Решение № 122 от 22.7.2024 г. на ВКС по т.д. № 20238002901040/2023 г.

Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца „Североизточно държавно предприятие“ ДП, гр.Шумен, срещу решение № 1598/23.12.2022г. по възз.гр.д. № 654/2022г. на САС, с което е потвърдено решение № 267024/17.12.2021г. по гр.д.№ 3536/2020г. на СГС за отхвърляне на предявените от „Североизточно държавно предприятие“ ДП, гр.Шумен, против „Банка ДСК“ АД, гр.София, осъдителни искове за обезщетение в общ размер на 55 281.42лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на ИМ на 16.03.2020г. до окончателното изплащане, за неизпълнение на задължението на „Банка ДСК“ АД, гр.София, да изпълни възникналите в полза на „Североизточно държавно предприятие“ ДП, гр.Шумен, парични вземания, въз основа на сключените между „Хънт консултинг“ ООД, гр.Шумен, и „Банка ДСК“ АД, гр.София, договори за влог от 12.12.2014г. и 14.10.2015г. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, като постановено при неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Прцесуалната незаконосъобразност е обоснована от касатора с доводи, че въззивният съд не се е произнесъл в обема на подадената от него въззивна жалба, в която са поддържани единствено оплаквания за неправилно интерпретиране на направеното от ответника възражение и за постановяване на решението в противоречие с доказаните по делото факти, които опровергават това възражение, а, вместо това е дал отговор на въпрос, с който не е сезиран, а именно, че ищецът разполага с претенция за неизпълнение на договорни задължения към „Хънт консултинг“, която е реализирал. Материалната незаконосъобразност е обоснована с доводи за постановяване на решението в противоречие с разпоредбата на чл.22 ЗЗД. Искането е за отмяна на решението и за постановяване на друго, с което исковете да бъдат уважени, евентуално, за връщане на делото за ново разглеждане. Претендира за присъждане на разноски. С постановеното по делото определение е допуснато касационно обжалване на основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК за преценка дали даденото разрешение е в съответствие с ТР №1/2013г. по тълк.д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС по процесуалноправния въпрос за ограничените правомощия на въззивния съд, съгласно чл.269 ГПК. В откритото съдебно заседание касаторът, чрез пълномощника си адв.Е. Г. от АК - Шумен, поддържа касационната жалба, а ответникът, чрез юрисконсулт Михаил Иванов, представя писмен отговор на касационната жалба, подаден в срок, който поддържа и моли за оставяне в сила на обжалваното решение. И двете страни претендират за присъждане на разноски. Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.290 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното: По въпроса, обусловил допускане на обжалване: По процесуалноправния въпрос относно правомощията на въззивната инстанция в мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк.д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС е изяснено следното: Съгласно чл. 269 ГПК, служебната проверка на въззивния съд обхваща само валидността и допустимостта (в обжалваната част) на първоинстанционното решение; По отношение правилността на първоинстанционното решение служебният контрол е принципно отречен, предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. При липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба, въззивният съд не дължи служебна преценка за правилността на пърноинстанционното решение и е ограничен от посочените в жалбата основания; Изключение от това са случаите, когато следва да се приложи императивна правна норма или, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на определени правни субекти. В този смисъл следва да се даде отговор на въпроса, по който е допуснато обжалване. По същество и на въведените касационни основания: Въззивният съд е сезиран с въззивна жалба на ищеца - бенефициер по сключените в негова полза два договора за банков влог срещу първоинстанционното решение, с което са изцяло отхвърлени предявените искове против ответника – обещател по договорите за банков влог за обезщетение за неизпълнение на възникналото в полза на ищеца парично вземане, с правно основание чл.79, ал.1, предл.2 ЗЗД, във вр. с чл.22 ЗЗД. Във въззивната жалба се оспорва извода на първоинстанционния съд, че отправената от ищеца до уговарящия нотариална покана за прекратяване на валутното правоотношение не е била връчена редовно, на който извод е основан крайният извод за неоснователност на исковете. Във въззивната жалба се поддържа, че са извън предмета на спора обстоятелствата, обусловили прекратяването на валутното отношение с уговарящия, както и не е спорно, че е редовно връчването на отправената от ищеца до уговарящия нотариална покана за прекратяване на сключените между тях договори. Въззивният съд не се е произнесъл изрично по тези оплаквания. По същество е възприел извода на първоинстанционния съд, че отправената от ищеца до уговарящия нотариална покана не е редовно връчена, и основания на нея извод, че ищецът не е доказал развалянето на договорите с уговарящия, поради негово виновно договорно неизпълнение. Съставът на апелативния съд обаче е счел, че банката е нарушила правилата, обективирани в издадените от нея удостоверения за депозитите. Възприел е и извода на първоинстанционния съд, че естеството на договора за банков влог изключва приложението на чл.75, ал.2 ЗЗД ( изпълнение на привиден кредитор). Направен е извод, че срещу представянето от депозанта на удостоверенията банката принципно не може да се освободи успешно от отговорността си за заплащане на сума, равна на вложената, още повече, като се има предвид и това, че ищецът не е разполагал с удостоверения, легитимиращи го да получи плащания по договорите за влог в негова полза. Като краен резултат обаче, първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете е потвърдено, тъй като е прието, че ищецът разполага с претенция на договорно основание към уговарящия, която е реализирал, което съдът е установил служебно, без да го обявява предварително на страните. С оглед на дадения отговор на въпроса, по който е допуснато обжалване, въззивното решение е постановено в нарушение на процесуалния закон, разпоредбата на чл.269 ГПК. Въззивният съд не само не се е произнесъл по релевираните оплаквания във въззивната жалба на ищеца, но и, нещо повече, нарушил е принципа на диспозитивното начало, обективните и субективните предели на въззивната жалба и отговора, както и е подменил предмета на делото, като по иска на бенефициера против обещателя, се е произнесъл, че бенефициерът разполага с договорна претенция против уговарящия, която успешно е реализирал. Ето защо, като процесуално незаконосъобразно, обжалваното решение следва да бъде отменено и, тъй като не се налага извършването на допълнителни или нови съдопроизводствени действия, спорът да бъде разрешен по същество. В предмета на спора са въведените от самия касатор в ИМ твърдения за наличие на договорни отношения между него и уговарящия - „Хънт консултинг“ ООД, възникнали въз основа на сключените по реда на чл. 36 – 37 “б“ ЗЛОД два дългосрочни( 15 годишни) договора за стопанисване и опазване на дивеча в дивечовъден участък „Извора“ (№ 44 – 2014 от 12.12.2014г. ) и ДУ „Лисичка“ (№ 82/14.10.2015г.) в териториално поделение „ДГС Смядово“; за виновно договорно неизпълнение на задълженията на уговарящия ( частично и забавено изпълнение на задължението за годишни вноски за 2018г. и изцяло неизпълнение на задълженията за годишни вноски за 2019г.) и за едностранно прекратяване на договорите от ищеца. Тези твърдения, като неоспорени от ответника, следва се приемат за безспорни между страните по делото. В случая е въведено в ОИМ твърдение, че отправената от ищеца до уговарящия нотариална покана не е връчена редовно на посочената дата 09.05.2019г., но то не е във връзка с прекратяването на договорите на ищеца с уговарящия, а е в аспекта на възражението на ответника, че ищецът не е заявил на уговарящия, в т.ч. в отправената от него нотариална покана, че желае да се ползва от откритите в негова полза депозити. Съгласно чл.21 ЗЗД, договорът поражда действие за трети лица, различни от страните по договора, само в предвидените от закона случаи. Договорът в полза на трето лице е съглашение, което поражда права за лице, което е различно от страните по него. С него обещателят (промитентът) поема задължение към уговарящия (стипуланта) да престира на посочено от него трето лице (бенефициер), което не е страна по договора. Уговарящият притежава потестативното право да отмени уговорката в полза на третото лице или да го замени с друго лице, както и самият бенефициер може да се откаже от своето право да иска изпълнение по договора. Уговорката в полза на третото лице не може да бъде отменена от уговарящия, след като третото лице е заявило на обещателя или на уговарящия, че иска да се ползва от нея ( чл.22, ал.1, изр.2 ЗЗД). Заявлението на третото лице, че ще се ползва от уговорката в своя полза, е едностранно и неформално, може да се извърши както изрично, така и мълчаливо, и може да бъде адресирано до всеки от обещателя или уговарящия и поражда действие от получаването му. Бенефициерът е материалноправно легитимиран да иска от обещателя изпълнение по договора в своя полза, да го постави в забава, да иска и да упражни др. права, свързани с вземането, напр. привилегиите. Обещателят може да противопостави на третото лице възраженията, които произтичат от договора, но не и възраженията от други отношения с уговарящия ( чл.22, ал.2 ЗЗД). Договорът за банков влог, чиято правна уредба се съдържа в чл. 420 и сл. от ТЗ, е разновидност на договора за влог по см. на чл. 250 от ЗЗД, с който влогодателят предава на влогоприемателя движима вещ или друга ценност, а влогоприемателят приема предаденото имущество за съхранение със задължение да го пази и върне на влогодателя при уговорени условия. Аналогично е и съдържанието на договора за банков влог, представляващ специфична банкова сделка, при която банката - влогоприемател приема за съхранение срещу възнаграждение предадени й за пазене от влогодателя движими вещи и ценности със задължение да ги върне с изтичане на уговорения срок или при поискване - чл. 420 от ТЗ. Когато предмет на договора е определена парична сума, влогът е неправилен и по силата на чл. 421 от ТЗ банката-влогоприемател дължи на влогодателя парична сума в същата валута и размер, ведно с лихва - ако е уговорена между страните. В чл. 422 от ТЗ е предвидено, че при паричен влог банката издава на влогодателя документ за всички вноски и плащания, който служи за доказване на извършените по влога операции - влагане и теглене на парични суми. За да е налице договор за влог по см. на чл. 420 и чл. 421 от ТЗ, следва да е постигнато съгласие между страните по договора - влогодател и влогоприемател, относно неговото сключване и съществено съдържание, т. е. относно вещта или размера на паричната сума, вложена за съхранение, и условията за съхранението и връщането й от влогоприемателя, а при възмездния влог - и относно възнаграждението на влогоприемателя. В чл. 425 от ТЗ е уредена особена разновидност на договора за влог - влог под условие и в полза на трето лице, при който освен посочените съществени елементи от съдържанието на договора за влог, следва да са налице и допълнителни уговорки, характеризиращи този вид договор. Уговорките се свеждат до определяне на трето ползващо се лице, което има право да иска и получи връщане на вложената за съхранение движима вещ или парична сума, макар да не е страна по договора, и до поставяне на предварителни условия от влогодателя, приети от влогоприемателя, при настъпване на които третото лице има право да иска и получи вложеното в негова полза имущество. В хипотезата на чл. 425 от ТЗ намират приложение общите правила относно договора в полза на трето лице, съдържащи се в чл. 22 от ЗЗД, с едно типично за този вид влог отклонение - при несбъдване на условието или при смърт на третото ползващо се лице вложените вещи или пари се връщат на влогодателя. В ОИМ не се оспорва, че, между ответника, като обещател, и „Хънт консултинг“ ООД, като уговарящ, действащ в изпълнение на разпоредбата на чл.9 от сключените с ищеца договори да предостави на ищеца гаранция за добро изпълнение, са сключени в полза на ищеца като бенефициер, два договора за банков влог от 12.12.2014г. и 14.10.2015г. за сумите съответно 24 583.08лв. и 30698.34лв. Ищецът - бенефициер претендира от ответника -обещател обезщетение за неизпълнение на възникналите в негова полза парични вземания. Възражението на банката е, че ищецът не е отправял волеизявление, че ще се ползва от двата депозита: 1/нито до уговарящия „Хънт Консултинг“ ООД, тъй като отправената от ищеца до уговарящия нотариална покана., в която ищецът е твърдял, че се съдържа такова изявление, не е връчена редовно на посочената дата 09.05.2019г., а и от съдържанието й следва да се направи извод, че към този момент третото лице не се е считало за бенефициер по двата депозита; 2/ нито до банката в периода от сключване на договорите за влог до прекратяването им, а за първи път е отправил такова волеизявление до банката, че желае да се ползва от уговорките в своя полза на 06.12.2019г. Ето защо, ответникът е поддържал, че ищецът е изгубил правото си на претенция спрямо него на датите на прекратяване на договорите за влог, съответно 14.10.2015г. и 25.10.2019г., след като за период от повече от 4 години преди това не е положил дължимата грижа да се осведоми за състоянието и наличието на учредените в негова полза обезпечения. Също така ответникът е възразил, че по арг. на чл.75, ал.2 ЗЗД се е освободил от задължението си към ищеца, добросъвестно изпълнявайки към уговарящия - депозант, който му е представил оригиналите на издадените за депозитите удостоверения, легитимиращи го да се разпорежда с депозитите, и е наредил закриване влоговете в полза на ищеца, като ответникът не е бил длъжен да изследва валутното правоотношение на ищеца с уговарящия. В случая е без значение дали в отправената до ответника нотариална покана или по друг начин ищецът е заявил на уговарящия, че желае да се ползва от възникналите в негова полза въз основа на сключените договори за банков влог парични вземания, съответно какво е съдържанието на отправената от ищеца до уговарящия нотариална покана и дали тя е връчена редовно и кога. Такова изявление ищецът не е било необходимо да отправя до уговарящия, тъй като последният е поел към ищеца договорно задължение да му предостави гаранция за добро изпълнение на двата договора и тъй като не е спорно, че при сключване на договорите с ищеца уговарящият му е представил двете преводни нареждания за процесните суми, като гаранция за добро изпълнение по договорите. Ето защо, след сключване на договорите с уговарящия и за целия срок на действието им уговарящият не е имал право да прекрати действието на сключените с ответника в полза на ищеца два договора за банков влог за процесните суми. За да се ползва от възникналите в своя полза вземания по двата договора за влог, ищецът не е бил длъжен да заяви на банката – обещател, че желае да се ползва от възникналите в негова полза парични вземания.Противно на неоснователно поддържаното от банката, в издадените от нея удостоверения за депозитите се съдържат специални условия за заплащане на сумите, като в тях е изрично посочено, че депозити, внесени в чужд интерес, се връщат на лицето, в чийто интерес са внесени, а не на депозанта. Отделно от това, при договора за банков влог, специфична банкова сделка, при която следва да е постигнато съгласие между страните по договора - влогодател и влогоприемател, относно неговото сключване и съществено съдържание, т. е. относно вещта или размера на паричната сума, вложена за съхранение, и условията за съхранението и връщането й от влогоприемателя, е изключено приложението на чл.75, ал.2 ЗЗД (изпълнение на привиден кредитор). Не са въведени твърдения и не се установява да е налице хипотеза, в която депозитите е следвало да се върнат на депозанта. Ето защо, е неоснователно възражението, че банката се освободила от поетото към бенефициера парично задължение, изплащайки сумите по депозитите въз основа на представените от депозанта оригинали на удостоверенията и по негово нареждане. Обещателят, каквото е качеството на ответника, не може да противопоставя на третото лице възражения, произтичащи от валутното правоотношение между уговарящия и бенефициера, освен ако то рефлектира върху договора в полза на третото лице – напр. неизпълнението на задължението на третото лице към уговарящия е прекратително условие за договора в полза на третото лице. В случая ответникът не е направил такива възражения. Страните по делото не спорят относно прекратяването на валутните отношения между ищеца и уговарящия. Не се твърди и не се установява в процесните договори за банков влог да е уговорено прекратително условие, свързано с валутното отношение между бенефициера и уговарящия. Съгласно клаузата на чл.11 от договорите на ищеца с уговарящия и чл. 36м, ал.1 ЗЛОД, гаранцията за изпълнение след прекратяването на договорите не се възстановява и остава в полза на ищеца, който има право да се удовлетвори от нея. Налага се извод, че са налице всички елементи от фактическия състав на претендираното от ищеца право: сключването на двата договора за банков влог за процесните суми в полза на ищеца между ответника, като обещател, и уговарящия, който е действал в изпълнение на сключения с ищеца договор да предостави а гаранция за добро изпълнение, поради което не е могъл да прекрати действието на договорите за влог за целия срок на действие на договорите с ищеца; неизпълнение на паричното задължение на ответника да изпълни възникналите в полза на ищеца парични вземания и вреди за ищеца в размер на тези парични вземания в причинна връзка с договорното неизпълнение на ответника. Поради всичко изложено, исковете са основателни и следва да бъдат уважени в пълните предявени размери. С оглед на този изход, на ищеца са дължими направените от него разноски: 3061лв. пред първоинстанционния съд, 3339лв. пред въззивния съд и 5208лв. пред касационния съд или общо разноски пред трите инстанции в размер на 11 608лв. Тъй като на ответника не се дължат разноски, въззивното и потвърденото с него първоинстанционно решение следва да се отменят в частите, с които са присъдени разноски в тежест на ищеца. Мотивиран от това, съставът на I т.о.: