Решение № 7383 от 30.05.2013 г. на ВАС по адм. д. № 2461/2013 г.

Решение № 7383 от 30.05.2013 г. на ВАС по адм. д. № 2461/2013 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Любомир Тодоров Любенов, гр. Стара Загора, бул. "Цар Симеон Велики" № 139, вх. "А", ап. 14 срещу решение № 57 от 04.01.2013 г. на Върховния административен съд, постановено по административно дело № 7738/2012 г.

С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на Любенов срещу заповед № 681 от 14.05.2012 г. на министъра на образованието, младежта и науката, с която на основание чл. 103, ал. 1, т. 4 от Закона за държавния служител е прекратено служебното му правоотношение.

Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдебното решение е неправилно, тъй като мотивите му са базирани на свидетелски показания, които не могат да бъдат мотиви на административния акт. Самите показания са на лица, които са в служебно правоотношение с органа, който е издал оспорената заповед, като след разпита в съдебно заседание свидетелят Желязков израснал в кариерата. Прави анализ на показанията на свидетелите и сочи, че те не доказват факта на съвместно съжителство, твърдян в оспорената заповед, а само сочат отделни лични наблюдения и странични факти. Самата заповед е немотивирана, тъй като в нея не е отбелязано от къде органа черпи информацията си, а се основава на едно твърдение. Твърди, че заповедта е и нищожна, тъй като не бил допуснат да изпълнява служебните си задължения, длъжността не е вакантна, за да може с последваща заповед органа да прекрати правоотношението му. Счита, че съдът неправилно счел факта на недопускане до работа за неотносим към законосъобразността на оспорената заповед. Сочи относима според него съдебна практика. Моли съда да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което отмени оспорената заповед или я прогласи за нищожна. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от адв. Георги Павлов, Адвокатска колегия, гр. Стара Загора.

Ответникът по касационната жалба - министърът на образованието, младежта и науката, счита същата за неоснователна. Неоснователно счита твърдението на касатора за неправилност на съдебното решение поради обосноваване със свидетелски показания. Излага подробно фактите относно служебното положение и кариерно развитие на свидетелите. Сочи, че свидетелските показания не са единствените доказателства. Прави анализ на представените от него четиринадесет броя писмени доказателства, както и на доказателствените си искания. Неоснователно счита и твърдението за нищожност на оспорената заповед, тъй като касаторът е възстановен на заеманата длъжност на основание чл. 122, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл) и едва тогава правоотношението му е прекратено. Сочи, че нито касаторът, нито Ваня Димова са подавали декларации по чл. 7, ал. 2, т. 1 ЗДСл съответно от 2004 г. и от 2002 г., а от доказателствата по делото е видно, че са във фактическо съжителство от 2005 г. Счита съдебното решение за правилно и обосновано, поради което моли съда да го остави в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на размера на адвокатското възнаграждение на касатора. Ответникът се представлява от юрисконсулт Веселин Ангелов.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Правилна е преценката на съда, че процесната заповед за прекратяване на служебно правоотношение не е нищожна, защото с предходна заповед Любенов е възстановен на основание чл. 122, ал. 1 ЗДСл на заеманата длъжност. Обоснован е и изводът на съда за съответствие на заповедта с материалния закон. Позоваването на съдебната практика е некоректно, тъй като не е налице идентичност - недопускането на свидетелски показания е за установяване на обстоятелствата по чл. 93, ал. 1 ЗДСл. Правилна е и преценката на съда, че няма императивно изискване за фактическо мотивиране на заповедта по чл. 108, ал. 1 ЗДСл.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение, съдът приел от фактическа страна, че:

1. Любомир Тодоров Любенов бил назначен от министъра на образованието, младежта и науката за държавен служител на длъжност началник на Регионалния инспекторат по образованието, гр. Стара Загора, считано от 01.04.2004 г. В длъжностната му характеристика е записано, че планира, организира и контролира дейността на регионалния инспекторат по образование и на него са подчинени всички служители на инспектората.

2. Ваня Стоянова Димова била преназначена от министъра на образованието, младежта и науката, по предложение на Любенов, от длъжност "старши експерт по организация на средното образование" на длъжност началник-отдел "Инспектиране и организационно-методическа дейност" в регионалния инспекторат. В длъжностната характеристика на Димова е вписано, че длъжността е на пряко подчинение на началника на регионалния инспекторат, поради което Любенов атестирал Димова, а последната го замествала при отсъствие.

3. Със съдебно решение № 15747 от 30.11.2011 г. на Върховния административен съд, постановено по административно дело № 10344/2010 г., влязло в сила на 08.05.2012 г., е отменена заповед на министъра на образованието, младежта и науката от 29.07.2012 г., с която на Любенов било наложено дисциплинарно наказание "уволнение".

4. На 10.05.2012 г. Любенов уведомил органа по назначаване, че желае да бъде възстановен на заеманата до уволнението длъжност - началник на регионалния инспекторат, като на 11.05.2012 г. се явил на работа. За извършените от него действия по служба бил съставен протокол.

5. Със заповед № 680 от 14.05.2012 г. Любенов бил възстановен на заеманата длъжност считано от 11.05.2012 г.

6. Със заповед № 681 от 14.05.2012 г., издадена на основание чл. 103, ал. 1, т. 4, предложение второ във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 във вр. с чл. 108, ал. 1 ЗДСл служебното правоотношение на Любенов било прекратено. Като причини органът посочил: към датата на възстановяване Любенов е в дълготрайно фактическо съжителство с Ваня Димова - началник отдел "Инспектиране и организационно-методическа дейност". Същият би се оказал в йерархическа връзка на ръководство и контрол с това лице, поради което е налице несъвместимост.

7. Заповедта била оспорена от Любенов пред съда като в хода на съдебното производство съдът разпитал свидетелите Мила Минева и Иван Желязков Иванов, които дали показания, че Димова и Любомиров са във фактическо съжителство от 2005 г. и към датата на издаване на заповедта.

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма, с посочени фактически и правни основания, като в хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Приел, че заповедта е издадена в съответствие с материалноправната норма на чл. 103, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 ЗДСл като по несъмнен начин по делото е доказано наличието на несъвместимост за изпълнение на държавната служба поради фактическо съжителство с лице, с което е в йерархическа връзка на ръководство и контрол. Приел, че доводът на жалбоподателя за необходимостта органа по назначаването да изиска от него декларация за несъвместимост е неоснователен, тъй като чл. 27 ЗДСл въвежда задължение за служителя като неизпълнението на това задължение е самостоятелно основание за прекратяване на служебното правоотношение. Въз основа на това направил извод за законосъобразност на оспорената заповед и отхвърлил жалбата като неоснователна.

Този извод на съда е правилен.

Съгласно чл. 218, ал. 1 АПК касационният съд обсъжда само посочените в жалбата пороци на решението. За това, макар да твърди, че обжалваното решение е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила касаторът не сочи конкретни доводи в подкрепа на това твърдение и съдът не следва да го обсъжда. Доводите, които излага, са за необоснованост на съдебното решение.

Основният довод на касатора е свързан със свидетелските показания и значението им за законосъобразността на оспорената заповед. Счита, че те са основания на оспорения акт, което е недопустимо, и са на лица, зависими от ответника. Преди всичко следва да се посочи, че показанията на разпитаните в съдебно заседание свидетели не са мотиви на оспорената заповед, а установяват един факт, който органът приел, че е фактическо основание за издаване на заповедта. Административнопроцесуалният кодекс не съдържа забрана за доказване със свидетелски показания в хода на съдебното производство на факти, приети от органа за фактическо основание за издаване на акта му. Съгласно разпоредбата на чл. 170, ал. 1 АПК органът има задължение да докаже съществуването на фактическите основания, посочени в акта и именно това сторил. Ангажирал възможните, с оглед на твърдяните обстоятелства, доказателства. Наред с това следва да се посочи, че освен свидетелските показания по делото са ангажирани и писмени доказателства, които установяват по безспорен начин йерархическата връзка на ръководство и контрол между Любомиров и Димова, както и са косвено доказателство за характера на техните взаимоотношения.

Неоснователно е твърдението на касатора, че наличието на служебно правоотношение между свидетелите и органа автоматично поставя под съмнение техните показания. Разбира се, този факт съдът е отчел, но е отчел също така непротиворечивостта, последователността и логичността в техните показания. Само определена заинтересованост, каквато касаторът твърди досежно свидетелите, поради наличието на служебно правоотношение между тях и органа, при липсата на други данни за невярност на показанията, не е достатъчна съдът да не им даде вяра. Следва да се посочи, че доказването е осъществено не само когато свидетелят пряко установява релевантния факт, но и когато установи такова количество косвени факти, които в своята съвкупност създават сигурност, че факта, индициран чрез съвкупността на доказаните косвени факти, е осъществен. От показанията на свидетелите е видно, че Любомиров и Димова са били не в някакъв друг вид взаимоотношения, а във фактическо съпружеско съжителство.

С оглед на изложеното неоснователно е твърдението на касатора за необоснованост на съдебното решение поради неправилно ценене на доказателствата и в частност на свидетелските показания.

Що се отнася до довода на касатора за немотивираност на самия административен акт, то видно от мотивите на съдебното решение съдът не само е констатирал наличието на фактически и правни основания за издаване на оспорения акта, но и обстойно е обсъдил мотивите и в частност наличието на съжителство и йерархическите взаимоотношения между Димова и Любомиров, както и фактическите действия, извършвани от двамата в хода на изпълнение на служебните задължения. В тази насока по делото ответникът представил достатъчно писмени доказателства - длъжностни характеристики, предложения за повишаване, атестационни оценки и други, които не са оспорени от касатора и които доказват - пълно и главно, посочените фактически и правни основания за издаване на заповедта.

Следва изрично да се посочи, че не министърът е длъжен да изиска от държавния служител декларация при промяна на обстоятелствата по чл. 7, ал. 2 ЗДСл, а законово дефинирано задължение на служителя е в седемдневен срок от настъпване на което и да било основание да информира органа по назначаването. Органът по назначаването, в случая министърът, не може да следи във всеки един момент за кой от служителите е настъпило някое от обстоятелствата по чл. 7, ал. 2 ЗДСл и да иска това обстоятелство да бъде декларирано. Държавната служба е специфична трудова дейност, която поставя определени изисквания към лицата, които я упражняват и която предвижда санкции за неспазване на тези изисквания, тъй като чрез нея се осъществява държавната власт.

Касаторът твърди, че оспорената заповед е нищожна, тъй като е издадена, без да е възстановен на заеманата от него длъжност в изпълнение на влязлото сила съдебно решение, с което наложеното му дисциплинарно наказание "уволнение" е отменено. Видно от доказателствата по делото това негово твърдение е невярно. Налице е протокол за явяване от 11.05.2012 г. с посочени в него извършени действия във връзка със заеманата длъжност, налице е заповед за назначаване от 11.05.2012 г. и чак след това, на 14.05.2012 г. служебното правоотношение на Любомиров е прекратено. Следва да се посочи, че ако касаторът счита, че е нарушено правото му по чл. 122, ал. 1 ЗДСл той има право на обезщетение по реда на ал. 3 на чл. 122 ЗДСл.

Видно от изложеното релевираните от касатора отменителни основания са неоснователни. Съдът правилно установил релевантните за предмета на спора факти, въз основа на тях направил обосновани фактически и прави изводи и приложил правилно материалния закон. При извършената на основание чл. 218, ал. 2 АПК служебна проверка за валидността и допустимостта на съдебното решение съдът констатира, че същото е валидно и допустимо, а с оглед на изложеното по-горе и съобразено с материалния закон, поради което жалбата срещу него като неоснователна следва да бъде отхвърлена.

С оглед на изхода от делото, направено от ответника искане, на основание чл. 143, ал. 4 АПК и тълкувателно решение № 3 от 2010 г. на Върховния административен съд съдът следва да осъди Любомиров да заплати на юридическото лице, в чиято структура е ответникът, направените по делото разноски. Същите, видно от доказателствата по делото, са само за юрисконсултско възнаграждение. Размерът на същото съдът следва да определи на основание чл. 8 във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на 150,00 лв.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд