Решение № 7795 от 18.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 776/2020 г.

Решение № 7795 от 18.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 776/2020 г., III о., докладчик председателят Панайот Генков Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Образувано е по касационната жалба на Ж. Марчев, чрез процесуалните си представители против решение № 5959/15.10.2019 г., постановено по адм. дело № 1193/2019 г. по описа на Административен съд – София-град, в частта, в която е отхвърлен искът му за сумата над 300 лева до пълния предявен размер за сумата от 500 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени от отменено по съдебен ред Наказателно постановление (НП) № 17-4332-031206/03.05.2018 г., издадено от заместник–началник на отдел "Пътна полиция" СДВР и исковата претенция за мораторна лихва от 20.12.2017 г. до 03.01.2019 г., както и в частта, в която е отхвърлен искът за обезщетение за неимуществени вреди над уважения размер от 50 лева до пълния предявен размер от 1000 лева, и исковата претенция за мораторна лихва от 20.12.2017 г. до 03.01.2019 г. като неоснователни и недоказани. Касаторът твърди, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон. Иска отмяната му в оспорената му част, като бъде постановено друго по същество на спора, с което да бъде осъден ответникът по делото да заплати сумите в пълния претендиран размер. Претендира разноски пред настоящата съдебна инстанция. Редовно призован за съдебно заседание касаторът не се явява, представлява се от адв. Радойнов, който в представена по делото писмена защита, по същество поддържа доводите изложени в касационната жалба. Ответната страна – Столична дирекция на вътрешните работи, в представен по делото писмен отговор на касационната жалба, чрез процесуалния си представител изразява становище за неоснователност на същата и моли решението в оспорената му част като правилно и обосновано да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Редовно призован за съдебно заседание, ответникът по касационната жалба не се представлява. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба и неправилност на решението в обжалваната му част. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение, в производство по чл. 203 и сл. от АПК във вр. с чл. 1 от ЗОДОВ, съдът е осъдил Столична дирекция на вътрешните работи да заплати на Ж. Марчев от [населено място] сумата от 300 лева за претърпени имуществени вреди, представляващи заплатените разноски за адвокатско възнаграждение по НАХД № 11577/2018 г. по описа на Софийски районен съд (СРС) във връзка с отмяната на Наказателно постановление № 17-4332-031206/03.05.2018 г. издадено от заместник–началник на отдел "Пътна полиция" СДВР, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 03.01.2019 г. до окончателното плащане, като е отхвърлил, като неоснователна исковата претенция разликата над уважения размер от 300 лева до пълния предявен размер от 500 лева, както и претенцията за мораторна лихва от 20.12.2017 г. до 03.01.2019 г. Осъдил е също СДВР и за сумата от 50 лева представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в периода от 20.12.2017 г. до 12.12.2018 г., причинени му от процесното наказателно постановление, като е отхвърлил иска над уважения размер от 50 лева до пълния претендиран за сумата от 1000 лева, както и исковата претенция за мораторна лихва от 20.12.2017 г. до 03.01.2019 г. като неоснователен и недоказан. Съдебното решение е обжалвано само в отхвърлителната част, като в другата, като необжалвано е влязло в законна сила, поради което не е предмет на настоящото дело. За да стигне до този правен резултат Административен съд – София-град е установил, че съдебното производство по НАХД № 11577/2018 г. на СРС е образувано по жалба на Марчев срещу наказателно постановление № 17–4332-031206 от 03.05.2018 г. на заместник–началник на група в отдел "Пътна полиция" СДВР, с което са наложени глоба в размер на 200 лева, на основание чл. 179, ал. 2 вр. чл. 179, ал. 1, т. 5 от ЗДвП и глоба в размер на 50 лева, на основание чл. 175, ал. 1, т. 5 от ЗДвП и лишаване от право на управление на МПС за един месец. В тази връзка с приел, че по делото е проведено едно съдебно заседание, като фактическата и правна сложност на спора за нарушения по ЗДвП не е висока. Обосновал се е, че възнаграждение в размер на 500 лева за наложени глоби общо в размер на 250 лева е прекомерно, поради което е присъдил сумата от 300 лева, като е отхвърлил иска в останалата част. По отношение на неимуществените вреди е приел, че от допуснатите и кредитирани от съда свидетелски показания се установява действително, че ищецът е преживял негативни емоции и притеснения, свързани с помощта, която същия оказва на майка си, която е онкоболна и е имала необходимост да бъде транспортирана до болница за химиотерапия, но тези притеснения не са с висока степен, както и че не са продължили през целия исков период. Ищецът не е установил по категоричен начин преживян стрес, причинено безпокойство и срам или променено отношение на хората към него. Съобразявайки се с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД е присъдил справедлив размер на обезщетението в размер на 50 лева. По отношение на претенцията за мораторна лихва съдът позовавайки се на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ОСГК на ВКС е изложил подробни мотиви, че мораторни лихви се дължат от датата на влизане в сила на решението за отмяна на незаконосъобразния административен акт, а не от датата на съставянето му. По тези съображения е отхвърлил исковите претенции за мораторна лихва за периода от 20.12.2017 г. до 03.01.2019 г. като неоснователна. Решението в обжалваната му част е валидно, допустимо и правилно. Настоящият съдебен състав на Върховния административен съд, трето отделение, счита, че след обсъждане на всички представени доказателства поотделно и в тяхната съвкупност първоинстанционният съд е постановил обосновано и правилно решение, което не страда от посочените пороци в касационната жалба. Административният съд е анализирал фактическата обстановка по делото, правилно е изяснил релевантните за случая факти и обстоятелства в съответствие със събраните по делото доказателства и е формирал обосновани и законосъобразни изводи. За приетото въз основа на този анализ, фактически и правно се е обосновал. Мотивираният извод за неоснователността на исковете в пълните им претендирани размери е в съответствие с фактически установеното. Правилно е приложен материалният закон. По отношение на претенцията за имуществени вреди първоинстанционният съд, правилно е уважил възражението за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение. В случая правилно административният съд е приел, че фактическата и правна сложност на делото по ЗДвП не е висока и възнаграждение в размер на 500 лева за глоба от 250 лева е високо. Изложените от съда аргументи в тази връзка са правилни и се споделят от настоящия касационен състав. Присъденият размер за сумата от 300 лева е съобразен изцяло с разпоредбата на чл. 18, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Обосновани са и изводите на административния съд направени във връзка с претенцията за неимуществени вреди от 1000 лв. За пълнота на изложението, касационната инстанция следва да отбележи, че върху ищеца е доказателствената тежест да установи с предвидените в закона доказателствени средства претърпени неимуществени вреди, по начина посочен в исковата молба, като пряка последица от отменения като незаконосъобразен акт. В случая нито от свидетелските показания, нито от посочените от касатора като израз на въздействие последици от отменения административен акт не са доказани. В тежест на ищеца е да установи обективно състояние, произтичащо именно от отменения акт, от което да се изведе наличие на твърдените вреди, в пряка причинна връзка с него, което по делото не е сторено. Касационната инстанция споделя изводите на Административен съд – София-град. Отговорността по реда на специалния закон не се презумира, а доказателствената тежест лежи върху ищеца, който при условията на пълно и главно доказване, с допустимите доказателствени средства, следва да убеди съда в наличието на предпоставките на правната норма. В случая обосновано съдът от първата инстанция е приел, че ищецът не се е справил с доказателствената тежест по отношение на претърпени от него неимуществени вреди в претендирания от него размер. Мотивираният извод за неоснователност на иска за разликата над присъдения размер от 50 лева до пълния размер от 1000 лева е в съответствие както с фактически установеното, така и с нормите на материалния закон. След като ищецът не е ангажирал достатъчно доказателства във връзка с твърденията си, то административният съд правилно е приел, че исковата претенция над присъдения размер от 50 лева е недоказана и е отхвърлил иска. Несъстоятелно е твърдяното в касационна жалба, че решението е неправилно. Първоинстанционният съд е дал ясен и конкретен отговор кои факти, релевантни за спора, приема за установени въз основа на събраните по делото доказателства. Несъгласието на страната с изводите на съда не основава незаконосъобразност на обжалваното решение. При надлежно установената фактическа обстановка административният съд е извел единствено правилния и логичен извод за неоснователност на предявения иск за обезщетяване на причинени неимуществени вреди в пълния претендиран размер за сумата от 1000 лева. При постановяване на атакуваното решение, съдът не е допуснал нарушения, съставляващи касационни основания за отмяна и същото като правилно и обосновано следва да бъде оставено в сила в оспорената му част. Във връзка с искането на ответната страна по касационната жалба за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, настоящата касационна инстанция счита същото за неоснователно. В разпоредбата на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ е посочено, че "Съдът осъжда ищеца да заплати на ответника възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с отхвърлената част от иска, а в полза на юридическите лица се присъжда възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт, чиито размер не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ". Тази норма обаче, съгласно разпоредбата на § 6 от ПЗР на ЗОДОВ, се прилага за предявените искови молби подадени след влизането му в сила, като неприключилите до влизането в сила на този закон производства се довършват от съдилищата, пред които са висящи, включително при последващо въззивно или касационно обжалване. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, АПК, Върховният административен съд, трето отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 5959/15.10.2019 г., постановено по адм. дело № 1193/2019 г. по описа на Административен съд – София град в оспорената му част. Решението е окончателно.