Решение № 8310 от 11.06.2012 г. на ВАС по адм. д. № 16098/2011 г.

Решение № 8310 от 11.06.2012 г. на ВАС по адм. д. № 16098/2011 г., III о., докладчик съдията Панайот Генков Съдебното производство по глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) е образувано по две касационни жалби: I - от Агенцията за социално подпомагане - София, чрез законния й представител - изпълнителния директор Ивайло Иванов, против решение № 4052/22.08.2011 г. по адм. дело № 2039/2010 г. на Административния съд - София-град, с което е осъдена по чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) да заплати неимуществени вреди на Мария Данданова от гр. София в общ размер на 2210 лв. ведно със законната лихва, с искане да се отмени като неправилно поради противоречието му с материалния закон и като необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. II - от Мария Данданова, против същото решение в частта, в която съдът не е уважил исковата й претенция до пълния й размер, с искане да бъде осъден ответникът да й заплати пълния размер на претендираното обезщетение ведно със законната лихва. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба на Агенцията за социално подпомагане е основателна, а касационната жалба на Мария Данданова е неоснователна и предлага на съда да отмени обжалваното решение в осъдителната му част като неправилно и незаконосъобразно. Върховният административен съд - трето отделение, като извърши на основание чл. 218 от АПК проверка на обжалваното решение, анализ на представените по делото писмени доказателства и като съобрази правните доводи на страните, намира, че касационните жалби са допустими като подадени от активно легитимирани страни, в законния срок по чл. 211 от АПК, против съдебен акт, подлежащ на обжалване, и разгледани по същество - основателна е жалбата на Агенцията за социално подпомагане. Основателно е твърдението на касатора - Агенцията за социално подпомагане (АСП) - София, че при постановяването на обжалваното решение съдът е допуснал нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че обезщетението, което ищцата претендира, е доказано по основание и в размер по справедливост до този, който е присъдил. Този извод на съда е неправилен и незаконосъобразен. Исковото производство, каквото е това по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, е състезателно производство, в което ищецът следва по безспорен начин да докаже твърденията си с всички допустими по закон доказателствени средства - писмени доказателства, свидетелски показания, експертизи и други. В това производство не е достатъчно само ищецът да твърди едни или други факти, а той е длъжен да докаже тяхното съществуване - чл. 154, ал. 1 от ГПК ("Всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения"). В настоящото производство съдът многократно е указвал на ищцата, че тя носи доказателствената тежест за доказване на своите твърдения, като й е предложил и назначаването на служебен защитник, ако не може да се справи със съдебния процес, но въпреки това тя е отказала назначаването на такъв. Освен това не само че не е посочила свидетели, които да установят твърдяните от нея "неимуществени вреди" и не е представила писмени доказателства за тяхното настъпване и за причинната връзка между тях и твърдените бездействия на административните органи, но тя дори не ги е конкретизирала - в какво се изразяват те, по какъв начин са увредили душевния й мир и какво е преживявала през процесния период, и каква е пряката причинна връзка между твърдените бездействия на административните органи и претърпените "неимуществени вреди". Така например в исковата си молба вх. № 4099/23.02.2010 г. на стр. 86-88 от делото ищцата е записала, че "...изложеното дотук ме доведе до виждането, че предявяването на иск за обезщетение за причинени вреди е единственият начин за пресичане на безотговорното бездействие на ДСП "Младост", и че "...размерът на претенцията се определя от моето разбиране, че това е най-малката сума за обезщетение, която може да преодолее инерцията в дългогодишното и масово практикуване на бездействие. Само така може да се стигне до коригиране на практиките в ДСП". В исковата си молба от 26.07.2010 г. на стр. 104 и 105 от делото ищцата е записала "...Блазня се от мисълта, че исковата ми молба срещу АСП ще създаде прецедент и ще стане повод процедурата по спиране на семейните помощи да бъде преразгледана". Въпреки че претенциите на ищцата не само не са били конкретизирани, въпреки даваните многократно указания, но и са останали напълно недоказани, съдът е приел, че "...неимуществените вреди се изразяват в създаденото у ищцата чувство за безнадеждност и отчаяние", и е направил извод, че исковата претенция е основателна. Този извод обаче е голословен и неподкрепен с доказателства, поради което е и необоснован. От изложеното дотук следва изводът, че като е приел, че искът на ищцата против ответника е основателен, но завишен по размери, и е осъдил ответника да й заплати обезщетение за претърпени "неимуществени вреди", съдът е постановил едно неправилно решение, което следва да се отмени в тази му част и искът да се отхвърли като неоснователен. От това следва и изводът, че касационната жалба на Мария Данданова е неоснователна и следва да се отхвърли, като решението в останалата му част бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд - трето отделение,