Решение № 10694 от 24.11.2022 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Бокрит, гражданин на Кралство Мароко, чрез процесуалния му представител адв. Т. Илиев, срещу решение 3777/08.06.2022 г., постановено по адм. дело 4844/2022 г. по описа на Административен съд София град. В касационната жалба са релевирани доводи за неправилност на решението на всички основания по чл. 209, т. 3 от АПК, по които се претендира неговата отмяна и постановяване на ново решение, с което атакуваният административен акт да бъде отменен, във връзка с което да бъде разпоредено и незабавното освобождаване на касатора от специален дом за временно настаняване на чужденци /СДВНЧ/-гр. София. Ответникът директор на дирекция Миграция в Министерство на вътрешните работи /МВР/ в срока по чл. 213а, ал. 4 от АПК не представя отговор на касационната жалба. В открито съдебно заседание по делото, чрез процесуалния представител юрк. Л. Пенева, изразява становище за неоснователност на касационната жалба, като моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, намира за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалбата на А. Бокрит срещу заповед 5364з-904/11.05.2022 г., издадена от директора на дирекция Миграция , с която на основание чл. 44, ал. 8, изр. трето от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ е продължено принудителното настаняване на чужденеца в СДВНЧ с 6 /шест/ месеца, считано от 11.05.2022 г. до отпадане на пречките по изпълнение на наложената спрямо него принудителна административна мярка /ПАМ/, но не по-късно от 11.11.2022 г. Пред първостепенния съд е събрана цялата административна преписка по издаването на атакуваната заповед, като от фактическа страна, най-общо, е установено следното: Спрямо А. Бокрит има наложена със заповед рег. 4379 ОЧ 542/10.11.2021 г. на началника на ГПУ Калотина ПАМ връщане до страна на произход Мароко, за обезпечаване изпълнението, на която от горния административен орган е издадена и заповед рег. 4379 ОЧ 543/10.11.2021 г., с която чужденецът е настанен в СДВНЧ, считано от 11.11.2021 г. Посочените две заповеди са издадени от началника на ГПУ Калотина, след като чужденецът е предаден на група ОДГ на ГПУ Калотина от сръбските гранични власти на 10.11.2021 г., след залавянето му в опит да навлезе нелегално в Р Сърбия. Процесната заповед за продължаване срока на принудителното настаняване е издадена във връзка с предложение рег. 5364р-9511/11.05.2022 г. на началника на отдел ПНМ в дирекция Миграция поради изтичане на срока на заповедта от 10.11.2021 г. за първоначално настаняване в СДВНЧ. Чужденецът има и предходно настаняване в СДВНЧ в периода от 27.10.2020 г. до 25.01.2020 г. Лицето не разполага с документ за самоличност, няма валиден документ за завръщане в страната си по произход, няма предоставен статут на бежанец или хуманитарен статут, не се намира в производство за предоставяне на международна закрила, не разполага с парични или други средства за издръжка. Няма подписана декларация за доброволно завръщане в Мароко, като отказва да се завърне в страната си по произход въпреки издаваните от посолството на тази държава пасавани на лица, установени като марокански граждани, които желаят да се завърнат доброволно в Мароко. При така установеното от фактическа страна и в резултат на съвкупната преценка на приобщените по делото доказателства, обсъдени в контекста на наведените от чужденеца оплаквания и приложимите разпоредби от ЗЧРБ и Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.12.2008 г. относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни /Директива 2008/115/, съдът формира извод за нейната законосъобразност. За да постанови този резултат административният съд приема, че заповедта е издадена от компетентния за продължаване срока на настаняване в СДВНЧ административен орган, в законоустановената форма, с посочване на фактическите и правните основания за нейното издаване и без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. В обжалваното решение съдът излага подробни мотиви относно материалната законосъобразност на атакуваната заповед, въз основа на които обуславя извод, че към датата на нейното издаване са изпълнени всички предпоставки по чл. 15, § 1, 4, 5 и 6 от Директива 2008/115 и чл. 44, ал. 8, изр. трето от ЗЧРБ. Най-общо по тези и други, посочени в решението мотиви, съобразени с решение от 05.06.2014 г. на Съда на Европейския съюз по дело С-146/14 Махди , административният съд постановява атакувания пред касационната инстанция съдебен акт, с който отхвърля като неоснователна депозираната от чужденеца жалба и го осъжда да заплати на Дирекция Миграция при МВР сумата от 100 лева юрисконсултско възнаграждение. Решението е правилно по подробно изложените в него мотиви, които се възприемат изцяло от настоящия съдебен състав и които е ненужно да бъдат възпроизвеждани в настоящото решение предвид възможността за това, предвидена в чл. 221, ал. 1, изр. второ от АПК. Не са налице сочените от касатора отменителни основания. Правилни са изводите на административния съд, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма и в съответствие с административнопроизводствените правила. Правилни са и изводите на първостепенния съд, че актът е издаден в съответствие с приложимия материален закон. Според чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ по изключение, когато лицето отказва да съдейства на компетентните органи или има забавяне при получаване на необходимите документи за връщане или експулсиране към датата на изтичане на разрешения срок на принудителното настаняване по ал. 6, директорът на дирекция Миграция" може да издаде заповед за продължаване на принудителното настаняване в специалния дом за срок не по-дълъг от допълнителни 12 месеца. Когато с оглед на конкретните обстоятелства по случая се установи, че вече не съществува разумна възможност по правни или технически причини за принудителното извеждане на чужденеца, лицето се освобождава незабавно. Съгласно чл. 15, § 6 от Директива 2008/115 държавите-членки не могат да удължават посочения в § 5 срок освен за ограничен срок, който не надвишава допълнителни дванадесет месеца в съответствие с националното законодателство, в случаите когато, независимо от положените от тях разумни усилия, е вероятно операцията по извеждането да продължи по-дълго поради: а/ липса на съдействие от съответния гражданин на трета страна или; б/ забавяне при получаването на необходимата документация от трети страни. Съобразно чл. 15, § 5, изр. второ от същата директива всяка държава-членка определя максимална продължителност за задържане, която не може да надвишава шест месеца. Предвид данните по делото съставът счита за правилен извода на първостепенния съд, че в разглеждания случай са налице предпоставките за продължаване на срока за настаняване на чужденеца в СДВНЧ, предвидени в чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ, съответно в чл. 15, § 6 от Директива 2008/115. От доказателствата по делото е видно, че касаторът няма валиден документ за връщане в страната си на произход, не оказва съдействие на компетентните органи за организиране на извеждането му като нееднократно, видно от представените по делото докладни записки /л. 19, л. 21, л. 23, л. 25 и чл. 27 от делото/, изразява категорично несъгласие да се завърне доброволно в страната си по произход. Правилно това поведение на касатора е преценено от административния съд като отказ от съдействие на компетентните власти по смисъла на чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ. Предвид липсата на съдействие в случая е налице и забавяне в процедурата по получаване на необходимите документи за извеждането на чужденеца, доколкото по делото е безспорно установено, че пасаван се издава от посолството на Кралство Мароко само на установените марокански граждани, които доброволно заявят желание за завръщането си в Мароко. Законосъобразни са изводите на административния съд, че отказът на чужденеца да се завърне доброволно в страната си на произход по своя характер представлява поведение, с което се избягва или възпрепятства подготовката на неговото връщане или процеса на извеждането му от страната, като обосновано е прието, че посочените обстоятелства са от значение не само при преценката за първоначално задържане на чужденеца по чл. 15, § 1, б. б от Директива 2008/115 и за продължаване на задържането в хипотезата на чл. 15, § 6, б. а от същата директива, но и по чл. 44, ал. 8, изр. трето от ЗЧРБ. Обосновано е преценено от административния съд също, че в случая е налице и опасност чужденецът да се укрие предвид данните за нелегалното му преминаване през българско-сръбската граница. Предвид безспорната установеност по делото за проведените беседи с чужденеца и поисканото от посолството на Мароко съдействие, правилни са изводите на първоинстанционния съд, че по делото са установени активни действия от страна на компетентните органи по изпълнение на наложената ПАМ връщане. Съставът споделя и изводите на административния съд, че по отношение на касатора не е налице възможност за прилагане на по-леки мерки по смисъла на чл. 15, § 1 от Директива 2008/115 и чл. 44, ал. 5 от ЗЧРБ, доколкото по делото липсва спор, а същото се установява и от приобщените доказателства, че чужденецът няма документи за самоличност, не разполага със средства за издръжка, няма възможност за работа, намира се в недобро здравословно състояние, не е установен български гражданин, който да има възможност да го настани в дома си. Изложеното налага извод за наличие на предпоставките по чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ, както и на тези по чл. 15, § 6 от Директива 2008/115, за продължаване на срока на принудителното настаняване на чужденеца в СДВНЧ и за наличието на оправдана цел на задържането по смисъла на чл. 15, § 4 от директивата. При направената в тази връзка преценка за необходимостта от продължаване срока на задържането административният орган е упражнил правомощията си законосъобразно, поради което като е достигнал до този извод административният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила. Още повече, че в случая общият срок на принудителното настаняване на касатора в СДВНЧ не надвишава максимално допустимия срок от 18 месеца съгласно чл. 15, § 6 във връзка с § 5 от Директива 2008/115, съответно чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ. Не намира основание оплакването на касатора за противоречие на обжалваното решение с чл. 172а, ал. 2 от АПК. По делото пред първоинстанционния съд са събрани всички възможни допустими и относими доказателства, въз основа на които съдът е изградил фактическите си установявания, подробно обсъдени в мотивите на оспореното решение, и въз основа на които съдът е формирал правните си изводи, за които в съдебния акт са изложени ясни и конкретни мотиви. В тази връзка следва да се посочи, че повторно представеното по време на открито съдебно заседание по делото пред касационната инстанция становище от 27.05.2022 г., изготвено от А. Морфова, представено и пред административния съд, е неотносимо към осъществената от първостепенния съд проверка относно законосъобразността на оспорената заповед, доколкото обективираните в него данни относно психологическото състояние на чужденеца са без правно значение при преценката за наличие на предпоставките по чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ, съответно на чл. 15, § 6 от Директива 2008/115, за продължаване на срока на принудителното настаняване. Неоснователно е и оплакването на касатора за наличие на хипотезата на чл. 44, ал. 8, изр. последно от ЗЧРБ. Сътласно тази разпоредба, когато с оглед на конкретните обстоятелства по случая се установи, че вече не съществува разумна възможност по правни или технически причини за принудителното извеждане на чужденеца, лицето се освобождава незабавно. Както се посочи по-горе в мотивите, единствено нежеланието на касатора да се завърне доброволно в страната на произход се явява пречка за издаване от посолството на Кралство Мароко на документ за пътуване, поради което ако чужденецът бе дал съгласието си за доброволно връщане и бе оказал съдействие, мароканските компетентни власти биха му издали пасаван, а българските органи биха могли да организират неговото връщане до страната му на произход. Предвид това е неоснователно възражението на касатора, че не съществува разумна възможност за принудителното му извеждане. За пълнота следва да се посочи, че цитираната в касационната жалба практика на Европейския съд по правата на човека е неотносима към конкретния случай, защото е постановена при различна от установената по настоящото дело фактическа обстановка, и няма как да бъде приложена по аналогия в разглеждания случай. За разлика от данните по настоящото делото, в решение от 11.02.2010 г., постановено по дело Раза срещу България по жалба 31465/08, е установено, че чужденецът, гражданин на Пакистан, е принудително настанен в СДВНЧ за повече от две години и половина, през който период компетентните български органи изобщо не се опитват да влязат в преговори с пакистанските власти, за да улеснят издаването на валиден документ за пътуване на чужденеца. Съответно според фактите по дело Джалти срещу България по жалба 31206/05, по което е постановено решение от 12.03.2013 г., по отношение на задържането в СДВНЧ на чужденец, гражданин на Алжир, е установено, че след като се обръщат към посолството на Алжир с искане на чужденеца да бъде издаден валиден документ за пътуване, българските компетентни органи изобщо не отговарят на искането на консулството за предоставяне на допълнителна информация и по този начин не предприемат нищо за ускоряване на издаването на пасавана от алжирските власти. По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че при липсата на касационни отменителни основания обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора претенцията на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение се явява основателна. На основание чл. 143, ал. 3 от АПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, касаторът следва да бъде осъден да заплати на МВР сума в размер на 100 лева разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,