Решение № 499 от 14.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7821/2017 г.

Решение № 499 от 14.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7821/2017 г., III о., докладчик председателят Таня Куцарова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ и е образувано по касационната жалба на областен управителна област С. против решение № 2518 от 13.04.2017 г., постановено по адм. д. № 8118 по описа за 2016 г. на Административен съд - С. град. Р. се оплакания за неговата недопустимост и неправилност - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 2 и 3 АПК. Ответникът по касационната жалба оспорва основателността й. Представителят на Върховната административна прокуратура представя мотивирано становище за основателност на касационната жалба във всички, съдържащи се в нея оплаквания, а именно досежно оплакването за недопустимост на съдебния акт, поради произнасяне свръх петитум и неправилност на същия на основанията посочени в чл. 209, т. 3 АПК. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима за разглеждане по същество, а разгледана по същество е основателна. С обжалваното решение Административен съд - С. град е разгледал по същество и е уважил жалбата на А. Т. против заповед № РД-15-143/3.08.2016 г. на областния управител на област С., с която на осн. чл. 80 ЗДС е разпоредено изземване от жалбоподателя на държавен недвижим имот представляващ апартамент в [населено място], на третия етаж от жилищната сграда на [улица], отдаден под наем от страна на държавата, начиная от 1981 г. За да отмени обжалваната заповед съдът е приел, че имотът, предмет на заповедта, е собственост на държавата. По реда на Закона за наемните отношения (отм.); със заповед № РД-12-290/7.10.1981 г. на министъра на строителството и архитектурата жалбоподателят като служител на Министерството на строителството и архитектурата и четиричленното му семейство са били настанени в същия. Въз основа на цитираната заповед на 31.03.1998 г. между областния управител на област С. и жалбоподателя е сключен договор за наем и допълнителни споразумения към него от 1.09.1998 г., 30.09.1998 г и 27.03.1999 г. По делото е приложено писмо № V8-315/18.07.1990 г. за извършване на продажба на ведомственото жилище, издадено от Министерство на строителството, архитектурата и благоустройството, с което се дава съгласие на жалбоподателя да бъде предоставена възможност за закупуване на имота. На 23.02.2010 г. е подадена нова молба от жалбоподателя до министъра на регионалното развитие и благоустройство за издаване на документ, чрез който се дава съгласие за закупуване на процесното жилище. Приложена е по делото и последваща молба с рег. № 94 АА/26 от 17.05.2010 г., с аналогично съдържание. Със свое писмо изх. № V8-1213/18.04.2002 г. министърът на регионалното развитие и благоустройството е дал съгласие на основание чл. 49, ал. 2 от ЗДС да се извърши покупко-продажба на жилището. На 15.07.2010 г. е изпратено писмо от областния управител на област С. до тогавашния министър на регионалното развитие и благоустройството, с което се уведомява министърът за открити грешки в съставения за имота АДС като в графа 9 неправилно е отразено, че "правата върху имота са предоставени на областния управител на област С.", като според откритите документи, имотът следва да се стопанисва от МРРБ. Грешката в Акта е поправена с издаването на нов документ – Акт за частна държавна собственост № 09083 от 7.04.2016 г., в който е вписан разпоредител с имуществото – МРРБ. Според първоинстнационния съд незаконосъобразността на обжалваната заповед за изземване се състои в това, че е било дадено съгласие жалбоподателят да се възползва от предоставената му от закона възможност за заплати цената на имота и да стане негов собственик. След даване на съгласие от органа, в чието управление е бил предоставен държавният имот, областният управител е бил длъжен да предприеме необходимите фактически и правни действия за сключване на договора за покупко-продажба на имота. Актът на даване на съгласие за продажба на имота на наемателя е облагоприятстващ последния, а противоправното неизпълнение на възложените му от закона действия от страна на областния управител не може да обоснове акт за изземване на имота поради държането му без основание, какъвто е процесният. Според съда веднъж придобито, правото с имуществен характер се ползва със закрилата по чл. 1 от Допълнителния протокол към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи Цитира се в тази връзка решението на ЕСПЧ по делото Кирилова срещу България. Посочва се, че жалбоподателят е придобил право да изкупи имота и областният управител е бил и е длъжен да предприеме необходимото за целта съобразно правомощията си и по изложените дотук съображения той не разполага с дискреция да прецени, дали да продаде имота на жалбоподателя, или да го изземе от него. В резултат от тези съображения съдът приема, че е обективирано и искане да бъде задължен областният управител на област С. да извърши необходимото за сключване на договора за покупко-продажба, поради което е отменил обжалваната заповед и е върнал преписката на областния управител на област С. със задължителни указания по тълкуването и прилагането закона съобразно изложеното в мотивите на решението, за предприемане на действия по компетентност в изпълнение на писмо изх. № V8-1213/18.04.2002 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, в едномесечен срок. Така постановеното решение е недопустимо и следва да се обезсили. Съдът в решението си е приел, че е бил сезиран както с оспорване, направено на осн. чл. 145 и сл. от АПК на индивидуален административен акт, издаден по реда на чл. 80 ЗДС, така и на искане, по чл. 256 АПК, представляващо защита срещу неоснователни бездействия на административен орган. С решението си е отменил оспорения акт и е върнал преписката на органа с указания за предприемане на действия по компетентност в изпълнение на писмо от 18.04.2002 г., като е предоставил и срок за това. От съдържанието на жалбата пред първоинстнационния съд обаче не може да бъде извлечено искане за започване и провеждане на производство по чл. 256 или чл. 257 АПК, доколкото, макар да се твърди неоспорен, а и доказан по делото факт на започване на производство за закупуване на държавен имот, липсва изрично формулиране искане административният орган да бъде задължен да извърши следващо се от нормативния акт действие. Производствата по чл. 154 и това чл. 256 и чл. 257 АПК са самостоятелни и различни по характер и предоставят на гражданите различна форма на защита. По тази причина всяко едно от тях се развива по свои собствени процесуални правила. Действително за производството по чл. 257 АПК, по силата на изричната препращаща норма на ал. 1, се прилагат правилата за оспорване на индивидуални административни актове, това обаче не означава, че същото не е самостоятелно по своя характер. След като това производство има самостоятелен характер, то страните в него следва да бъдат уведомени за провеждането му, а съдът да проведе същото изцяло по предвидения в кодекса ред и да се произнесе изрично. След като съдът е приел, че е сезиран с искане за осъществяване на двете форми на защита е следвало да прецени дали те не са помежду си в съотношение на преюдициалност, като извърши в съответствие с това преценката за разделяне на двете съдебни производства и евентуално за спиране на едното от тях. Настоящата инстанация намира че обжалваното решение следва да се обезсили, въпреки постановения изричен диспозитив, с която оспорената заповед е отменена, доколкото мотивите, формиращи правния извод за незаконосъобразност са изцяло свързани с изводите за основателност на искането по чл. 256 и чл. 257 АПК, съдебното производство по което на практика не е проведено. Делото следва да се върне на същия съд за ново разглеждане, като се извърши преценка за характера на производството, с което е сезиран съдът. Водим от горното, Върховният административен съд