕС по прилагане на нормите на чл. 6, чл. 10 и чл. 14 от ЕКЗПЧОС, Директива 2011/83/ЕС на ЕП от 25.10.2011 г., във връзка с чл. 12 от ДЕС, Регламент /ЕС/ 1169/2011 на ЕП и на Съвета от 25.10.2011 г., както и нарушения на чл. 38, чл. 41, т. 1, чл. 42 и чл. 47 от ХОПЕС. Правилен е изводът на съда, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорност на ответниците за нарушение на правото на Европейския съюз, поради неприложимост на правото на Съюза, което води до неоснователност на претенцията. При липсата на връзка с правото на ЕС, не е налице основание за ангажиране отговорността на държавата по чл. 2в, ал. 1, т. 1, вр. чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за съществено нарушение на правото на ЕС. С оглед установената липса на съществено нарушение на правото на ЕС, а именно недоказване нарушение на съюзни норми, правилно първоинстанционният съд не е обсъдил и съображенията, с които се квалифицират релевираните нарушения като достатъчно съществени , за наличието на причинно-следствена връзка между тях и твърдените вреди, както и относно техния размер. Неоснователни са оплакванията в касационната жалба за допуснати от първоинстанционният съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Процесът е проведен при спазване правилата на исковото производство, съгласно разпореждане от 04.04.2023г., с което е определена правната квалификация на правата, претендирани от ищеца на осн. чл.146 ГПК във вр. с чл.144 АПК и разпределена доказателствената тежест между страните за подлежащите на доказване факти. Оставените без уважение от съда доказателствени искания в молба от 10.05.2023г. по т. 1 и т.5 не са свързани с предмета на правния спор, разгледан от АС и не съставляват процесуални нарушения, отразили се на правилността на постановеното решение, дори и да са били допуснати. Административния съд правилно е уважил и допуснал събирането на относимите и допустими към спора доказателства и искания, като е допуснал и разпитал посочения от ищеца свидетел - инспектор в Затвора гр. Бургас и правилно е изискал заверено копие на медицинското досие на ищеца. АС - Сливен е постановил решение след събиране на допустимите и относими към предмета на спора доказателства, както и след извършен анализ и тяхната съвкупна преценка. Неоснователно в касационната жалба се сочи, че съдебното решение е необосновано. Съдът не е допуснал грешки при формиране на вътрешното си убеждение. Фактическите установявания в обжалваното решение кореспондират на събрания доказателствен материал и са формирани след тяхната правилна преценка. Представените в касационното производство от касатора писмени доказателства са неотносими към настоящото производство, тъй като касаят правен спор приключил с влязлото в сила определение 9603 от 24.09.2021г. по адм. дело 8814/2021г. по описа на ВАС по повод на което е и предявеният иск и по чл.2в, ал.1, т.1 от ЗОДОВ, приключил с оспореното в настоящото производство решение на АС - Сливен. По тези съображения представените доказателства не следва да се обсъждат в настоящото решение. При липса на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора претенцията на ответника по касация Върховен административен съд на Република България за присъждане на разноски се явява основателна и следва да се уважи на основание чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ, във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. С оглед фактическата и правна сложност на делото юрисконсултското възнаграждение се определя в минималния размер на 100 лв. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, пето отделение