Решение № 7137 от 10.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 518/2020 г.

Решение № 7137 от 10.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 518/2020 г., I о., докладчик председателят Милена Златкова Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационната жалба на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /ОДОП/ - Варна при ЦУ на НАП против решение № 2292/26.11.2019 г. на Административен съд - Варна, постановено по адм. дело № 3870/2014 г., с което е отменен ревизионен акт /РА/ № 031304688/03.07.2014 г. издаден от органи по приходите на ТД на НАП - гр. Варна, в частта потвърдена с решение № 615/19.11.2014 г. на директора на Дирекция ОДОП гр. Варна, с която са установени задължения за данък по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ за данъчен период 2007 г. главница в размер на 19 906, 73 лв. и лихва в размер на 13 788, 89 лв., и са присъдени в полза на жалбоподателката разноски в размер на 1540, 89 лв. В касационна жалба се излагат доводи за неправилност на решението, поради неправилно приложение на процесуалния и материалния закон, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3, предложения първо и второ АПК. Касаторът възразява срещу извода на съда, че установените задължения по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ за 2007 г. са погасени по давност. Представя доказателства, от които е видно, че преди изтичането на 10-годишния давностен срок по чл. 171, ал. 2 ДОПК са погасени задълженията по РА като счита, че при погасяване на задължение чрез плащане или прихващане, няма как същото да се погаси и по давност. Претендира се отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се потвърди РА, както и да се присъди юрисконсултско възнаграждение за две съдебни инстанции в размер на 3081, 74 лв. Ответницата по касационната жалба – А. К. с адрес: [населено място], [адрес] - оспорва същата чрез процесуалния си представител адв. Г. Амуджиев по съображения, изложени в писмен отговор от 07.01.2020 г., в който заявява искане да бъде оставено в сила оспореното първоинстанционно решение и за присъждане на разноски за касационната инстанция. Поддържа се направеното от страната възражение за изтекла 10-годишна погасителна давност. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима, а разгледана по същество, неоснователна, поради следните съображения: Предмет на съдебен контрол в производството пред Варненския административен съд е бил РА № 031304688/03.07.2014 г. издаден от органи по приходите на ТД на НАП-Варна, в частта му, потвърдена с решение № 615/19.11.2014 г. на директора на Дирекция ОДОП - Варна, с която са установени задължения на ревизираното лице А. К. за данък по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ за данъчен период 2007 г. главница в размер на 19 906, 73 лв. и лихва в размер на 13 788, 89 лв., върху данъчна основа, определена по реда на чл. 122, ал. 2 ДОПК с оглед обстоятелства по чл. 122, ал. 1, т. 2 и т. 7 ДОПК. В мотивите на оспореното в настоящото производство решение е прието, че РА е издаден от компетентни органи по приходите в предвидената за това форма и при липсата на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съдът е приел, че правилно ревизията е извършена по особения ред на чл. 122 от ДОПК, предвид наличието обстоятелства по чл. 122, ал. 1, т. 2 и т. 7 от ДОПК - данни за укрити приходи и доходи и несъответствие между получените доходи и реализираните разходи. Административния съд е посочил основните спорни въпроси по делото: относно размера на началното салдо към 01.01.2007 г.; относно произхода на внесената по банковата сметка сума от 28 000, 00 лв. на 17.05.2007 г.; относно произхода на средствата в размер на 4 800 лв. за закупуване на МПС на 18.02.2007 г.; относно разходите за екскурзия до Франция; определянето на данъчната основа за периода на месечна и дневна база. Относно наличните средства на ревизираното лице към 1 януари 2007 г. в размер на нула лв., съдът е приел, че този размер е установен въз основа на предходна ревизия, която е приключила с РА № 031202532/23.01.2013 г., потвърден с решение № 194/22.10.2013 г. на директора на Дирекция ОДОП- Варна. РА е изменен с решение № 1588/30.06.2014 г. постановено по адм. дело № 4432/2013 г., което е влязло в законна сила. Съобразявайки задължителната сила на постановеното решение съгласно чл. 297 ГПК съдът е възприел извода, че правилно с процесния РА е определен размер на началното салдо към 01.01.2007 г. в размер на 0, 00 лв. Съдът е отхвърлил като неоснователно твърдението на жалбоподателката, че в приходната част на касовия баланс за 2007 г. не са отразени суми получени по повод сключения брак с Д. К. Отбелязано е, че в хода на ревизията и при административното обжалване на РА не са представени доказателства потвърждаващи тези твърдения. Обстоятелство, че на 17.05.2007 г. /пет дни след сватбата - на 12.05.2007 г. / по сметката на жалбоподателката е внесена сумата от 28000 лв., според съда не доказва, че средствата са именно от сватбата. В тази връзка е прието, че правилно приходните органи не са отразили сумата от 28000 лв., като приход в касовия баланс. Според съда размерът на получените парични средства от гостите на сватбата не се установява и от показанията на разпитания в съдебното производство свидетел Ж. Б., тъй като същият е заявил, че не е възприел лично какъв е размерът на сумата от дарените средства и е в родство с К. – неин баща. Прието е още, че по делото не са ангажирани доказателства относно твърдението на жалбоподателката, че закупуването на МПС през 2007 г. е извършено с дарени средства от баща й, както и относно твърдението, че разходите за екскурзията до Франция са платени от родителите на съпруга й. В обжалваното решение е обсъдено възражението на жалбоподателката за това, че паричният поток за 2007 г. е определен неправилно. Изложени са мотиви, че е незаконосъобразно третирането на превишението на извършените разходи над получените доходи/ приходи за отделни месеци, дни или периоди в рамките на една данъчна година. Според съда съставеният баланс на лицето за 2007 г. е с превишение на разходите над приходите в размер на 78 372, 68 лв. / приходи 11 514, 29 лв. - разходи 89 886, 97 лв. /, което е в по-голям размер от установеното в РА - 77 544, 38 лв. и не обосновава неговото изменение. За да отмени РА, административният съд е уважил възражението за изтекъл 10 - годишен давностен срок за погасяване на установените с РА данъчни задължения за 2007 г. на основание чл. 171, ал. 2 ДОПК. Прието е, че от 01.01.2008 г. е започнала да тече погасителната давност и към 31.12.2018 г. тя е изтекла. Така постановеното решение е правилно като краен резултат. Първостепенният съд правилно е приел, че оспорването на РА по съдебен ред е допустимо, както и че РА е издаден от компетентни органи по приходите в изпълнение изискването на чл. 119, ал. 2 ДОПК в приложимата редакция. Ревизионното производство е възложено от компетентен орган, определен по реда на чл. 112, ал. 2, т. 1 ДОПК със заповед на директора на ТД на НАП. Не са допуснати при извършването на ревизията съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Спазени са изискванията на чл. 120 ДОПК относно формата и съдържанието на РА. Основателен е доводът на касатора, че възражението за изтекла погасителна давност е направено от процесуалния представител на жалбоподателката с молба, подадена след приключване на устните състезания в първоинстанционното съдебно производство, и следователно недопустимо е обсъдено от първоинстанционния съд. Вярно е обаче, че съгласно чл. 171, ал. 2 ДОПК в приложимата му редакция с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено. Именно поради това, че този срок не спира на основание чл. 172, ал. 1, т. 4 ДОПК, когато актът, с който е определено задължението, се обжалва, и не се прекъсва с предприемането на действия по принудително изпълнение на основание чл. 172, ал. 2 ДОПК, той може да изтече в периода от време на съдебното му обжалване. По тези причини е допустимо възражението за изтекла абсолютна давност да бъде направено и в касационното производство, в какъвто смисъл са доводите на ответницата по касация. Възражението на ответницата по касация за това, че установените с РА данъчни задължения са погасени, поради изтичането на 10-годишния давностен срок, е основателно. Съгласно чл. 67, ал. 4 ЗДДФЛ в приложимата редакция данъкът по чл. 48 се внася до 30 април на годината, следваща годината на придобиване на дохода. С РА е установен придобит доход през 2007 г., който е следвало да бъде внесен до 30 април 2008 г., т. е. давностният срок започва да тече от 1 януари 2009 г. и съгласно правилото на чл. 22, ал. 3 ДОПК за изчисляване на срок, който се брои на години, изтича на съответното число в същия месец от съответната година, т. е. на 1 януари 2019 г. Разпоредбата на чл. 160, ал. 4, изречение второ ДОПК, според която, когато давностният срок е изтекъл в хода на ревизионното производство и е уважено възражение за изтекла давност, съдът се произнася по основанието и размера на задължението, като изрично посочва, че ревизионният акт не подлежи на принудително изпълнение, не намира приложение в случая, тъй като давностният срок не е изтекъл в хода на ревизионното производство. Поради тази причина и в решението на Върховния административен съд № 10910 от 12.07.2019 г. по адм. д. № 2989/2019 г., с което е отменен издаденият на съпруга на жалбоподателката РА, установяващ данъчни задължения по чл. 48 ЗДДФЛ за 2007 г., тъй като е уважено възражението, направено в касационното производство, за погасяването му по давност, няма произнасяне по размера и основанието на задължението. От представеното от касатора писмо с изх. № С190003-178-0038323/05.12.2019 г. на директора на ТД на НАП – Варна се установява, че главницата по РА в размер на 19 906, 73 лв. е погасена, както следва: чрез прихващане с данък за възстановяване за периода 01.01.2010 г. – 31.12.2010 г. на 04.08.2014 г. в размер на 154. 56 лв.; на 10.12.2014 г. чрез плащане на 46. 01 лв.; на 29.09.2015 г. – чрез плащане на 9 999. 96 лв. и на 05.11.2015 г. чрез плащане на 9 702. 20 лв. С разпореждане на публичния изпълнител – изх. № С190003-035-0268693/27.06.2019 г. на основание чл. 225 ДОПК частично е прекратено производството по принудително изпълнение по отношение на установената с РА лихва в размер на 13 788. 89 лв. поради изтекла 10-годишна погасителна давност по чл. 171, ал. 2 ДОПК. Не се оспорва от касатора, а това се установява и от самото писмо, че въз основа на оспорения РА на основание чл. 209, ал. 2, т. 1 ДОПК е предприето принудително изпълнение и е образувано изпълнително дело, както и че главницата е събрана именно в това производство преди да е изтекъл давностният срок. Събраните в производството по принудително изпълнение суми не обуславят наличието на правно основание за потвърждаване на РА като законосъобразен от съда при оспорването му по съдебен ред. Настоящият състав на Върховния административен съд, първо отделение, счита, че не е допустимо при направено основателно възражение за изтекла погасителна давност в съдебното производство да се потвърди като законосъобразен РА, установяващ погасени по давност задължения. В този смисъл са голяма част от постановените от Върховния административен съд решения, вкл. цитираното по-горе решение № 10910 от 12.07.2019 г. по адм. д. № 2989/2019 г., с което е отменен издаденият на съпруга на жалбоподателката РА, установяващ данъчни задължения по чл. 48 ЗДДФЛ за 2007 г., тъй като е уважено възражението, направено в касационното производство, за погасяването му по давност. Както вече беше посочено по-горе, според процесуалното правило на чл. 160, ал. 4, изречение второ ДОПК само тогава, когато давностният срок е изтекъл в хода на ревизионното производство и е уважено възражение за изтекла давност, съдът се произнася по основанието и размера на задължението, като изрично посочва, че ревизионният акт не подлежи на принудително изпълнение. Това правило обаче не може да бъде тълкувано и прилагано разширително и в случаите като настоящия, при които 10-годишният давностен срок изтича не в ревизионното производство, а в съдебното производство. По изложените съображения оспореното първоинстанционно решение следва да бъде оставено в сила. Разноски на ответницата по касация не се присъждат, тъй като от нейна страна не са доказани направени такива. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо ДОПК, Върховният административен съд, първо отделение