Решение № 3894 от 26.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4206/2017 г.

Решение № 3894 от 26.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4206/2017 г., III о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на П. И. И., чрез адв. Минева срещу решение № 75/25.01.2017 г., постановено по адм. дело № 3163/2015 г. на Административен съд - В.. В касационната жалба се сочат доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, като постановено в нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът иска от съда да отмени решението и да уважи изцяло исковата му претенция, като присъди претендираното обезщетение за неимуществени вреди. Претендира адв. възнаграждение съобразно Наредба № 1/2004 г. В съдебно заседание касационният жалбоподател, редовно призован, не се явява и не се представлява. Ответникът по касационната жалба - Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" - чрез юрк. Славова, оспорва жалбата и иска от съда да остави в сила решението на първоинстанционният съд, като правилно и законосъобразно. Моли също за присъждане на юрисконсултско възнаграждение по делото. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и предлага решението на първоинстанционния съд да бъде оставено в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд - трето отделение, след като прецени доводите в касационна жалба, на представителя на прокуратурата и събраните по делото доказателства в рамките на сочените касационни основания, както и с оглед правомощията си по чл. 218, ал. 2 от АПК, прие за установено от фактическа и правна страна следното: Жалбата е подадена от надлежна по чл. 210 от АПК страна, в преклузивния по чл. 211 от АПК срок, поради което е допустима. Разгледана по същество е частично основателна. В производство по чл. 203 АПК, във връзка с чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, Административен съд - В. е отхвърлил предявения от П. И. И. иск против Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" /ГДИН/ - гр. С., с който ищецът е претендирал обезщетение за претърпени неимуществени вреди в периода 11.10.2010 г. - 9.04.2015 г., причинени от бездействие на затворническата администрацията на Затвора - гр. В. и изразяващи се в неосигуряване на медицинско обслужване, както и липсата на санитарен възел и течаща вода, мивка с течаща вода в спалното помещение и лоши битови условия, в размер на 80 000 лева, като неоснователен. За да отхвърли предявения иск, съдът е приел, че в конкретния случай по делото не е установена първата предпоставка по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, а именно не е налице незаконосъобразност на действията, съответно бездействие на затворническата администрация. Също така ищецът не е доказал по безспорен начин и реално причинени неимуществени вреди, които да са пряка и непосредствена последица от твърдените незаконосъобразни действия и бездействия на административен орган или длъжностно лице, респективно не се е установила и третата, основна предпоставка за реализиране на отговорност по ЗОДОВ. При правилно установена фактическа обстановка, съдът е достигнал до частично необосновани правни изводи досежно недоказаността на елементите от фактическия състав на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ в разглеждания случай. Съгласно разпоредбата на чл. 203 от АПК гражданите и юридическите лица могат да предявяват искове за обезщетение за вреди, причинени им от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административните органи и длъжностни лица, като тежестта на доказване е на ищеца. Основателността на такъв иск предполага предварително установяване на точно определени от законодателя кумулативно налични предпоставки: незаконосъобразен административен акт, незаконосъобразно действие или бездействие на административен орган или длъжностно лице на държавата или общината; този акт, действие или бездействие да са при и по повод изпълнение на пряка административна дейност; да е отменен по съответния ред; да е настъпила вреда от такъв административен акт, действие или бездействие; да е налице пряка и непосредствена връзка между постановения незаконосъобразен административен акт, действие или бездействие и настъпилата вреда. При липсата на който и да било от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата или общините по посочения в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ ред. Практиката на административните съдилища в това отношение е постоянна и последователна. В конкретната хипотеза се претендират неимуществени вреди от Иванов като резултат от незаконосъобразните бездействия на ГД "Изпълнение на наказанията", осъществени в периода от 11.10.2010 г. - 9.04.2015 г., когато ищеца е бил настанен и е излежавал присъда лишаване от свобода в Затвора гр. В.. Неимуществените вреди се изразявали в причинени страдания от това, че затворническата администрация не е предприела своевременно мерки да осигури нормални битови и санитарно хигиенни условия за живот в затвора и медицинско обслужване. По делото е било установено, че ищецът е постъпил в затвора в гр. В., като изтърпява присъда в размер на 6 години лишаване от свобода. Твърди, че за периода от 11.10.2010 г. до 9.04.2015 г., в резултат на проявено виновно бездействие на затворническата администрация, е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се във влошаване на здравословното му състояние, а именно - претърпени физически болки и страдания, безпокойство, безсилие и др. По делото са разпитани и свидетели, също лишени от свобода и пребиваващи в затвора в гр. В., изготвена СМЕ, медицинска документация, от която става ясно, че не са установени усложнения в оздравителния процес на Иванов, приложени са справки от Началника на затвора, от които се установява, че в помещенията за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода е имало тоалетна и течаща вода, с прозорци с достъп до дневна светлина, осветителни тела, приложени са протоколи за снабдяване с хигиенизиращи препарати, представени са фактури за платени и извършени дезинфекции на помещенията в затвора. Имало е осигурена минимална жилищна площ от 4 кв. м. за един лишен от свобода съгласно разпоредбите на ЗИНЗС И ППЗИНЗС. С оглед на събраните доказателства необосновани с оглед приложимостта на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за установяване и компенсиране на вреди от лошите условия в затворите, се явяват изводите за недоказаност на исковата претенция за периода от 15.07.2013 г. - 7.08.2015 г., съобразно справка от инспектор Я. Д. М. - ДГН в затвора В., от която е видно, че са налагани дисциплинарни наказания, изолиране в наказателна килия в указания период от 15.07.2013 г. - 7.08.2015 г. /5 денонощия + 3 пъти Х 14 денонощия/ общо 47 денонощия, изтърпяни от жалбоподателя, неотговаряща на изискванията на закона за минималната жилищна площ за един лишен от свобода, която не може да бъде по-малка от 4 кв. м и лоши хигиенни, битови условия без тоалетна и течаща вода. От фактите по делото става ясно, че ищецът е претърпял увреждане от наличието на лоши хигиенни условия за определено време без наличието на тоалетна и течаща вода и без достатъчно осигурено минимално жилищно пространство съгласно разпоредбата на чл. 43, ал. 3 ЗИНЗС, определяща минималната жилищна площ за един лишен от свобода - 4 кв. м. съгл. § 13 от ПЗР на ЗИНЗС., в който изтърпява наказанието си лишаване от свобода. При това положение при доказаност на настъпилото физическо и емоционално увреждане, необосновани са изводите за липса на доказани вреди. Нормата на чл. 3 ЗИНЗС, в приложимата редакция ДВ, бр. 25 от 2009 г., в сила от 1.06.2009 г., тълкувана в светлината на чл. 3 ЕКПЧ забранява нечовешкото и унизителното отнасяне спрямо лишените от свобода. Лишаването от нормални битови и хигиенни условия и достатъчна жилищна площ по време на изтърпяване на наказание лишаване от свобода, което се дължи на неоказване на дължимата грижа за лишените от свобода сочи на незаконосъобразно бездействие от страна на затворническата администрация за осигуряване необходимите условия, които да не са в противоречие със забраната по чл. 3 ЕКПЧ. Съгласно чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС минималната жилищна площ за един лишен от свобода не може да бъде по-малка от 4 кв. м. Съгласно § 13 от ПЗР на ЗИНЗС тази разпоредба влиза в сила от 1.01.2019 г. В разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е регламентирано, че на лишените от свобода се осигурява достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. В ПРЗ на ППЗИНЗС е записано, че тази норма влиза в сила три години след приемане на програмата по § 11 от ПЗР на ЗИНЗС от Министерски съвет за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода. Въпреки наличието на отлагателен срок за влизането на посочените текстове в сила не може да се приеме, че те не са част от действащото законодателство към периода преди 2019 г. По силата на общите принципи залегнали в чл. 3 от ЕКПЧОС, администрацията на З. В. е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в тези места на лишените от свобода. ЕКПЧОС е ратифицирана от Р. Б., поради което, и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията, има пряко действие и съставлява част от националното право, т. е. спазване на принципите на чл. 3 от Конвенция представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на чл. 256 и чл. 257 от АПК. Следва да се отбележи, че конкретно въпросът за липсата на постоянен достъп до санитарни възли и удовлетворението на физиологичните нужди вътре в затворническото помещение, като част от общите условия в затворите и местата за задържане в България, е разглеждан в много от делата, образувани пред Европейският съд по правата на човека. В редица от тях, като напр. по делото Йовчев срещу България - Решение от 2.02.2006 г., делото Шахънов срещу България - решение от 10.01.2012 г., в най-голяма степен това се отнася до пилотното решение по делото Нешков и др. срещу България, констатацията за условията в затворите се основава на периодичните доклади на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание (КПИ). В своята практика Европейски съд по правата на човека (ЕСПЧ) установява и прилага по конкретните дела общи принципи за преценка дали в конкретните случаи е налице нарушение на чл. 3 от ЕКПЧОС. Е. съд по правата на човека приема, че искът за обезщетение по чл. 1 от ЗОДОВ не е достатъчно ефективно средство за защита, защото ищецът трябва да доказва всеки път "незаконосъобразността" на действията или бездействията на затворническите власти по смисъла на вътрешното право, а не факта, че условията на задържане са нечовешки и унизителни. Посочено е, че когато разглеждат искове за условията в затворите, българските съдилища по-често взимат предвид не толкова общата забрана за нечовешко и унизително отношение, колкото релевантните разпоредби на вътрешното право, както и че в повечето случаи националният съд не приема съществуването на оборима презумпция, че задържането в лоши условия, причинява неимуществени вреди. ЕСПЧ е критикувал този подход на националните съдилища и в редица свои предходни решения срещу България - например Йовчев, Илиев, Радков, Шахънов е пилотното решение Нешков и др. срещу България като е посочил, че този подход е ненужно формалистичен и позволява голям брой случаи, включващи оплаквания за емоционално страдание, а не от физическо увреждане или заболяване, да бъдат отхвърляни като необосновани. Съдът счита, че чл. 3 от Конвенцията налага на държавата задължението да се увери, че всеки затворник е задържан в условия, при които се гарантира зачитането на човешкото достойнство, че условията на изпълнение на мярката (или наказанието) не подлагат заинтересованото лице на опасност или изпитание, които да надвишават присъщото ниво на страдание по време на престоя в затвора и че предвид практическите изисквания на мярката лишаване от свобода, здравето или благосъстоянието на затворника са гарантирани по адекватен начин. От друга страна, за да попадне в полето на приложение на чл. 3 ЕСПЧОС дадено отношение трябва да достигне определен минимум на сериозност. Преценката на този минимум е относително понятие; тя зависи от общите факти по делото и по-конкретно от естеството и контекста на отношението, условията на изпълнение на мярката, нейния срок, физически и психически последици, както и понякога, от пола, възрастта и здравословното състояние на жертвата. Задължението на Съда се ограничава следователно до проучване на личното състояние на жалбоподателя, претърпял спорното отношение. В реда на тези мотиви следва да се посочи, че настоящата инстанция намира за необосновано решението в частта, с която иска е отхвърлен за сумата 500 лв., поради което същото следва да бъде отменено в така постановената част, като вместо него бъде постановено друго с което искът на П. И. И. срещу ГД "Изпълнение на наказание" за нанесени му неимуществени вреди бъде уважен до размер на 500 лв. При определяне на размера на иска, съдът следва да вземе предвид, че лишаването от достъп до тоалетна и течаща вода и недостатъчна жилищна площ е ставало през определени периоди от време, а не постоянно и непрекъснато, което пряко рефлектира върху интензитета на претърпяната увреда. Отчитайки конкретните възражения и оплаквания на ищеца за емоционални страдания без да е доказано наличие на физическо увреждане, както и времевия период от 47 дни, съдът съгласно нормата на чл. 52 от ЗЗД определя размер на обезщетението по справедливост в размер на 500 лева общо, съобразявайки го с размера на обезщетенията, които присъжда ЕСПЧ по близки казуси, а също така и с реалния стандарт на живота в Р. Б.. В останалата си отхвърлителна част постановеното решение следва да бъде оставено в сила. Извън горепосочените периоди ищецът- касатор не е пребивавал в помещение, в които да не му е бил осигурен минимално установения стандарт за лично пространство, както и в килия без санитарен възел. В обжалваното решение са изложени мотиви в тази насока, които са изградени в съответствие с представения и анализиран доказателствен материал и се споделят от настоящата инстанция. Наред с това, правилно съдът е счел, че по делото не са събрани доказателства, от които да е видно, че в исковия период- края на 2013 г. - началото на 2014 г. ръководството на затвора или длъжностно лице от администрацията на затвора са отказали на П. И. И. достъп до медицинска помощ и са възпрепятствали лечението му. Обосновано съдът е формирал извода, че видно от заключението на вещото лице епикризата към ИЗ № 14 060/331, издадена от Клиника по лицево-челюстна хирургия към МБАЛ "Св. Марина" ЕАД, в рубрика "Препоръки" няма указания за следоперативно настаняване в стационар. В съответствие с експертното становище съдът е достигнал до обоснования извод, че видно от медицинската документация по делото, при лечението на ищеца не са настъпили усложнения, което опровергава твърденията в исковата молба. Като споделя изцяло мотивите на административния съд досежно приетите правни и фактически установявания, визирани по-горе, настоящата инстанция намира, че решението в отхвърлителната му част над сумата от 500 лв. до пълния предявен размер от 80 000 лв. следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ решението следва да бъде отменено в частта на присъденото юрисконсултско възнаграждение. за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, се явява неоснователна. На касационния жалбоподател следва да се присъдят деловодни разноски за двете съдебни инстанции в размер на общо 190 лв., съставляващи внесен депозит за вещо лице и заплатени държавни такси. На същия следва да се присъди и адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., тъй като видно от представеното пълномощно предоставената правна помощ е по реда на чл. 38 ЗА. Мотивиран от изложеното, Върховният административен съд, състав на Трето отделение