Решение № 7466 от 6.7.2023 г. на ВАС, VII о.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Института за балканистика с център по тракология Проф. Ал. Фол в Българската академия на науките (БАН), срещу Решение 610 от 03.02.2023 г. на Административен съд София-град по адм. дело 10549/2022 г. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на Института срещу Решение 0401-75 от 21.10.2022 г. на ръководителя на Управляващия орган (УО) на Оперативна програма "Наука и образование за интелигентен растеж" 2014 2020 г.(ОПНОИР), в частта, с която му е отказана верификация на разходи в общ размер на 8 649,22 лева, която е част от общата сума по т.4 от диспозитива на решението и представлява сбора от описаните суми в т. 39, т. 40 и т. 41 от решението. Касационният жалбоподател Институтът за балканистика с център по тракология Проф. Ал. Фол в Българската академия на науките, счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че съдът не е определил коректно предмета на делото, както и че в съдебното решение механично са пресъздадени дословно аргументи от писмената защита на насрещната страна, без да са обсъдени и детайлно анализирани доводите на Института. Оспорва изводите на съда по отношение на ограничението на максималната работно-времева седмица от 48 часа и за надвишаването му за период не по-дълъг от 4 месеца в рамките на една календарна година. Твърди, че логическото и систематично тълкуване на разпоредбата на чл. 113 от Кодекса на труда (КТ) води до извода, че при наличието на изрично съгласие на работника или служителя не съществува законова пречка лицето да полага труд повече от 48 часа за период по-дълъг от 4 месеца. Според касатора, и административният орган, и съдът, са тълкували превратно закона. Позовава се на указания и становища на Министерството на труда и социалната политика по прилагане на процесните разпоредби на КТ, като обосновава извод, че Кодексът на труда не съдържа изискване за еднократност на периода, т.е. след изтичането му работникът или служителят може да даде съгласие за следващ период в рамките на срока на сключения договор за допълнителен труд. Сочи, че видно от наличните по делото доказателства, които не са обсъдени, нито от органа, нито от съда, всички служители на Института, които са полагали допълнителен труд в размер на повече от 48 часа седмично и за период по-дълъг от 4 месеца, са давали регулярно (повече от един път) изричното си писмено съгласие до работодателя за това, посредством писмени заявления по чл. 113, ал. 4 КТ. На следващо място твърди, че още в хода на административната процедура е дал разяснение във връзка с неверифицираната сума - по т. 39 от обстоятелствената част на решението, като е обяснил, че несъответствието се дължи на техническа грешка, при която не е отчетен правилно общият осигурителен доход на съответните лица. Затова посочените суми са им удържани за осигуровки и надплатени към държавния бюджет, като по този начин са ощетени участниците в проекта, но същевременно брутното трудово възнаграждение на всеки от тях отговаря на посоченото в трудовия договор и е изцяло в съответствие с договореното по проекта. Според касатора в хода на съдебния процес не е установено дали процесното решение е надлежно подписано от овластеното за целта лице. Прави искане съдът да отмени обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски за двете съдебни инстанции. При условията на евентуалност прави възражение по чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Касаторът се представлява от адв. А. Блидов. Ответникът по касационната жалба ръководителят на Управляващия орган на Оперативна програма "Наука и образование за интелигентен растеж" 2014 2020 г., счита същата за неоснователна. Прави искане съдът да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Ответникът се представлява от юрк. Божинов. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд (ВАС), Седмо отделение, като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника и провери обжалваното решение, с оглед правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима подадена е в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е основателна. За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд приема за установено от фактическа страна, следното: На 28.02.2018 г. между Управляващия орган на ОПНОИР, от една страна, и Софийския университет "Св. Климент Охридски", Техническия университет София, Университета по архитектура, строителство и геодезия, Националния институт по геофизика, геодезия и география БАН, Института за изследване на изкуствата - БАН, Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей БАН, Кирило методиевски научен център БАН, Института по балканистика с Център по тракология БАН, Института по литература БАН, Националната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий", Националната спортна академия "Васил Левски" и Регионалния исторически музей - София, като бенефициери, от друга страна, е сключен административен договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ в размер на 29 785 549,49 лв. по проект "Изграждане и развитие на Център за върхови постижения "Наследство БГ". На 02.04.2022 г. е подадено искане за междинно плащане ведно с Пакет отчетни документи 13, на обща стойност 4 001 107,00 лв. и отчетени разходи в размер на 4 001 107,00 лв. На 21.07.2022 г. с писмо, адресирано до водещия бенефициер, са изискани разяснения и допълнителни документи от бенефициерите във връзка с установени несъответствия и пропуски в представените документи с искането за плащане. На 06.08.2022 г. Институтът за балканистика с център по тракология в БАН, представя разяснение и допълнителни документи. С оспореното Решение 0401-75 от 21.10.2022 г. на ръководителя на УО на ОПНОИР, в частта по пункт VIII (т. 39, т. 40 и т. 41) от мотивите, на основание чл. 9, ал. 5, изречение второ, чл. 60, ал. 1 и чл. 62 от Закона за управление на средствата от Европейските фондове при споделено управление , на Института за балканистика с център по тракология Проф. Ал. Фол при БАН е отказана верификация в общ размер на 8 649,22 лева, която е част от общата сума по т. 4 от диспозитива на решението в размер на 322 996,39 лева, и формирана от сбора на описаните в т. 39, т. 40 и т. 41 от обстоятелствената част на решението разходи, както следва: По т. 39. По бюджетен ред IV 10.1 Възнаграждения (брутни суми, вкл. и дължимите от работодателя осигурителни вноски) са предявени за възстановяване разходи за възнаграждения на изследователи, лица от екипа за изпълнение на дейности по договора. Ръководителят на УО установява, че за начислените възнаграждения за месеците юни, юли и август 2020 г. данъчната основа, върху която са начислени осигурителни вноски не съответства на декларирания осигурителен доход в приложените отчетни доклади на изследователите, поради което отказва да верифицира сумата в размер на 475,78 лв. на основание чл. 57, ал. 1, т. 6 ЗУСЕФСУ. По т. 40. По бюджетен ред IV 10.1 Възнаграждения (брутни суми, вкл. и дължимите от работодателя осигурителни вноски) от предявените за възстановяване разходи за възнаграждения на изследователи, органът не верифицира сумата в размер на 8 047,44 лв. поради ограничението, че работното време по основния трудов договор заедно с работното време по трудовия договор за допълнителен труд, при подневно изчисляване, да не бъде повече от 48 часа седмично за период не повече от 4 месеца в рамките на една календарна година, детайлно описани в точка 12 от обстоятелствената част на настоящото решение за верификация. По тези съображения ръководителят на УО отказва да верифицира разходите за възнаграждения на основание чл. 57, ал. 1, т. 4 ЗУСЕФСУ във връзка с член 6, буква б) от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време (Директива 2003/88/ЕО) и чл. 113, ал. 5 КТ за конкретно посочените в т. 40.1 - 40.6 лица и периоди. т. 41. По бюджетен ред VIII 25.1 Разходи за възнаграждения за лица, пряко ангажирани с дейности по управлението и/или изпълнението на проекта, включително задължителни здравни и осигурителни вноски за сметка на осигурителя, относно предявените за възстановяване разходи за възнаграждения на лица от екипа за организация и управление, ръководителят на УО отказва да верифицира сумата в размер на 126,00 лв. поради изложените съображения в т. 12 от обстоятелствената част, на основание чл. 57, ал. 1, т. 4 ЗУСЕФСУ във връзка с чл. 6, б. б) от Директива 2003/88/ЕО и чл. 113, ал. 5 КТ за конкретно посочените в т.41.1 и 41.2 периоди и лица. Въз основа на така установените по делото факти, първоинстанционният съд приема от правна страна, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената в закона форма, съдържа фактически и правни основания и при издаването му са спазени административнопроизводствените правила. Приема, че решението е и материално законосъобразно. По отношение на отказа, мотивиран в т. 40 и 41 приема, че конкретно реализираните фактически състави при полагане на повече от 48 часа седмично за период по-дълъг 4 месеца, не могат да се субсимират към изключението по чл. 113, ал. 5 КТ, защото правната норма не е предвидила за допустима такава житейска хипотеза. Съдът изцяло споделя констатациите на административния орган относно приложението на чл. 113 КТ. По отношение на отказа, мотивиран в т. 39, съдът приема, че правилно е отказана верификацията на сумата в размер на 475,78 лв. на основание чл. 57, ал. 1, т. 6 ЗУСЕФСУ, тъй като данъчната основа за месеците юни, юли 2020 г., върху която са начислени осигурителни вноски, не съответства на декларирания осигурителен доход в приложени отчетни доклади на изследователите. Въз основа на горното, съдът прави извод за законосъобразност на оспорения акт и отхвърля подадената жалба. Решението е неправилно. Неоснователни са твърденията на касатора за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Наведените доводи фактически имат отношение към задължението на съда да обсъди всички относими факти и обстоятелства, както и към задължението му да изложи мотиви чл. 172а, ал. 2 АПК. Видно от мотивите на обжалваното съдебно решение, макар и лаконично, съдът е обсъдил относимите доказателства, както и е изложил мотиви за направените от него изводи. Фактът, че е възприел мотивите на органа, а не тези на жалбоподателя, не значи неизпълнение на процесуалните му задължения. Доколко обосновани са изводите на съда и доколко съответстват на материалния закон е въпрос не на спазване на процесуалните правила, а на обоснованост и съответствие на решението с материалния закон. С оглед на горното доводите на касатора за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила са неоснователни. Доводите на касатора за нарушение на материалния закон и необоснованост при постановяване на съдебното решение са свързани с преценката на съда относно допустимостта на отказаните с процесните части от оспорения акт разходи. В т. 39 от обстоятелствената част на оспорения акт, ръководителят на УО е посочил като правно основание на извършения отказ за верификация разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 6 ЗУСЕФСУ. Отказът в тази част е мотивиран от фактическа страна с това, че данъчната основа върху която са начислени осигурителни вноски за процесния период и лица, не съответства на декларирания осигурителен доход в приложени отчетни доклади на изследователите. В разпоредбата на чл. 57, ал. 1 ЗУСЕФСУ (в приложимата редакция) националният законодател е регламентирал кумулативните изисквания, които правят един разход допустим по съответния договор за безвъзмездна финансова помощ. Допълнителни изисквания се съдържат и в чл. 57, ал. 2, и в чл. 58, ал. 1 и 2 ЗУСЕФСУ (в приложимата редакция). Отказът от верификация означава, че всеки неверифициран разход не съответства на определено нормативно изискване, за да бъде признат за допустим. Разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 6 ЗУСЕФСУ (в приложимата редакция) изисква за разхода да е налична одитна следа съгласно изискванията на чл. 25 от Делегиран регламент (ЕС) 480/2014 на Комисията от 3 март 2014 г. за допълнение на Регламент (ЕС) 1303/2013 на Европейския парламент и на Съвета за определяне на общоприложими разпоредби за Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд, Кохезионния фонд, Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони и Европейския фонд за морско дело и рибарство и за определяне на общи разпоредби за Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд, Кохезионния фонд и Европейския фонд за морско дело и рибарство (ОВ, L 138/5 от 13 май 2014 г.) и са спазени изискванията за съхраняване на документите съгласно чл. 140 от Регламент (ЕС) 1303/2013. Член 25, параграф 1, б. б) от Регламент 480/2014 изисква одитната следа да е такава, че да дава възможност за равняване на сертифицираните пред Комисията обобщени суми с подробните данни от счетоводните регистри и разходооправдателните документи, с които разполагат управляващият орган и бенефициерът по отношение на съфинансираните операции. Следва да се посочи, че изискването по чл. 57, ал. 1, т. 6 ЗУСЕФСУ е различно по своята същност от изискването за документална доказаност на искания за възстановяване разход. Изискването за одитна следа, както изрично е посочено и в член 25, параграф 1, б. б) от Регламент 480/2014, цели да осигури възможност за равняване на сертифицираните пред Комисията суми с подробните данни от счетоводните регистри и разходооправдателни документи, с които разполагат бенефициерът и Управляващия орган. Следователно това е инструмент за мониторинг на разходите и с оглед на тази си цел той е насочен към осигуряване на проследимост на разходите, т. е. на проследимост на документалната доказаност на разходите. В оспорения акт е направен извод за допусната техническа грешка в данъчната основа, върху която са начислени осигурителни вноски, която не съответства на декларирания осигурителен доход в приложени отчетни доклади на изследователите. Тези мотиви на органа не отговарят на изискването на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК за посочване на фактически основания. В случая е безспорно, че е налице техническа грешка, като при начисляване на възнагражденията за процесния период не е съобразен декларираният осигурителен доход на участниците. Но липсват мотиви защо тази техническа грешка препятства изискването за проследимост на документалната доказаност на разходите. В акта, в 39.1, 39.2 и 39.3 са посочени сумите, чиято верификация е отказана както следва: 39.1. По ведомост за месец юни 2020 г. с уникален номер ИБЦТ И 06.2020 и дата 30.06.2020 са предявени за възстановяване разходи за възнаграждения в размер на 3 107,16 лв. вместо 2 759,77 лв., установеното несъответствие е в размер на 347,39 лв. 39.2. По ведомост за месец юли 2020 г. с уникален номер ИБЦТ И 07.2020 и дата 31.07.2020 са предявени за възстановяване разходи за възнаграждения в размер на 3 107,16 лв. вместо 2 994,16 лв., установеното несъответствие е в размер на 113,00 лв. 39.3. По ведомост за месец август 2020 г. с уникален номер ИБЦТ И 08.2020 и дата 31.08.2020 са предявени за възстановяване разходи за възнаграждения в размер на 3 107,16 лв. вместо 3 091,77 лв., установеното несъответствие е в размер на 15,39 лв. Не е посочено как е формулирана допустимата, съответно недопустимата за верифициране сума, за да може да бъде направена и дължимата проверка. В т. 40 и 41 от обстоятелствената част от оспорения акт, органът е отказал верификация на съответните разходи въз основа на ограничението - работното време по основния трудов договор заедно с работното време по трудовия договор за допълнителен труд при подневно изчисляване да не бъде повече от 48 часа седмично за период не повече от 4 месеца в рамките на една календарна година детайлно описани в точка 12 от обстоятелствената част на настоящото решение за верификация. В т. 12, към която препраща органът, е прието, че съгласно КТ на национално ниво е прието ограничението на максималното работно време за седмицата от 48 часа, както и възможността за удължаването му чрез изрично писмено съгласие на работника и то като изключение. При това фактическо положение следва да се приеме, че в националното законодателство са възприети основните принципи въведени в Директивата по отношение на гарантираните от нея права на работниците относно безопасността, здравето, максималната продължителност на работното време и т.н. При положение, че правилата на Директивата, по отношение на продължителността на седмичното работно време, са транспонирани изцяло в националното законодателство следва да се приеме, че основните принципи, които урежда и защитава самата Директива, както и съображенията, при които е издадена, са приети и приложими на национално ниво. Част от тези съображения са: