Решение № 3488 от 11.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 10369/2017 г.

Решение № 3488 от 11.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 10369/2017 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение № 228 от 11.07.2017 г., постановено по административно дело № 246/2017 г., Административен съд – Велико Търново е: 1) отменил решение № 1012-04-8#1/30.03.2017 г. на директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – Велико Търново, с което е отхвърлена жалбата на А. Минков Павлов срещу разпореждане № 2113-04-2550#9/25.01.2017 г. на ръководителя по пенсионно осигуряване при ТП на НОИ – Велико Търново, с което е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст; 2) върнал административната преписка на ръководител "Пенсионно осигуряване" при ТП на НОИ – Велико Търново за ново произнасяне по подаденото от А. Минков Павлов на основание § 50 от ПЗР на ЗИДКСО (2015 г.) във връзка с чл. 69, ал. 2 от КСО, заявление вх. № 2113-04-2550/02.12.2016 г., съобразно указанията по тълкуването и прилагане на закона, дадени в мотивите на съдебното решение; 3) осъдил директора на ТП на НОИ - Велико Търново да заплати на А. Минков Павлов, ЕГН [ЕГН], от гр. Велико Търново, [улица], разноски по делото в размер на 360 (триста и шестдесет) лева за първата инстанция. Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от директора на ТП на НОИ – Велико Търново, подадена от пълномощника му главен юрисконсулт Н. Маринова. По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предложения първо и трето от АПК – нарушение на материалния закон и необоснованост, касаторът претендира отмяна на оспорения съдебен акт и отхвърляне на уважената с него жалба като неоснователна. Ответникът по касация – А. Минков Павлов от гр. Велико Търново, действащ чрез процесуалния си представител адвокат Д. Тодоров, в писмен отговор и в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна и моли да бъде потвърдено решението на първоинстанционния съд като правилно. Претендира и присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, направени за производството пред касационната инстанция. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба, и валидност, допустимост и правилност на оспореното с нея съдебно решение, поради което предлага то да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. Атакуваното с нея решение е валидно, допустимо и правилно, като не страда от твърдяните от касатора пороци, обуславящи наличието на отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3, предложение първо и трето от АПК. Фактическата обстановка по делото правилно е установена от първоинстанционния съд и не е спорна между страните. А. Минков Павлов е подал заявление с вх. № 2413-04-2550 на 02.12.2016 г. за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Към момента на подаване на заявлението той е навършил възраст 47 години, 2 месеца и 13 дни. Заявителят е представил пред административния орган удостоверение изх. № 5760/30.11.2016 г. (УП 3), издадено от ОД на МВР – гр. Варна, от което е видно, че той има прослужено време в структурите на МВР на длъжности за държавен служител по ЗМВР (в т. ч. офицерски, сержантски или като държавен служител – гражданско лице) от 01.10.1991 г. до 30.11.2016 г. включително, или всичко трудов стаж 25 години и 2 месеца. От този осигурителен стаж, в периода от 01.01.2000 г. до 30.11.2016 г. – 16 години и 11 месеца отразяват реално положен труд в ОД на МВР – гр. Варна, където и към датата на подаване на заявлението Павлов продължава да работи като държавен служител, което личи и от УП 2 от 18.10.2016 г. и 04.10.2016 г., издадени от ОД на МВР – гр. Велико Търново. Съгласно УП 16 № 2165-04-134 от 22.11.2016 г., на 17.11.2016 г. Павлов е внесъл осигурителни вноски за осигурителен стаж, на основание чл. 9а, ал. 1, т. 1 от КСО, за периода от 01.10.1989 г. до 30.11.1989 г., през който се е обучавал в НВУ "Васил Левски" гр. Велико Търново. Основание за така направените вноски са удостоверение № 7061/29.09.2016 г., издадено от ДА "Архиви", Дирекция "Държавен военноисторически архив" – гр. Велико Търново, и диплома за висше образование, серия В, № 015121 от 08. 1991 г., издадена от НВУ "Васил Левски" – гр. Велико Търново. С оглед приложените документи пенсионният орган е зачел на А. Павлов към 02.12.2016 г. (датата на подаване на заявлението) осигурителен стаж както следва: от I-ва категория труд като държавен служител по ЗМВР – 25 години, 10 месеца и 6 дни; от III-та категория труд – 2 години; общ осигурителен стаж без превръщане по чл. 104 от КСО – 27 години, 10 месеца и 2 дни; общ осигурителен стаж от I-ва и III-та категория – 27 години, 10 месеца и 6 дни. Към 31.12.2015 г., зачетеният осигурителен стаж е: I-ва категория като държавен служител по ЗМВР – 24 години, 11 месеца и 2 дни; III-та категория труд – 2 години; общ осигурителен стаж без превръщане по чл. 104 от КСО от I-ва и III-та категория – 26 години, 11 месеца и 2 дни. С разпореждане № 2113-04-2550#9 от 25.01.2017 г. на длъжностно лице в ТП на НОИ – Велико Търново, отдел "Пенсии", на Павлов е отказано отпускане на исканата пенсия. Пенсионният орган е изложил мотиви, че осигурителният стаж за периода от 01.10.1989 г. до 30.11.1989 г. по удостоверение № 2165-04-134/22.11.2016 г. на ТП на НОИ – Велико Търново е зачетен, но не се взема предвид при преценката, касаеща правото на пенсия към 31.12.2015 г., тъй като осигурителните вноски са внесени с платежно нареждане от 17.11.2016 г. по реда на чл. 9а, ал. 1 от КСО, като същите следва да са внесени не по-късно от 31.12.2015 г., за да е налице основание за зачитането му. В този смисъл е подчертано, че не е изпълнено условието по § 50 от ПЗР на ЗИДКСО и чл. 69, ал. 2, т. 2 от КСО за 27 години общ осигурителен стаж до 31.12.2015 г., а съгласно чл. 69, ал. 2 от КСО, в сила от 01.01.2016 г., няма изискуема възраст. Недоволен от така постановения административен акт Павлов го е оспорил пред по-горестоящия административен орган. С решение № 1012-04-8#1 от 30.03.2017 г. директорът на ТП на НОИ – Велико Търново е потвърдил оспореното пред него разпореждане, съдържащо отказ за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Мотивите за потвърждението са, че заявителят не е изпълнил условието по § 50 от ПЗР на ЗИДКСО и чл. 69, ал. 2 от КСО, и като цяло преповтарят изложените в оспореното разпореждане. За да отмени процесното решение на касатора първоинстанционният съд е приел, че актовете на пенсионния и горестоящия му административни органи са издадени в противоречие с материалноправни норми – § 50 от ПЗР на ЗИДКСО, чл. 69, ал. 2 от КСО и чл. 9а, ал. 1 от КСО. Прието е в съдебното решение, че за А. Маринов Павлов е налице придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст при наличие на съответните уредени от закона материалноправни предпоставки. Решаващият извод на Великотърновския административен съд се споделя и от касационната инстанция. За А. Павлов са налице всички кумулативно изискуеми предпоставки за упражняване на правото на ранно пенсиониране по искания от него ред. Към датата на подаване на заявлението той има навършена възраст от 47 години, 2 месеца и 13 дни и общ осигурителен стаж от 27 години, 10 месеца и 6 дни сумарно от първа и трета категория. Безспорно е също, че на 17.11.2016 г. на основание чл. 9а, ал. 1, т. 1 от КСО Павлов е внесъл осигурителни вноски за осигурителен стаж, включващ част (два месеца) от периода на обучението му във висше училище, а именно от 01.10.1989 г. до 30.11.1989 г. Правилно първоинстанционният съд е определил спора по делото, като е приел, че той не се отнася до фактите, а е единствено и само правен. Административният съд в решението си е дал материално законосъобразен положителен отговор на основния спорен въпрос, следва ли към 31.12.2015 г. в изискуемия стаж от 27 години да бъде включен стажът от 2 месеца, за който са внесени осигурителни вноски по чл. 9а, ал. 1, т. 1 от КСО на 17.11.2016 г. Съгласно разпоредбата на чл. 69, ал. 2 от КСО държавните служители по Закона за Министерството на вътрешните работи, Закона за специалните разузнавателни средства и по Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, държавните служители по чл. 11 от Закона за пощенските услуги, държавните служители по чл. 16, ал. 2 от Закона за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество, държавните служители, осъществяващи дейността по охрана на съдебната власт по чл. 391 от Закона за съдебната власт, придобиват право на пенсия при навършване на възраст 52 години и 10 месеца и при 27 години общ осигурителен стаж, от които две трети действително изслужени като държавни служители по посочените закони, по Закона за Държавна агенция "Национална сигурност" и като военнослужещи по Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България. В § 50 от ПЗР на ЗИДКСО (ДВ, бр. 61 от 2015 г., в сила от 01.01.2016 г.) обаче е уредено, че лицата по чл. 69 от КСО, които до 31 декември 2015 г. имат необходимия осигурителен стаж за придобиване право на пенсия, могат да се пенсионират независимо от възрастта им до 31 декември 2018 г. Според чл. 9а, ал. 1, т. 1 от КСО за осигурителен стаж при пенсиониране, ако не е зачетен на друго основание, се зачита времето на обучение на лицата, завършили висше или полувисше образование, но за не повече от срока на обучение, предвиден по учебния план за завършената специалност, а съгласно ал. 6 от същия член за осигурителен стаж по ал. 1 и 2 се зачитат периодите, за които са внесени осигурителни вноски. Вноските са изцяло за сметка на лицата и се внасят върху минималния месечен осигурителен доход за самоосигуряващите се лица, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване в размера, определен за фонд "Пенсии" за лицата, родени преди 1 януари 1960 г., към датата на внасянето им. От горецитираните норми се установява, че лицата по чл. 69, ал. 2 от КСО могат да се възползват от привилегията по § 50 от ЗИДКСО (ДВ, бр. 61 от 2015 г., в сила от 01.01.2016 г.), в случай, че към 31.12.2015 г. по отношение на тях са налице няколко кумулативни изисквания за общ и специален осигурителен стаж, като правото може да се упражни независимо от възрастта на лицата и независимо дали към датата на подаване на заявлението за отпускане на пенсия по този ред те заемат длъжност в посочените ведомства. Именно с периода от два месеца (от 01.10.1989 г. до 30.11.1989 г.), през който А. Павлов се е обучавал в НВУ "Васил Левски" гр. Велико Търново и за който е внесъл осигурителни вноски по чл. 9а от КСО на 17.11.2016 г., се изпълнява и последната кумулативно изискуема предпоставка за упражняване на правото на ранно пенсиониране по реда на § 50 от ЗИДКСО (ДВ, бр. 61 от 2015 г., в сила от 01.01.2016 г.) във връзка с чл. 69, ал. 2 от КСО. Неоснователно е твърдението в тази връзка на касатора (поддържано и в обсъжданите административни актове и в производството пред първоинстанционния съд), че поради това, че Павлов е внесъл осигурителните вноски по чл. 9а от КСО на 17.11.2016 г., периодът, за който те са внесени, не може да се зачете за осигурителен стаж, тъй като преценката на общия осигурителния стаж трябва да бъде направена към 31.12.2015 г. Съществени в случая за изхода на спора са въпросите за кой период са внесени вноските, внесени ли са за бъдещ период, има ли нормативна уредба, която изрично и еднозначно да ги изключва от общия осигурителен стаж само поради причина, че са внесени по-късно, и това опорочава ли ги до степен, че те да не могат да се включат и зачетат в общия осигурителен стаж. В процесния казус административните органи са допуснали правно-техническо смешение, като са отъждествили периода на внасяне на осигурителните вноски, и периода, за който те се отнасят и за който са внесени. Периодът на внасяне на вноските е денят, в който се е осъществило реалното им заплащане като дължима парична стойност към НОИ, за да бъдат те признати и зачетени съобразно нормативните изисквания. Периодът, за който се отнасят и за който са внесени, е самият период на обучение, времето, когато лицето се е обучавало, и за който период се приема, че е положен стажът. А. Павлов има необходимият и изискуем от закона осигурителен стаж към 31.12.2015 г., а вноските за него действително са внесени по-късно - на 17.11.2016 г. (т. е. след 31.12.2015 г.), но самият стаж е положен преди това - от 01.10.1989 г. до 30.11.1989 г., през времето, когато Павлов се е обучавал в НВУ "Васил Левски" гр. Велико Търново. Спорният между страните двумесечен осигурителен стаж обхваща част от периода на обучение, и към този момент следва да се приеме, че е положен той, а не към момента на внасяне на осигуровките за него. В случая релевантен е периодът, през който е положен осигурителният стаж, защото според нормативното изискване именно стажът трябва да е положен преди 31.12.2015 г., а не от значение кога са внесени/платени осигуровките за него. Внасянето на вноските не променя периода, за който се зачита и е положен осигурителния стаж. В настоящата хипотеза времето и периода на внасяне/плащане на вноските не съвпада и не е един и същ с времето и периода на полагане и зачитане на осигурителния стаж. В приложимия за казуса нормативен регламент няма изискване вноските по чл. 9а от КСО да са внесени преди 31.12.2015 г., за да може да се приложи § 50 от ЗИДКСО (ДВ, бр. 61 от 2015 г., в сила от 01.01.2016 г.), а условието е стажът да е положен преди таза дата. По отношение на А. Павлов обсъжданият осигурителен стаж е положен преди 31.12.2015 г. и съвпада с времето на обучение във висше училище, а законът дава правна възможност времето на обучение да се признае за осигурителен стаж с внасяне на осигуровките за него. При всички такива случаи се плащат и внасят осигуровки на по-късен етап, а те се отнасят и се признава стаж, положен назад в годините, когато лицето се е обучавало (т. е. признава се период, когато лицето е бил учащ във ВУЗ, даже и до този момент да не е имал никакъв друг стаж). Датата на внасяне на осигуровките не променя периода, за който те са внесени (периодът на обучение). Обратното би означавало да се приеме, че обучението е било към датата на внасяне на осигуровките за него, а това не е така. Обучението е било от 01.10.1989 г. до 30.11.1989 г., а дължимите вноски за него са платени и внесени на 17.11.2016 г. Датата на внасяне на вноските не променя темпорално периода на обучение във ВУЗ, за който те са внесени. Предвид гореизложеното обосновано решаващият състав на административния съд е приел, че общият осигурителен стаж на А. Маринов Павлов към 31.12.2015 г. е 27 години, 1 месец и 2 дни, от който две трети действително изслужени като държавен служител по ЗМВР. В този смисъл по сходен казус е имал вече възможност да се произнесе Върховният административен съд, шесто отделение - решение № 6397 от 22.05.2017 г. по административно дело № 10998/2016 г. Предвид изложените съображения се налага извода, че при издаването на оспорения пред съда административен акт е допуснато несъответствие с материалния закон. Поради това правилно първоинстанционният съд е отменил решението на директора на ТП на НОИ – Велико Търново, с което е потвърдено процесното разпореждане на ръководителя на пенсионното осигуряване, и е върнал преписката на административния орган за ново произнасяне по същество относно спорните моменти със съответните указания. Поради това административният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила, тъй като не са налице касационните основания по чл. 209 от АПК. С оглед позитивният за ответника по касация резултат от спора искането му за присъждане на заплатеното адвокатско възнаграждение е основателно. Страната е представлявана от адвокат и искането е направено своевременно. По делото е представен списък на разноските по смисъла на чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), както и договор за правна защита и съдействие за производството пред касационната инстанция. Отговорността за разноски е гражданско облигационно отношение, произтичащо от процесуалния закон и уредено в него, като в случая е налице приложното поле на чл. 143, ал. 1 във връзка с чл. 228 от АПК, поради което следва да присъди в полза на А. Минков Павлов сумата от 500 лева, равняваща на заплатеното от него адвокатско възнаграждение на упълномощения да го представлява пред Върховния административен съд адвокат. Не е направено от касатора възражение за прекомерност на заплатеното адвокатското възнаграждение (по смисъла на чл. 78, ал, 5 от ГПК), предвид което съдът не разполага с правомощие да го намали по размер. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК (редакция преди изменението в ДВ, бр. 77/2018 г.), Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,