Решение № 698 от 24.1.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8083/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Л. С., гражданка на Република Турция, срещу решение 838 от 17.06.2024 г., постановено по адм. д. 188/2024 г. от Административен съд - Шумен, с което е отхвърлена жалбата на чуждата гражданка срещу заповед рег. 372з-1375 от 24.04.2024 г. за налагане на принудителна административна мярка (ПАМ) "Отнемане на правото на пребиваване в Република България", издадена на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 и чл. 44 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, издадена от директора на ОД на МВР- град Шумен. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното съдебно решение и се моли за неговата отмяна. Ответникът - директор на ОД на МВР- Шумен, чрез процесуален представител с писмено становище оспорва касационната жалба к ато неоснователна. Претендира възнаграждение за юрисконсулт. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че обжалваното решение е правилно, поради което следвало да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на Трето отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Предмет на контрол за законосъобразност в производството пред Административен съд - Шумен е заповед рег. 372з-1375 от 24.04.2024 г. за налагане на принудителна административна мярка (ПАМ) "Отнемане на правото на пребиваване в Република България", издадена на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, издадена от директора на ОД на МВР- град Шумен. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат, е установил от фактическа страна, чеЛ. С. е гражданка на Република Турция. С. е получила разрешение за постоянно пребиваване на 14.10.2020 г. валидно до 06.09.2024 г. Същото е получено на основание чл. 25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ като лице, което не е от български произход, родено на територията на Република България. Отразено е, че лицето не принадлежи към категорията на уязвимите лица, не е в производство по Закона за убежището и бежанците, по отношения на С. няма и производства по АПК. Установено е, че съгласно извършена справка, от 01.01.2020 г. до 03.04.2024 г. до момента на постановяване на заповедта, лицето е посетило Република България общо 5 пъти, като е пребивавала в страна общо 29 дни. Въз основа на тези данни е направен извод, че чуждата гражданка не се е установила трайно, няма изградени връзки с Република България, а доколкото цялото й семейство е Турция и с турско гражданство, то с наложената ПАМ не се ограничава правото на личен и семеен живот или пряко да се затрудняват осъществяването на други нейни семейни, културни и социални връзки. Административният орган е приел, че спрямо Л. С. е налице предпоставката по чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ - отсъствие от територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, при която на чужденката, получила разрешение за дългосрочно пребиваване, се налага мярката отнемане на правото на пребиваване в Република България. За да направи този извод, административният орган и след това административният съд са разгледали аргументите и възраженията на лицето относно негово заболяване, което му е попречило да влезе на територията на страната и са ги намерили за неоснователни. Те са установили, че Л. С. е отсъствала от страната за повече от 12 последователни месеца, поради което е налице предвиденото в чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ основание за налагане на принудителна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ. Първоинстанционният съд е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената в закона писмена форма, мотивиран е с изложените в него фактически и правни основания и не е налице нарушение на административнопроизводствените правила. Съдът е приел, че оспореният административен акт е издаден и в съответствие с относимите материалноправни разпоредби на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, а при постановяването му са отчетени и обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Обжалваното решение е правилно. Извършена е и дължимата преценка, предвидена в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ и компетентният орган е отчел продължителността на пребиваване на чужденката на територията на Република България, както семейното й положение и липсата на семейни, културни и социални връзки с България. Поддържаното в касационната жалба оплакване, че административният акт е постановен в противоречие с принципа на съразмерност, установен в чл. 6 от АПК и в противоречие с чл. 8 от КЗПЧОС, е неоснователно. С приложената принудителна административна мярка не е допуснато нарушение на чл. 8 от КЗПЧОС. Съобразно установените по делото факти през последните години Л. С. е живяла в Република Турция. След като чужденката и семейството й живеят постоянно и заедно в Република Турция, то с приложената принудителна мярка по никакъв начин не се засягат нито правото й на семеен живот. Не е налице и нарушение на принципа на съразмерност, установен в чл. 6 от АПК. В конкретната хипотеза административният орган е упражнил правомощията си добросъвестно и е преценил всички релевантни за спора факти и обстоятелства. Следва да се отбележи, че правото на чужденците да пребивават постоянно на територията на Република България не е абсолютно. То не е обусловено и от предходното продължително пребиваване на Л. С. на територията на България. В конкретната хипотеза е установено, че отнемането на правото на постоянно пребиваване в страната не засяга нито семейния живот на чужденката, нито възможността й да се придвижва свободно. Поради това не е налице и несъразмерност между наложената принудителна административна мярка и засегнатите права и законни интереси на чужденката. По изложените съображения обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора в полза на ответника, на основание чл. 143, ал. 3 АПК, връзка с чл. 228 от АПК следва да бъдат присъдени своевременно претендираните разноски за настоящата съдебна инстанция - за юрисконсултско възнаграждение, които съдът определи съобразно чл. 36 от ЗПП и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ в размер на 100 лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл.1 от АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,