Решение № 11631 от 18.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8818/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), във връзка с чл. 9б от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). Образувано е по касационна жалба, подадена от Ловос ООД, с ЕИК 130478831, чрез адв. Златев, срещу Решение 6611 от 17.06.2025 г., постановено по адм. дело 416 по описа на Административен съд Варна (АС - Варна) за 2025 г. С обжалваното съдебно решение е отхвърлена жалбата на "Ловос" ООД срещу Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК (АУЗ) с МД-АУ-1452-1 от 13.10.2020 г., издаден от главен инспектор "Контролно ревизионни дейности" ("КРД") към Дирекция "Местни данъци" (Д "МД") при Община Варна, изменен от директора на Д "МД" при Община Варна с Решение МД-РШ-007 от 03.12.2021 г. Наред с това, "Ловос" ООД е осъдено да заплати на Община Варна сума в размер на 1 320,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. В касационната жалба се твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно поради постановяването му в противоречие с материалния закон и поради необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касационния жалбоподател съдебният акт съдържа неясни мотиви, защото препращат към мотивите на решения на Конституционния съд. Изразява становище, че спорът е относно действието на правната норма на чл. 24, ал. 6 ЗМДТ по време. Твърди, че нормата на чл.24, ал.6 от ЗМДТ (в сила от 1.01.2014 г.) няма обратно действие и следва да се прилага само по отношение на юридически факти /освобождаване от данък/, настъпили след влизането и в сила. Моли за отмяна на обжалваното съдебно решение и постановяване на друго по същество на спора, с което да бъде отменен спорният АУЗ. Претендира сторените от дружеството разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът директора на Дирекция "Местни данъци" при Община Варна, чрез процесуален представител Ж. Хаджиев в писмена молба изразява становище за неоснователност на жалбата и моли да се остави в сила обжалваното решение, както и да се присъдят разноски за касационната инстанция. Представителят на Върховната каасционна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба, което поддържа и устно в съдебното заседание. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното съдебно решение на релевираните касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, за която този акт е неблагоприятен, предвид което следва да се разгледа досежно нейната основателност. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред АС Варна е бил АУЗ по чл. 107, ал. 3 ДОПК с МД-АУ-1452-1 от 13.10.2020 г., издаден от главен инспектор "КРД" към Д "МД" при Община Варна, изменен от директора на Д "МД" при Община Варна с Решение МД-РШ-007 от 03.12.2021 г., с който на Ловос ООД е установен размера на задълженията за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) за 2018 г. и 2019 г. главница в общ размер на 57 441,44 лв., ведно със съответната лихва. В изпълнение на указанията, дадени с решение 1788/21.02.2025г. по адм.дело 9424/2024г. по описа на ВАС, АС Варна е дал указания на страните по разпределението на доказателствената тежест в процеса относно установяване на факта на подписване на спорния АУЗ от компетентен орган и за представяне на доказателства в тази връзка. Подробно е обсъдил събраните доказателства и въз основа на тях приел, че оспореният АУЗ е издаден от компетентен орган, в установената форма и съдържание, и при спазване на административнопроизводствените правила за издаването му. Конкретно относно компетентността на издателя на АУЗ съдът съобразил Заповед 2888 от 15.07.2019 г., подписана от заместник кмета на Община Варна, въз осонва на Заповед К-045 от 12.07.2019 г. на Кмета на Община Варна за заместавне, поради ползване на платен годишен отпуск на кмета на Община Варна. По същество на спора съдът приел, че по делото не е спорно, че Ловос ООД е собственик на Хотел "Голдън Бийч", находящ се гр. Варна, к. к. "Златни пясъци", представляващ земя с площ 9 675 кв. м. и застроена площ 2 945 кв. м., с РЗП 16 745 кв. м. Сградата е въведена в експлоатация през 2004 г. Не е спорно също, че за процесната сграда е издаден на 30.09.2006 г. Сертификат за енергийни характеристики 001 ЕНА082, с клас на енергопотребление "А" и посочен срок на валидност до 29.09.2016 г. От страна на дружеството по отношение на процесната сграда е упражнено правото по освобождаване от ДНИ на основание чл. 24, ал. 1, т. 18 от ЗМДТ за периода 01.01.2007 г. - 31.12.2016 г. През 2017 г. е издаден нов Сертификат 088 ЕСТ054 от 30.01.2017 г. за енергийни характеристики на сграда в експлоатация, валиден до 29.01.2027 г. Подадена е декларация по чл. 14 от ЗМДТ 5305034125/20.12.2017 г. за ползване на данъчно облекчение за процесната сграда по реда на чл. 24, ал. 1, т. 18 от ЗМДТ. По делото липсва спор по размера на определения ДНИ и лихви за имота за процесните периоди. Съдът приел, че спорът между страните е изцяло правен по прилагането на чл. 24, ал. 6 от ЗМДТ и налице ли са основания за ползване на данъчно облекчение за установените публичните задължения. Посочил е, че съгласно чл. 24, ал. 1, т. 18 от ЗМДТ освобождават се от данък сградите, въведени в експлоатация преди 1 януари 2005 г. и получили сертификати с клас на енергопотребление за срок 10 години - считано от годината, следваща годината на издаване на сертификата, ако прилагат и мерки за оползотворяване на възобновяеми източници за производство на енергия за задоволяване нуждите на сградата. Съгласно чл.24, ал.6 от ЗМДТ (в сила от 1.01.2014 г.), освобождаването от данък по ал. 1, т. 18 и 19 се прилага за общ срок за съответната сграда, не по-дълъг от 10 години. Приел е, че видно от мотивите към Законопроекта за изменение и допълнение на ЗМДТ /л. 31 от адм. д. 1515/2021 г./, целта на разпоредбата е данъчното облекчение по чл. 24, ал. 1 от ЗМДТ за една и съща сграда да важи за общ срок от 10 години, без значение на броя издадени сертификати по ЗЕЕ за сградата и период на тяхната валидност. А в случая, жалбоподателят е бил освободен от ДНИ за процесната сграда за периода 2007- 2016 г. включително, или общо за десет години. Приел е, че нормата на чл. 24, ал. 6 от ЗМДТ е материалноправна. Правилото за действието на новия закон по време е, че той урежда юридически факти, които са се проявили след влизането му в сила, както и заварените висящи граждански правоотношения за в бъдеще. Разпоредбата се прилага от датата на влизането й в сила, включително и за заварените правоотношения, тъй като не става въпрос за обратно действие на закона, при което е налице действие на правната норма върху юридически факти, които са се появили и завършили своето действие до влизането в сила на новия закон, а за юридически факти, които са настъпили до влизането в сила на новата норма, но не са завършили действието си. Заварените правоотношения в този случай се преуреждат занапред с влизането в сила на новата материалноправна норма. Посочил е, че в този смисъл са и мотивите на Решение 5/11.05.2017 г. на Конституционния съд на Република България и Решение 4/11.03.2014 г. на Конституционния съд на Република България, в които се прави ясно и точно разграничение между обратното действие по смисъла на чл. 14 от ЗНА и прилагането на новия закон към заварени в момента на влизането му в сила правоотношения. Поради изложеното, съдът приел за неоснователна тезата на жалбоподателя, че всички елементи от фактическия състав на нормата трябва да са възникнали след датата на влизане в сила на разпоредбата на чл.24, ал.6 от ЗМДТ, съответно неоснователно се твърди, че дружеството следва да се ползва от освобождаване на дължимите ДНИ за периода от 01.01.2018 г. до 01.01.2020 г., независимо от обстоятелството, че се е ползвало от данъчни облекчения за процесната сграда за предходен 10 годишен период, по предходен сертификат. Решението е правилно, като постановено в съответствие с материалния закон. Неоснователен е доводът в касационната жалба, че съдебният акт съдържа неясни мотиви, защото препращат към мотивите на решения на Конституционния съд. Мотивите към оспореното решение са ясни и съдържат установените по делото факти и правните изводи на съда по спорните по делото въпроси. Обстоятелството, че в мотивите съдът е посочил, че правните му изводи, относно спорния въпрос за действието по време на правна норма се подкрепят от цитирани от съда решения на Конституционния съд на Р България, не обуславя неяснота на съдебния акт, а съставлява допълнителна аргументация. Спорен пред настоящата инстанция са отново въпросите по прилагането на чл. 24, ал. 6 от ЗМДТ и налице ли са основания за ползване на данъчно облекчение за установените публичните задължения за периода от 01.01.2018 г. до 01.01.2020 г., след като е безспорно установено, че Ловос ООД е било освободено от ДНИ за процесната сграда за периода 2007- 2016 г. включително, или общо за десет години. Доводите на касационния жалбоподател са, че нормата на чл.24, ал.6 от ЗМДТ (в сила от 1.01.2014 г.) няма обратно действие и следва да се прилага само по отношение на юридически факти /освобождаване от данък/, настъпили след влизането и в сила. Настоящата инстанция намира доводите на касационния жалбоподател за неоснователни. Безспорно разпоредбата на чл. 24, ал. 6 от ЗМДТ няма обратна сила (съгласно чл. 14, ал. 1 от Закона за нормативните актове), тъй като регулира за в бъдеще обществени отношения, свързани с освобождаването от данък по ал. 1, т. 18 и 19 за общ срок за съответната сграда, не по-дълъг от 10 години. За собствениците на такива сгради няма да възникнат публични задължения за заплащане на ДНИ за минал период, т. е. преди 01.01.2014 г. , а от момента на влизането на закона в сила, т. е. от 01.01.2014 г. и то само ако по отношение на съответната сграда не е приложено освобождаването от данък по ал. 1, т. 18 и 19 за общ срок от 10 години. В случая е безспорно установено, че Ловос ООД е било освободено от ДНИ за процесната сграда за периода 2007-2016 г. включително, или общо за десет години. Затова дружеството няма право на повторно освобождаване от ДНИ за същата сграда за нов срок от 10 години. Неоснователно се поддържа от касатора, че нормата на чл.24, ал.6 от ЗМДТ (в сила от 1.01.2014 г.) следва да се прилага само по отношение на юридически факти /освобождаване от данък/, настъпили след влизането й в сила. В случая, правилно първоинстанционния съд се е позовал и на мотивите към Законопроекта за изменение и допълнение на ЗМДТ /л. 31 от адм. д. 1515/2021 г./, съгласно които целта на разпоредбата е данъчното облекчение по чл. 24, ал. 1 от ЗМДТ за една и съща сграда да важи за общ срок от 10 години, без значение на броя издадени сертификати по ЗЕЕ за сградата и период на тяхната валидност. Като е приел, че оспореният АУЗ е законосъобразен и е отхвърлил предявената срещу него жалба, АС Варна е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. При този изход по спора на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК, касаторът "Ловос" ООД следва да бъде осъден да заплати на Община Варна, в качеството ѝ на юридическото лице, в състава на което влиза административният орган, издател на оспорения АУЗ, разноски за юрисконсулско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 600 лева. Този размер, настоящата инстанция определя, след като отчита ниския материален интерес по делото и липсата на проявена активност от процесуалния представител на ответната страна. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение