Решение № 10172 от 7.07.2011 г. на ВАС по адм. д. № 1483/2011 г.

Решение № 10172 от 7.07.2011 г. на ВАС по адм. д. № 1483/2011 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение № 1715/09.12.2010 г., постановено по административно дело № 1332/2010 г., Пловдивският административен съд е: 1) отхвърлил жалбата на Атанас Георгиев Стивасарев от гр. Пловдив като собственик на ЕТ "Стиви - Атанас Стивасарев" (заличен), срещу решение № 152/15.06.2010 г. на директора на Районно управление "Социално осигуряване" (РУСО) - Пловдив, с което е потвърдено разпореждане изх. № 1537/19.04.2010 г. на началник отдел "Краткосрочни плащания и контрол" при РУСО - Пловдив; 4) осъдил Атанас Георгиев Стивасарев от гр. Пловдив да заплати на Районно управление "Социално осигуряване" - Пловдив, юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Така постановеното решение е оспорено с касационна жалба от Атанас Георгиев Стивасарев от гр. Пловдив като собственик на ЕТ "Стиви - Атанас Стивасарев" (заличен). По съображения за неправилност, относими към касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост, касаторът моли атакуваният от него съдебен акт да бъде отменен. Твърди, че давностният срок за вземането му от Държавното обществено осигуряване (ДОО) не е изтекъл и че неправилно съдът е присъдил претендираното от ответника юрисконсултско възнаграждение, каквото не се дължи. Ответникът по касация - Директора на Районно управление "Социално осигуряване" - Пловдив, в писмен отговор, подаден от пълномощника му юрисконсулт Поборникова, моли касационната жалба да се отхвърли изцяло като неоснователна. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея съдебно решение, което предлага да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като обсъди доказателствата по делото във връзка с касационните оплаквания и провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. Съдебното решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Оспореният съдебен акт не страда и от твърдяните от касатора пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Решението на Административен съд - Пловдив, с което жалбата до него не е уважена, е постановено при правилно прилагане на закона. Първоинстанционният съд (т. е. инстанцията по същество на спора, пред която е можело да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на оспорените актове на администрацията и на обуславящите ги такива) е събрал и коментирал относимите към казуса доказателства, достатъчни за изясняването му от фактическа и правна страна и за правилното решаване на спора, надлежно и аргументирано е обсъдил всички факти от значение за спорното право, и е извел правилни изводи, които се възприемат изцяло от настоящата инстанция и не следва да бъдат дословно преповтаряни. Атакуваният съдебен акт се основава на задълбочена преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановен при спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях, и е отговорено на всички относими инвокирани възражения. Необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не били допуснати в конкретния случай. Неоснователни в тази връзка са оплакванията в касационната жалба за неправилна интерпретация на релевантните факти, с оглед на което са и твърденията на касатора за необоснованост. Оспореното съдебно решение е постановено при изяснена фактическа обстановка. За периода 01.11.2005 г. - 30.04.2006 г. Атанас Стивасарев е изтеглил от фондовете на ДОО парично обезщетение поради временна неработоспособност в размер, по-малък от дължимия. Това го е мотивирало да подаде в РУСО - Пловдив заявление на 30.03.2010 г., с което е поискал да му бъде доплатена разликата между изтегленото и дължимото парично обезщетение поради временна неработоспособност за периода 01.01.2005 г. - 30.04.2006 г., равняваща се на 147,42 лв. С процесното разпореждане от 19.04.2010 г. началник отдел "КПК" е отказал исканото доплащане на основание чл. 115, ал. 4 от КСО, а с решение № 152/15.06.2010 г. директорът на РУСО - Пловдив е потвърдил цитираното разпореждане. В хода на съдебно-административното производство пред първата инстанция спорен между страните по делото е бил единствено въпроса налице ли е дължимост на посочената сума и дали същата е погасена по давност. Съдът е съобразил, че жалбоподателят в качеството му на лице, упражняващо търговска дейност като едноличен търговец, е самоосигуряващо се лице за задълженията по ДОО и спрямо него следва да се прилагат правилата, относими за осигурителите (в това число и чл. 120 от КСО за държавната такса). Решаващият съдебен състав обосновано и в съответствие с приложимия материален закон е приел, че относно давността (която е институт на материалното право) за вземанията, които осигурителите имат към държавното обществено осигуряване, приложимото право се съдържа в разпоредбата на чл. 115, ал. 4 от КСО. Съгласно цитираната норма, дължимите от държавното обществено осигуряване вземания могат да се поискат най-късно в тригодишен (давностен) срок, който към 30.03.2010 г. - датата на заявлението на Стивасарев, с което той е поискал възстановяване на дължими суми от ДОО, отнасящи се за минал период - 01.01.2005 г. - 30.04.2006 г., е бил изтекъл. Като е стигнал до същите изводи, първоинстанционният съд правилно е преценил жалбата, с която е бил сезиран, за неоснователна. Възражението на касатора, че давностния срок за него е започнал да тече на 05.03.2010 г., когато е узнал, че за процесния период е теглено парично обезщетение в по-малък от дължимия размер, е неоснователно с оглед приложимата за казуса редакция на чл. 115, ал. 4 от КСО. Противно на твърдяното в касационната жалба, при този изход на спора и с оглед разрешението, дадено с тълкувателно решение № 3/13.05.2010 г., правилно съдът е присъдил в полза на ответника юрисконсултско възнаграждение. От изложеното явства, че Пловдивският административен съд е постановил правилен съдебен акт, който, при липсата на касационни основания, водещи до неговата отмяна, следва да бъде оставен в сила. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,