Решение № 3466 от 21.3.2024 г. на ВАС по адм. д. № 9979/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба, подадена от заместник председателя на Държавната агенция за бежанците (ДАБ), срещу решение 5318/08.08.2023 г., постановено по адм. дело 6295/2023 г. по описа на Административен съд София-град. Релевирани са доводи за неправилност на съдебното решение, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необосновано и в противоречие с приложимия материален закон. Претендира отмяната му и постановяване на нов акт по съществото на спора - за отхвърляне на жалбата, по която е образувано първоинстанционното производство, ведно с присъждане на направените от касатора съдебно-деловодни разноски. Ответникът - З. Алисса, гражданин на Сирия, в писмен отговор и становище дадено в открито съдебно заседание, оспорва касационната жалба. Представителят на Върховната прокуратура, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, приема касационната жалба за допустима, като подадена от легитимирано лице в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, а разгледана по същество - за неоснователна, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалбата на З. Алисса, гражданин на Сирия, срещу решение 9577/05.06.2023 г. на заместник-председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет на Република България, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от Закона за убежището и бежанците е постановен отказ да се предостави статут на бежанец и хуманитарен статут и преписката е върната на административния орган за ново произнасяне при спазване дадените указания. Пред първата инстанция е събрана цялата административна преписка по издаване на оспорения акт, в т.ч. писмо рег. М-24214 от 30.11.2022 г. на ДАНС. С последното, ДАНС възразява срещу предоставянето на международна закрила в Република България на З. Алисса, тъй като агенцията разполага с информация, че лицето представлява заплаха за националната сигурност. Административният орган е посочил, че преценката, дали представлява заплаха за националната сигурност, е в правомощието и компетентността на ДАНС и становище е обвързващо за ДАБ. Основанията по чл. 12, ал. 1, т. 6 и чл. 12, ал. 2, т. 4 ЗУБ да се откаже статут на бежанец и хуманитарен статут, предвиждали, че е достатъчно да има сериозни основания да се предполага, че лицето представлява заплаха за националната сигурност. Така изложените мотиви от административния орган не са възприети от АССГ. Административният съд е приел, че оспореният акт е немотивиран и противоречи на решение от 22.09.2022 г., постановено от Съда на Европейския съюз /СЕС, Съда/ по дело С-159/19, тъй като отказът на органа да предостави на сирийския гражданин статут на бежанец и хуманитарен статут е обусловен единствено от даденото от ДАНС, немотивирано становище. Съдът е обърнал внимание и на обстоятелството, че по отношение на търсещия закрила е доказано, че е извършил престъпления и е бил осъден за последното на лишаване от свобода 14 години, като въпреки, че е освободен предсрочно, му е наложена пробационна мярка. Това обстоятелство не е обсъдено от административния орган като относимо към преценката както за предоставяне на статут на бежанец, така и хуманитарен статут в нарушение на задължението му по чл. 75, ал. 2 ЗУБ. Съдът е посочил, че органът се е позовал на чл. 4, ал. 3 и ал. 4 ЗУБ, но не е взел предвид, че освен съображението на национална сигурност, се съдържа и друго основание, относимо към молителя извършеното престъпление. Съдът е приел, че административният орган е допуснал не само процесуално нарушение по чл. 75, ал. 2 ЗУБ, но и несъответствие с приложимия материален закон, с оглед невъзможността се установи съответствието на издаденото решение с приложимите разпоредби поради неизлагане на мотиви в съответствие с нормативните задължения. Решението е валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените от касатора пороци на обжалваното решение, съставляващи основания за неговата отмяна. Настоящата инстанция напълно споделя мотивите на съдебния състав и препраща към тях, съобразно чл. 221, ал. 2, предл. последно АПК, предвид което не следва да ги преповтаря. Според постоянната практика на СЕС принципът на предимство на правото на Европейския съюз утвърждава върховенството на правото на Съюза над правото на държавите членки. Този принцип задължава всички институции на държавите членки да осигурят пълното действие на различните съюзни норми, като правото на държавите членки не може да накърнява признатото действие на тези норми на тяхната територия. Позоваването от държава членка на разпоредби на националното право, включително и конституционни, не би могло да засегне единството и ефективността на правото на ЕС, защото действието на принципа на предимство на съюзното право обвързва всички органи на дадена държава членка, без националните разпоредби да могат да са пречка за това /справка - решение от 23.11.2021 г. на СЕС по дело С-564/19, т. 78 и т. 79/. В логиката на изложеното до тук е и схващането, неотклонно застъпвано в практиката на СЕС, че когато националната правна уредба не може да се тълкува в съответствие с изискванията на правото на ЕС, принципът на предимство на правото на Съюза изисква националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на съюзното право, да гарантира пълното им действие, като при необходимост по собствена инициатива да остави без приложение противоречащите им разпоредби от националното законодателство, дори да са по-късни, без да е необходимо да иска или да изчаква предварителната им отмяна по законодателен или по какъвто и да било друг ред, предвиден в конституцията (решение от 18.01.2022 г. на СЕС по дело С-261/20, т. 30). Горното обосновава извод за правилността на формирания от административния съд извод за незаконосъобразността на оспорения индивидуален административен акт поради противоречието му с постановеното по дело С-159/21 на СЕС, решение от 22.09.2022 г. Правилно при формиране на правните си изводи административният съд е отчел даденото в заключението на СЕС по дело С-159/21, тълкуване на относимите към правния спор разпоредби от Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и Съвета от 26.06.2013 г. относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила /Директива 2013/32/ЕС/ и Директива 2011/95/ЕС от 13.12.2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанец или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила /Директива 2011/95/, въведени в българското законодателство чрез разпоредбите на ЗУБ. Според възприетото от СЕС в решението му по дело С-159/21, чл. 4, § 1 и § 2, чл. 10, § 2 и § 3, чл. 11, § 2 и чл. 45, § 3 от Директива 2013/32 във връзка с чл. 14, § 4, б. а и чл. 17, § 1, б. г от Директива 2011/95 не допускат национална правна уредба, съгласно която, когато органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност, са констатирали с немотивирано становище, че дадено лице представлява заплаха за тази сигурност, решаващият орган е длъжен системно да отказва да предостави субсидиарна закрила на това лице или да отнеме предоставената по-рано международна закрила на същото лице, като се основава на споменатото становище. Според мотивите на Съда в горепосоченото решение, единствено решаващият орган, /който според чл. 2, б. "е" от Директива 2013/32 е всеки квазисъдебен или административен орган в държавата членка, компетентен за разглеждането на молбите за международна закрила, както и да вземе решение като първа инстанция по такива случаи, тоест по аргумент от чл. 48, ал. 1, т. 1 и чл. 52 ЗУБ - председателят или заместник председателят на ДАБ/, под съдебен контрол, е този, който трябва да направи преценка на всички релевантни факти и обстоятелства, включително свързаните с прилагането на членове 14 и 17 от Директива 2011/95, едва след която да приеме решение. Този орган не може надлежно просто да приведе в действие решение, прието от друг орган, което е задължително за него по силата на национална правна уредба, и само на това основание да откаже да предостави субсидиарна закрила или да отнеме предоставената по-рано международна закрила. Напротив, решаващият орган трябва да разполага с цялата релевантна информация и като я вземе предвид, самостоятелно да прецени фактите и обстоятелствата, за да определи съдържанието на решението си, както и да го мотивира в пълна степен. Решаващият орган трябва да има свобода на преценка, за да реши дали съображения, свързани с националната сигурност на съответната държава членка, трябва да доведат до отказ от предоставяне на хуманитарна закрила или до отнемане на статута на бежанец, което изключва вероятността констатирането на заплаха за тази сигурност автоматично да предполага подобен отказ или отнемане. С оглед самите функции на решаващия орган, значението на информацията, предоставена от органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност и нейната относимост към целите на решението за предоставяне на международна закрила, е необходимо да бъдат свободно преценявани от решаващия орган, който няма как да бъде задължен да се основе на немотивирано становище, издадено от органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност, на база оценка, чиято фактическа основа не му е известена. В този смисъл е решение 9349/09.10.2023 г. постановено по адм. д. 4863/2023 г. по описа на ВАС. Следователно, ценена в контекста на изложеното, безспорната установеност по делото, че на чужденеца е отказан хуманитарен статут, само заради изразеното от ДАНС отрицателно становище, при това без овластеният за вземане на решение относно предоставянето на този статут орган, да е извършил самостоятелна и собствена преценка на релевантните за случая факти, дали повод на ДАНС да възрази срещу предоставянето на международна закрила на сирийския гражданин, налага правилно формирания от административния съд извод, че оспореният административен акт е несъответен на решението на СЕС по дело С-159/21 г. и даденото с него тълкуване. Настоящият състав смята за правилни и съжденията на АССГ относно обстоятелството, че органът не е взел предвид, че освен съображението за заплаха за национална сигурност, се съдържа и друго основание, относимо към молителя. Органът е следвало да обърне внимание, че данните за извършването на тежко престъпление също е относимо към изключващите клаузи, както по национланото право, така и по правото на ЕС. Правилно е съдът е насочил органа към съдебната практика на СЕС - решение от 06 юли 2023г. по преюдициално дело С-663/21 на СЕС, относимо към отнемането на статут, идентично с предвиденото по чл.21, пар. 2 от Директива 2011/95 - делогация на принципа за забрана за връщането при извършено тежко престъпление, както и решение на СЕС от 13 септември 2018г. по преюдициално дело С-369/17 по отношение на чл.17, параграф 1, буква б) от директива 2011/95/ЕС. В чл. 75, ал. 2 ЗУБ е визирано изискване, при произнасяне по молба за международна закрила да бъдат преценявани всички относими факти, декларации или документи, свързани с личното положение на молителя, държавата му по произход и възможността лицето да се ползва от закрилата на друга държава, чието гражданство би могъл да придобие. По аргумент от чл. 58, ал. 10 ЗУБ, наред в всички останали данни при тази преценка следва да бъде взето предвид и писменото мотивирано становище на ДАНС. По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира обжалваното решение за правилно, предвид което следва да бъде оставено в сила. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, трето отделение,