Решение № 138 от 27.06.2017 г. на ВКС по н. д. № 511/2017 г.

Решение № 138 от 27.06.2017 г. на ВКС по н. д. № 511/2017 г., I н. о., НК, докладчик председателят Павлина Панова Производството е образувано по жалба на служебния защитник на подсъдимия С. М. Т. срещу въззивна присъда № 29, постановена на 8.02.2017 г. от Бургаския апелативен съд по ВНОХД № 7/2017 г. С първоинстанционната присъда № 205 от 17.11.2016 г., постановена по НОХД № 852/2016 г. от Бургаски окръжен съд, подсъдимият Т. е бил признат за виновен в това, че на 25.11.2015 г. в [населено място], при условията на опасен рецидив, в съучастие с непълнолетния А. Р. И., като съизвършител, отнел чужди движими вещи на обща стойност 604,09 лв. от владението на Й. В. К. с намерението противозаконно да ги присвои, като за осъществяване на деянието е употребена сила - нанасяне на удари с крака и ръце по цялото тяло, с които действия е причинена средна телесна повреда, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 29, б. "а" и б. "б" вр. чл. 58а, ал. 1 вр. чл. 36 от НК е бил осъден на шест години лишаване от свобода, като е признат за невиновен и оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 3 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 129, ал. 2 НК. Постановено е изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в затвор при първоначален строг режим. Със същата присъда подсъдимият А. Р. И. е признат за виновен в това, че на 25.11.2015 г. в [населено място], действайки като непълнолетен, но като е разбирал свойството и значението на извършеното и е могъл да ръководи постъпките си, в съучастие със С. М. Т., отнел чужди движими вещи на обща стойност 604,09 лв. от владението на Й. В. К. с намерението противозаконно да ги присвои, като употребил сила - нанесъл й удари с крака и ръце по цялото тяло, с които действия й причинил средна телесна повреда, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 3 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 63, ал. 1, т. 2, чл. 58а, ал. 1 вр. чл. 60 от НК е бил осъден на две години и осем месеца лишаване от свобода. Постановено е изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в затвор при първоначален строг режим. С въззивна присъда № 29/8.02.2017 г., постановена по ВНОХД № 7/2017 г., Бургаският апелативен съд е отменил първоинстанционната присъда в частта й, с която подс. С. М. Т. е признат за невинен и оправдан по обвинението за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 3 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 129, ал. 2 НК и вместо нея, на основание чл. 336, ал. 1, т. 2 вр. чл. 334, т. 2 и т. 6 от НПК, го признал за виновен да е извършил престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 3 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 129, ал. 2 вр. чл. 20, ал. 2 НК. В останалата й част първоинстанционната присъда била потвърдена. В касационната жалба се съдържа твърдение за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Иска се въззивната присъда да бъде изменена, като подс. Т. бъде оправдан по обвинението, че е причинил средна телесна повреда на пострадалата Й. К. - престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 3 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 129, ал. 2 НК, както и размерът на наложеното наказание лишаване от свобода да бъде намален от шест години на три години и четири месеца. В допълнение към касационната жалба защитникът излага съображения за конкретните нарушения, представляващи касационни основания. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон, тъй като подс. А. И. е действал при ексцес, нанасяйки побоя на пострадалата, квалифициран като средна телесна повреда, а подс. Т. и настоящ касационен жалбоподател не е знаел, че подс. И. ще нанесе побой. Той единствено трябвало да стои наблизо и да пази някой да не дойде. Доводът по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК се поддържа с оглед наличието на превес на смекчаващи наказателната отговорност на подс. Т. обстоятелства - млада възраст, възстановяване от същия на значителна част от противозаконно отнетите вещи, самопризнание, оказано пълно съдействие на органите на досъдебното производство при разкриване на обективната истина, както и това, че същият не е участвал в причиняването на средната телесна повреда на пострадалата К.. В съдебно заседание пред ВКС служебният защитник на подсъдимия и той самият поддържат жалбата и допълнението към нея и направените искания. Процесуалният представител на подсъдимия моли въззивния съдебен акт да бъде изменен, като подзащитният му бъде оправдан за деянието по чл. 199, ал. 1, т. 3 НК, наложеното наказание - намалено, а с оглед измененията в ЗИНЗС да бъде отменен начинът, по който същото следва да бъде изтърпяно. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата в частта й относно заявеното нарушение на материалния закон, с оглед на което предлага да бъде намалено наказанието лишаване от свобода, но не в поискания от подсъдимия и защитата му размер, тъй като деянието е извършено при условията на опасен рецидив. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата е неоснователна. Макар и делото да е разгледано по реда на чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 1 НПК и подсъдимият и касационен жалбоподател Т. да е признал изцяло фактите, включени в обстоятелствената част на обвинителния акт, той е в правото си да се защитава по тяхната правна квалификация. От друга страна, обаче, съдебните инстанции по фактите са длъжни да изследват възраженията на подсъдимия по правото и да решат въпроса за приложимия материален закон. В тази връзка, неоснователен е доводът на защитата, че с осъждането на подс. Т. от въззивния съд и по обвинението по чл. 199, ал. 1, т. 3 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 129, ал. 2 вр. чл. 20, ал. 2 НК, е допуснато нарушение на материалноправните разпоредби на НК. В мотивите към въззивната присъда /л. 67-68/ съставът на АС - Бургас е аргументирал в пълна степен своите съображения за достигнатия различен от този на първоинстанционния съд правен извод по делото, че подс. Т. следва да бъде признат за виновен и по обвинението по чл. 199, ал. 1, т. 3 НК /да е отнел инкриминираните вещи посредством причиняване на средна телесна повреда на пострадалата от другия подсъдим И./. Апелативният съд законосъобразно е приел, че двамата подсъдими са действали в съучастие помежду си, като съизвършители. Същите са формирали общ умисъл за извършване на престъплението "грабеж" още преди нападението над пострадалата свидетелка К. да е осъществено от И.. Мълчаливо са я последвали по пътя, след като тя се е разминала с тях, проследили са я от близко разстояние, докато тя премине към участък, който не е бил добре осветен, след което подс. Т. е изостанал, за да наблюдава ситуацията и да предупреди И. в случай на поява на хора, а последният е предприел действия по упражняване на принуда под формата на сила над св. К.. Всеки от двамата подсъдими е имал непосредствена видимост към другия, възприемал е поведението му и е съзнавал, че действа съвместно с другия и заедно преследват обща цел - да прекъснат чрез употреба на сила фактическата власт на пострадалата върху дамската й чанта и съдържащите се в нея движими вещи, като я издърпат и установят своя такава, като всеки един от двамата подсъдими е искал и целял настъпването на този съставомерен резултат. Подсъдимите са съзнавали, че отнетите вещи са чужда собственост, били са наясно с противоправния характер на това, което вършат, но въпреки това са насочили действията си към отнемане на чантата. От момента на нападението двамата подсъдими са имали разпределение на ролите: подс. И. приложил сила за отнемане предмета на престъплението, тъй като пострадалата се съпротивлявала и викала за помощ, а подс. Т. наблюдавал действията на съучастника си по нанасяне на удари над пострадалата в непосредствена близост, не им се противопоставил и след приключване на нападението се включил в отнемането на инкриминираните вещи, като придобил една част от тях. Във връзка с деятелността на подсъдимите като съизвършители следва да се отбележи, че съгласно трайно утвърдената съдебна практика, при съизвършителството не е важен конкретният каузален принос на всеки един от съизвършителите в предизвиканите с общата престъпна дейност общественоопасни последици, защото престъпният резултат е постигнат не от изолирано въздействие само на единия подсъдим върху обекта на престъплението, а е последица от съвместно осъществяване на изпълнителното деяние. При осъществяване на съставното престъпление "грабеж" е достатъчно единият от ся извършителите да осъществи принудата спрямо владелеца на вещта, а другият или и двамата /както е в настоящия случай/ да извърши отнемането, за да е налице съучастие под формата на съизвършителство и за двамата подсъдими. Не е налице "ексцес" на умисъла по отношение на подс. И., който е осъществил принудата чрез използване на физическа сила спрямо пострадала, доколкото подс. Т. е присъствал на местопрестъплението по време на нейното осъществяване, наблюдавал е случващото се, възприемал е, че действията на съпроцесника му по упражняване на силата надхвърлят обичайните по дърпане на чанта, а се изразяват в удари в главата на пострадалата, събарянето й на земята, ритането и удрянето на тялото й. Вследствие на така упражнената сила е причинена средна телесна повреда на пострадалата К., а подс. Т. се включил във втория акт на съставното престъпление с отнемането на вещите след приключване на нападението. При осъществяване на принудата подс. И. е съзнавал, че участва в извършването на грабежа заедно с другия съучастник и е искал настъпването на престъпния резултат от общата им дейност, чрез задружни усилия, а именно да бъде отнета дамската чанта на пострадалата. От своя страна, подс. Т. е съзнавал, че се употребява сила за отнемането на инкриминираните вещи от съучастника му, виждал е действията, чрез които се осъществява тя, на което не се е противопоставил. Фактът, че самият той не е взел участие в упражняването на насилието, не може да го освободи от носенето на отговорност за съизвършителство в осъществяването на грабежа и понасянето на отговорност за настъпилия съставомерен резултат, доколкото той се е възползвал от сломената съпротива на пострадалата чрез действията на подс. И., за да отнеме чантата й и да придобие част от вещите в нея. Поради това оплакването за нарушение на материалния закон, мотивирано с ексцес в умисъла на съучастника И., а оттам и за неправилно приложение на чл. 199, ал. 1, т. 3 НК досежно подс. Т., е неоснователно. В този смисъл, изброената в жалбата от служебния защитник, адв. Д., съдебна практика на ВС е неотносима по настоящето дело. Неоснователно е и твърдението на защитата за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Въззивният съд е препотвърдил приетото от първата инстанция, че наказанието, наложено на подс. Т. при условията на чл. 54 НК, следва да е малко под средния размер на предвиденото в закона за престъпленията по чл. 199, ал. 1, т. 3 и т. 4 НК - девет години лишаване от свобода, законосъобразно редуцирано по реда на чл. 58а, ал. 1 от НК. Това наказание е определено при правилно приложение на материалния закон и при пълно отчитане на всички обстоятелства, които биха могли да влияят на индивидуализацията му. АС - Бургас е отчел сочените от защитата като смекчаващи обстоятелства: съдействие на подс. Т. за разкриване на обективната истина в досъдебното производство и неучастието му в принудата по отношение на пострадалата (л. 70 гръб). Правилно въззивният съд не е отчел като смекчаващо обстоятелство младата възраст на подс. Т. - 24-годишен към момента на извършване на деянието, тъй като тя не е близка до непълнолетието и поради това не би могла да бъде с такова голямо значение, което да сочи на неукрепналост и неустойчивост на индивида към податливостта за извършване на общественоопасни деяния. Не може да доведе до смекчаване на наказателната отговорност и самопризнанието, доколкото е съществена предпоставка за процесуалния ред, по който е проведено производството - по реда на съкратеното съдебно следствие по Глава двадесет и седма от НПК. Същото вече е взето предвид от законодателя със самия факт, че съгласно нормата на чл. 373, ал. 2 от НПК съдът е длъжен да определи наказание при условията на чл. 58а от НК. По отношение на възстановяването на част от откраднатите вещи въззивният съд правилно е отбелязал, че част от тях са иззети в рамките на проведен обиск, както и при оглед на местопроизшествието, т. е. не са били върнати благодарение на собствените действия и инициативност на подсъдимия. Липсват нови смекчаващи обстоятелства, а констатираните отегчаващи такива /в която категория са включени обремененото съдебно минало на подс. Т. извън осъжданията, които обуславят квалификацията по чл. 29, ал. 1, б. "а" и б. "б" НК, сред които три осъждания за грабеж, две по чл. 149 и едно по чл. 143 от НК; извършване на престъпното деяние при две квалифициращи обстоятелства, в тъмната част на денонощието, в централната част на [населено място], срещу сама и беззащитна жена/ определят, че целите на чл. 36 от НК не биха могли да се постигнат с по-леко наказание от индивидуализираното в размер на девет години лишаване от свобода. Същото, съобразно правилото на чл. 58а, ал. 1 от НК, е намалено с 1/3, поради което подс. Т. ще следва да изтърпи наказание от шест години лишаване от свобода. То е съответно на престъплението и на личността му, поради което не е несправедливо. По делото не се установяват други обстоятелства, които да са относими към въпроса за индивидуализацията на наказанието, които да не са били отчетени от контролираната инстанция. С оглед на това, обоснован с предпоставките на закона е отказът на въззивния съд да индивидуализира наказанието при условията на чл. 55 от НК, тъй като е констатирал, че и най-лекото наказание, предвидено в закона наказание, не се явява несъразмерно тежко. Този извод не се нуждае от промяна, тъй като ВКС не констатира да е налице явна несправедливост на наложените наказания с оглед разпоредбата на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. С оглед на тези съображения, не се констатира да е налице касационното основание на чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. На последно място, в пледоарията на защитника пред настоящата инстанция изрично се прави искане с оглед настъпилите изменения в Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/ да бъде отменен типът затворническо заведение, формулиран като начин на изтърпяване на наказанието. Настоящият състав на касационната инстанция намира довода за основателен. С измененията и допълненията на ЗИНЗС, обнародвани в "Държавен вестник", бр. 13 от 7.02.2017 г., е изменена ал. 1 на чл. 57 от ЗИНЗС, съгласно която съдът определя вече само първоначалния режим за изтърпяване на наказанието, но не и типа на затворническо заведение, а от компетентност на главния директор на Главния дирекция "Изпълнение на наказанията" е разпределението на лишените от свобода в местата за лишаване от свобода (чл. 58, ал. 1 ЗИНЗС). Съответно, с § 51 и § 52 от посочения Закон за изменение и допълнение на ЗИНЗС се изменят и съответните норми на НК и НПК, свързани с изпълнение на наказанията, като относими към настоящето дело са измененията, внесени в чл. 41, ал. 6 НК и чл. 301, ал. 1, т. 6 от НПК, които кореспондират на съдържанието на чл. 57, ал. 1 ЗИНЗС. Посочените изменения са в сила от деня на обнародването на ЗИД на ЗИНЗС в "Държавен вестник" или от дата 7.02.2017 г. Постановявайки въззивната присъда, макар и 1 ден след датата на влизане в сила на горепосочените изменения, апелативният съд е следвало да съобрази законодателната промяна, което не е сторил. Няма пречка този недостатък да бъде коригиран от ВКС, като се измени въззивната присъда и тя бъде отменена в частта, с която се потвърждава първоинстанционната присъда по отношение определяне на типа на пенитенциарното заведение, в което да се изтърпи наложеното наказание. С оглед на това, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение