Решение № 125 от 6.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1990/2013 г.

Решение № 125 от 6.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1990/2013 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Росица Божилова Производството е по чл. 47, т. 3, пр. 2 и т. 5, пр. 1 ЗМТА. Образувано е по иск на "Х. Б. Ц. /Х./" Е., за частична отмяна на арбитражно решение, постановено на 27.08.2012 г. от АС при БТПП, по арб. дело № 317/2011 г. по описа на същия съд, с което, въз основа на уважени на всяка от страните /[фирма] - ищец и [фирма] - ищец по насрещни искове, предявени в същото производство/, искове - за сумата от 321 980 лв. в полза на [фирма] и 481 284,57 лв., в полза на [фирма], както и въз основа на уважено възражение за прихващане на ищеца по насрещните искове между двете вземания, до размера на по-малкото /това на ищеца/, [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата от 159 305 лева - непогасена договорна мораторна неустойка за забава в изплащането на дължимо възнаграждение за СМР, възложени от [фирма] на [фирма], в качеството на изпълнител. Ищецът твърди, че арбитражният съд е приложил несъществуващ закон, вместо разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, при определяне правните последици от извършено от [фирма] извънсъдебно прихващане, предхождащо предявяването на иска, по който е образувано арбитражното производство по арб. д. № 317/2011 г., за погасяване насрещни вземания, присъдени в полза на всяка от страните по предходно арбитражно дело - № 527/2009 г. на АС при БТПП . С прилагането на несъществуващ закон, арбитражният съд е обусловил крайните си изводи за дължимост на неустойката за забава в издължаване на възнаграждение за изпълнени СМР, т. е. обосновал основателността на насрещните искове на [фирма] . Акцентирайки на обстоятелството, че не се касае за неправилно тълкуване на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, а за подмяна съдържанието на същата правна норма от арбитражния съд, ищецът твърди, че се касае за толкова съществен порок на решението, че същият предпоставя отмяната му, като противоречащо на обществения ред на Република България . Според ищеца, принципа на правовата държава, прогласен с чл. 4, ал. 1 от Конституцията и доразвит в чл. 46, ал. 1 ЗНА, предполага правораздаването да се осъществява при еднакво и предвидимо прилагане на правните норми спрямо лицата и обективните факти и според точния им смисъл, като само при неяснота се изисква тълкуване . Доколкото нормата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД страната не счита неясна или противоречива, по същество намира приложението й, в различен от точния й и ясен смисъл, правоприлагане на друг, различен закон . Подобна подмяна при правораздаването - на правен институт "лихва" с правен институт " неустойка " - ищецът намира създаваща несигурност в правния порядък - прилагане на закона ad hoc в защита на частен интерес . По отношение на второто релевирано основание - чл. 47, т. 5, пр. 1 ЗМТА - ищецът твърди, че по отношение правните последици на извършеното от него извънсъдебно прихващане между вземанията, уважени с решението по арб дело № 527/2009 г. на АС на БТПП, арбитражната клауза в сключения между страните договор не е приложима . Съдбата на присъдените суми, според страната, е самостоятелна и независима от съществувалата помежду им договорна връзка и като се е занимавал изобщо с правните последици на прихващането, съдът е разгледал неарбитрируем спор - "непредвиден в арбитражното споразумение " . Претендира се отмяна само на част от арбитражното решение - за присъждане на неустойка за забава в издължаване на част от възнаграждението за изпълнени СМР, присъдено в полза на [фирма], с решението по арб. д. № 527/2009 г. на АС при БТПП, за периода 14.12.2010 г. - 12.07.2011 г., в размер на 94 891,33 лева. Ответната страна - [фирма] - оспорва иска, като счита, че първото основание по същество е позоваване на правоприлагане в противоречие с материалния закон /чл. 76, ал. 2 ЗЗД /, което е от естество да обоснове неправилност на решението, но не и порок с тежестта на такъв, предпоставящ отмяната му, като противоречащо на обществения ред на Република България, в съответствие с трайната съдебна практика по приложението на чл. 47, т. 3, пр. 2 ЗМТА . По второто релевирано основание ответникът счита, че редакцията на чл. 63 от сключения договор за изпълнение на СМР предвижда сезиране на арбитраж във всички случаи на спор относно изпълнението му и доколкото спорното прихващане има за предмет насрещни вземания, спорът за които като арбитрируем е бил разрешен от арбитраж, последиците на същото спрямо друг, предпоставен от неизпълнение на договорните задължения спор, не рефлектират върху арбитрируемостта на предмета му . Претендира присъждане на разноски . Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че искът е предявен в преклузивния срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА, считано от връчване решението на АС на БТПП на ищеца - на 4.01.2013 г., съгласно удостоверение № 1419/4.04.2013 г. на арбитражната институция . За да се произнесе по предявения иск, настоящият състав съобрази следното: С решение по предходно арбитражно производство между същите страни - № 527/2009 г. на АС на БТПП - [фирма] е осъден да заплати на [фирма] общо сумата от 825 726,90 лева, част от която съставляваща дължимо възнаграждение за изпълнени от ищеца СМР, друга част - стойността на подлежащи на връщане от възложителя на изпълнителя гаранции, предоставени във връзка с изпълнението на СМР и трета част - дължими неустойки за забава в издължаването на възнаграждението и гаранциите . В същото производство, по предявени насрещни искове, [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата от 604 635 лв. - неустойка за забавено изпълнение на СМР . Въз основа на постановеното решение, [фирма] е предявило изявление за прихващане вземането си от [фирма] в размер на 604 635 лв. с част от задълженията си към същото дружество, покриващи размера на собственото му вземане, изрично указвайки, че прихваща същото срещу дължимата от него сума по възнаграждение за изпълнени СМР, дължимата сума по възстановяване на предоставени в изпълнение на договора за изработка гаранции и част от присъдените в негова тежест мораторни неустойки . Така неприспадана, според прихващащия длъжник, остава само останалата част от мораторните неустойки, възлизаща на 221 191,90 лева . [фирма] е възразило срещу прихващането, вкл. досежно посочените от [фирма] моменти, към които и за отделните вземания същото има погасителен ефект. С нотариална покана от същата дата, на която [фирма] е отправило изявление за прихващане, [фирма] е отправило насрещно изявление за прихващане сумата 825 726,90 лв. срещу задължението си към [фирма] от 604 635 лв., до размера на по-малкото. Последващо е образувано арбитражно дело № 317/2011 г. на АС на БТПП, в което [фирма] е претендирало отново неустойка за забавено изпълнение на СМР, но за последващ, спрямо претендираната в арб. д. № 527/2009 г., период, който иск е уважен до размера на сумата от 321 950 лева. В същото производство, по насрещни искове на [фирма], [фирма] е осъдено да заплати неустойка за забавено изпълнение на задължението за изплащане на възнаграждение за изпълнени СМР, присъдено с решението по арб. д. № 527/2009 г., за последващ период спрямо периода, за който е присъдена неустойка за забава върху същото възнаграждение, с решението по първото арбитражно дело, както и мораторни неустойки върху приетите за подлежащи на връщане гаранции за изпълнение, отново за не покриващи се, с присъдените по първото арбитражно решение неустойки за забава в издължаването им, периоди . Именно във връзка с уважаването на насрещния иск за неустойка за забава върху дължимо възнаграждение за СМР, възниква и въпроса за приложението на чл. 76, ал. 2 ЗЗД от арбитражния съд. Същият приема, че с изявлението за прихващане от 13.12.2010 г. на [фирма], не са настъпили целените от дружеството последици на погасяване задълженията на същото в указаната от самото него поредност: на дължимото възнаграждение за СМР и подлежащи на връщане суми от внесени гаранции, като най-обременяващи го, съгласно чл. 76, ал. 1 ЗЗД, и за разликата до размера на собственото му вземане от 604 635 лв. - с част от присъдените мораторни неустойки . Арбитражния съд, като намира, че мораторните неустойки подлежат на прихващане, съгласно императивната, според него, норма на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, счита че именно с изявлението за прихващане на [фирма] са настъпили погасителни последици, но за пълния размер на дължимите мораторни неустойки, подлежащите на връщане суми по гаранции и само за малка част от възнаграждението за СМР, присъдени с решението по арб. д. № 527/2009 г. на АС на БТПП, при което е останала неиздължена част от 221 191, 90 лева, за която и за посочения от ищеца по насрещния иск последващ период, [фирма] дължи неустойка за забава . Действително, противно на задължителна съдебна практика - реш. № 111/27.10.2009 г. по т. д. № 296/2009 г. на ВКС, I т. о., споделяща по-стара казуална такава - реш. № 48/25.01.2000 г. по гр. д. № 1065/1999 г. на ВКС, реш. № 1276/8.10.1999 г. по гр. д. № 577/1999 г. на ВКС, V г. о. и решение № 226/12.06.2006 г. по т. д. № 832/2005 г. на ВКС, II т. о., арбитражният съд е приел, че мораторната неустойка е приравнима на лихва / очевидно лихва за забава / и предвид така използвания термин " лихва ", приел за приложима нормата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, с оглед императивен характер на разпоредбата / противното възприето в реш. № 748 от 24.04.2001 г. по гр. д. № 2504/2001 г. на ВКС и реш. № 431 от 26.01.2005 г. по гр. д. № 1272 от 2003 г. на ТК на ВКС /. Цитираната съдебна практика тълкува понятието " лихва " в чл. 76, ал. 2 ЗЗД със смисъла на уговорена в договора или закона "възнаградителна" такава . Според същата практика, обезщетението за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съизмеримо със законната лихва, както и неустойката за забава в издължаването на друго вземане, подлежи на прихващане, при прилагане на нормата по аналогия, по реда на чл. 76, ал. 1 ЗЗД. Ако би споделил цитираната съдебна практика, арбитражният съд не би следвало да присъди неустойка за забава върху сумата от 221 191,90 лева . Релевантните, спрямо доводите на ищеца в настоящото производство, мотиви на арбитражното решение споделят концепцията, че: " Правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД ... не се прилага за случаите, при които са налице главници и акцесорни задължения, под формата на лихви, неустойки и разноски . Чл. 76, ал.1 ЗЗД се прилага за еднородни задължения / очевидно арбитражният съд визира само лихвоносните главници /, докато погасяването на разнородни задължения се урежда от императивната норма на чл.76, ал.2 ЗЗД " . Относно основанието за отмяна по чл. 47, т. 3, предл. второ от ЗМТА: Липсва легална дефиниция на понятието " обществен ред ", но теорията и съдебната практика безпротиворечиво определят същия като съвкупност от императивни норми и принципи, чието дерогиране е от естество да изключи защитата на основополагащ легитимен интерес, да накърни такива основни права и ценности, общи за всички правни субекти, в противоречие с естествената справедливост, че защитата им се явява обоснована в обществен, а не само частен, интерес . Заявените обстоятелства не са от естество да обосноват постановяване на арбитражното решение в противоречие с обществения ред на Република България . Спорната норма на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, като действително неясна относно понятието " лихви ", употребено без пояснително определение в текста й, е предпоставила тълкуване в съдебната практика /преждецитираните съдебни решения/, вкл. по отношение на характера й, възприет като диспозитивен: страните, при постигнато помежду им съгласие, могат да променят поредността на погасяването, аналогично - поредността на прихващането . В този смисъл, несъстоятелна е базата на която стъпват доводите на ищеца - за неприлагане от арбитражния съд на императивна правна норма, при това достатъчно ясна и непротиворечива, за да не предпоставя тълкуване, предвид което и мотивите на арбитражното решение са квалифицирани като " нормотворчество " / приложение на несъществуваща правна норма/. Ищецът основава тезата си на несъвместимостта на понятията " лихва " в текста на чл. 76, ал. 2 ЗМТА и "неустойка", каквото арбитражният съд е включил в съдържанието на разпоредбата. Това, обаче, не е от естество да обоснове тезата за "нормотворчество", а извод за разширително тълкуване, при което арбитражният съд е визирал под " лихва " в текста на чл. 76, ал. 2 ЗЗД всяко акцесорно вземане, формируемо като граждански плод върху друго главно вземане, а неустойката за забава - като "акцесорно" вземане . Дали това тълкуване, на основание квалификацията на задължението за мораторна неустойка като акцесорно, е правилно и следва ли да бъде споделено, не съставлява въпрос по приложението на правен принцип от такъв съществен в обществен интерес порядък, че е от естество да злепостави и накърни обществения интерес като цяло . Правилно е възражението на ответника, че целта на чл. 47, т. 3, пр. второ ЗМТА не е да санкционира неправилни решения на арбитражния съд, а такива, драстично конфронтиращи не с която и да било императивна правна норма, а с такава, която брани права и ценности, общи за всички правни субекти или права и ценности на отделния правен субект, но от такова естество, че по волята на законодателя е обезпечено зачитането им от всички, от своя страна гарантиращо обществения интерес. Несъобразяване с неподлежаща на разширително тълкуване материална норма, т. е. несъобразяване с точното й съдържание, предпоставя неправилност, но резултат от приложение на правен принцип - тълкуване и разновидност на същото - разширително, което не е идентично на безпринципно правораздаване, доколкото последното би съставлявало нарушение на обществения ред, по смисъла на чл. 47, т. 3, пр. 1 ЗМТА . По основанието на чл. 47, т. 5, пр. първо ЗМТА: Неоснователен е доводът за неарбитрируемост на спора, предвид самостоятелното битие на присъдените с арбитражното решение по арб. д. № 527/2009 г. на АС на БТПП насрещни вземания, след постановяването му, с които е извършено прихващането. Ищецът смесва понятията спор и факти, релевантни за неговото разрешаване . Предметът на арб. д. № 317/2011 г. на АС на БТПП касае претенция, идентична по основание и с произход - идентичен договор, съдържащ арбитражна клауза и като безспорно арбитрируема, разгледана от съда . Правните последици на предходно прихващане, настъпващи по силата на закона и в съответствие с изявление за прихващане на страна по спора, са съобразени от арбитражният съд само и единствено като релевантен за разрешаване на иначе арбитрируемия спор факт. Логиката на страната би предпоставила невъзможност арбитражният съд да се съобрази при произнасянето си и с други, противопоставими на предявено вземане, като правопогасяващи, факти - напр. плащане, погасителна давност . Тази логика не може да бъде споделена . Спорното правоотношение не може да се изолира и разграничи от общо приложими правни принципи и институти, изрично не упоменати в арбитражната клауза. С оглед преждеизложеното искът се явява неоснователен, а според изхода на спора ответникът следва да бъде възмезден за направените в производството разноски - адвокатско възнаграждение за представителство от един адвокат, доказано като договорено и изплатено, при непротивопоставимо от ищеца възражение за прекомерност, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК .