Решение № 8459 от 8.7.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10530/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по две касационни жалби, подадени от: 1. Община Неделино, представлявана от кмета и 2. Главния архитект на община Неделино, чрез техните процесуални представители, срещу решение 90 от 13.04.2023 г., постановено по адм. дело 257/2022 г. по описа на Административен съд - Смолян, с което е отменено разрешение за строеж (РС) 22 от 08.08.2012 г., издадено от главния архитект на община Неделино в полза на община Неделино. В касационните жалби се излагат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Твърди се, че първоинстанционният съд се произнася по недопустима жалба, тъй като оспореният административен акт не е породил никакви правни последици, не е презаверяван и в тригодишния срок от издаването му се е погасил (изтекъл е срокът му на действие). По същество се излагат доводи за законосъобразност на строителното разрешение, което е за временен строеж по чл. 49 и чл. 50 ЗУТ. Претендира се отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго, с което да се отхвърли оспорването, както и присъждане на направените по делото разноски. Ответниците С. Б. М., чрез пълномощника си и Т. О. Х., чрез особения си представител, в писмени становища оспорват касационните жалби и считат същите за неоснователни. Ответникът М. прави искане за присъждане на разноски за настоящата инстанция. Ответниците - К. Ф. Г., С. С. М., Р. М. К., М. С. К., А. И. К., С. Р. М., З. И. Х., Е. А. А., Б. О. Б., М. А. Л., М. П. Ч., Г. А. М., Е. А. Л., В. П. М., А. А. Д., М. М. Ч.-Б., В. А. Л., Е. М. П., Ф. С. Г., Л. Ф. Г., Л. Ф. Г., Р. Р. С., А. А. А., С. Р. М., Р. В. С., С. А. Л., Р. Т. К., З. М. П., Е. М. П., М. А. К., Е. С. М., Л. З. Ч., З. С. М., Р. И. Ч., С. С. К. и ЕТ "Н. " - Г. Х. не изразяват становище по касационните жалби. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, състав на второ отделение, приема касационните жалби за процесуално допустими, като подадени от надлежни страни срещу неблагоприятен за тях съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледани по същество са неоснователни. Производството пред Административен съд Смолян е образувано по жалба на С. Б. М. срещу РС 22 от 08.08.2012 г. на главния архитект на община Неделино, с което на основание чл. 49, ал. 2 и чл. 42 ЗУТ е разрешено строителство на обект: Обществена тоалетна в УПИ IV, кв. 55 по плана на гр. Неделино, шеста категория съгласно чл. 137, ал. 1, т. 6 ЗУТ, с възложител община Неделино. С обжалваното решение административният акт е отменен. За да постанови този резултат, съдът приема, че оспореното строително разрешение е издадено от материално и териториално компетентен орган, в предвидената писмена форма и съдържа изискуемите реквизити, но в нарушение на законовите изисквания. Като се позовава на събраните по делото писмени доказателства и неоспореното заключение на съдебно-техническата експертиза, достига до извод, че не са осъществени предпоставките на чл. 49, ал. 2 ЗУТ, посочен като правно основание в оспорения акт. Приема, че предвид отреждането на УПИ IV, кв. 55 по плана на гр. Неделино за жилищен блок с търговска част за аптека, книжарница, сладкарница и магазин, предвиденият строеж на обществена тоалетна няма характер на допълващо застрояване, поради което не е налице и второто правно основание по чл. 42 ЗУТ. В допълнение излага съображения за нарушение на разпоредбата по чл. 42, ал. 2 ЗУТ, недопускаща изграждането на постройка на допълващото застрояване от такъв вид на уличната регулационна линия. Посочва, че не са спазени и изискванията на чл. 9, ал. 2 от Норми за проектиране на обществени тоалетни с неограничен достъп, в сила от 01.01.1989 г., предвиждащи обществени тоалетни - надземни или полуподземни (до 1 м над терена) да се разполагат най-малко на 15 м от жилищната сграда, тъй като в случая обществената тоалетна е разрешена и изпълнена на разстояние 6,70 м - 6,85 м от входа на жилищния блок в имота. По тези съображения оспореното строително разрешение е отменено като материално незаконосъобразно. Решението е валидно, допустимо и правилно. Неоснователно е възражението на втория касатор, че съдът се произнася по недопустима жалба. Оспореното строително разрешение е издадено по искане на възложителя община Неделино за изграждане на нов строеж - обществена тоалетна в УПИ IV-675, кв. 55 - частна общинска собственост. Правилно съдът приема, че оспорващият в първоинстанционното производство и настоящ ответник С. М. е заинтересовано лице по смисъла на чл. 149, ал. 2, т. 1 ЗУТ. От представения нотариален акт е видно,че той придобива през 2007 г. обособен обект - сладкарница на партерния етаж от четириетажната масивна сграда, представляваща жилищен блок Център, ведно с идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж в УПИ, в който е предвидено строителството. При липса на данни за съобщаване на акта същият упражнява правото си на жалба в срок, както правилно е прието в обжалваното решение. Възражението в касационните жалби за недопустимост на оспорването, основано на доводи за загубване на правното действие на РС поради незапочване на строителството в тригодишния срок по чл. 153, ал. 2, т. 1 ЗУТ, е неоснователно. Според жалбоподателите съществуващата на същото място обществена тоалетна, както е предвидена по скицата - виза и одобрените на 26.05.20212 г. инвестиционни проекти, е изпълнена при липса на строителни книжа преди издаване на оспорения акт. Това обстоятелство се опровергава от заключението на вещото лице, според което изградената на място постройка се различава несъществено от одобрената по проекта, в по-голямата си част съвпада с даденото местоположение на скицата - виза и е спазено разпределението на помещенията по проекта. Окончателният договор за присъединяване на обект Обществена тоалетна в УПИ IV, кв. 55 по плана на гр. Неделино, сключен на 23.08.2013 г., е въз основа на процесното РС и техническия инвестиционен проект част Електро от 2012 г. Установените факти сочат на изграждане на обекта именно в изпълнение на разрешителния акт, което противно на тезата на касаторите, не може да се определи като изпълнение на друг строеж с идентично предназначение, но преди датата на издаването му, а се отнася за същия строеж. Извод в обратен смисъл не следва и от представените фактури, складови разписки и платежни нареждания за закупуване на строителни материали преди постановяване на оспореното РС, които според жалбоподателите са вложени в изграждането на обекта. От тях не се доказва, че строежът е реализиран в предходен период и без връзка с административния акт, предмет на съдебен контрол в първоинстанционното производство. Показанията на св. М. П. също не обуславят извод в обратна насока. Дори и да се приеме, че строителството е започнало през м. март 2012 г., в каквато насока са свидетелските показания, то това не означава реализирането на различен строеж преди датата на издаване на разрешителния акт, а точно обратното - сочи на снабдяване с него с цел узаконяване на вече извършени строително-монтажни дейности. Предвид изложеното е неоснователно възражението за липса на правен интерес за заинтересованото лице да оспори административния акт поради загубване на правното му действие към момента на подаване на жалбата. В тази връзка правилен е изводът за допустимост на оспорването. Настоящият състав намира, че при напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка съдът обсъжда всички доводи, които са релевантни за постановяването на решение по подадената жалба, като правилно приема, че е налице отменителното основание по чл. 146, т. 4 АПК, обосноваващо незаконосъобразност на разрешението за строеж. Правилно е заключението, че оспореният административен акт е издаден от компетентния орган и в съответствие с изискванията за форма, като на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК настоящият състав напълно споделя мотивите на административния съд в тази насока и не следва да преповтаря същите. Не се констатират допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Законосъобразно съдът приема, че не е налице хипотезата на чл. 49, ал. 2 ЗУТ, посочена като правно основание в РС. В случая обектът е разрешен като временен строеж и като такъв на допълващото застрояване по чл. 42 ЗУТ. Съгласно чл. 49, ал. 2 ЗУТ (в относимата редакция, ДВ, бр. 65/2003 г.), освен в случаите по ал. 1 временни строежи могат да се разрешават по реда на този раздел в поземлени имоти, за които е установен нов начин или характер на застрояване или е наложена строителна забрана, с изключение на свлачищни райони. От документите по преписката и от заключението на вещото лице е видно, че за УПИ IV-675, кв. 55 действащият ПУП-ПРЗ е от 1998 г., като отреждането му е за жилищен блок с търговска част за аптека, книжарница, сладкарница и магазин. С действащия план не се предвижда ново строителство на обекти - публична собственост на държавата и общините, каквото е изискването на чл. 49, ал. 1 ЗУТ, нито за имота е установен нов начин или характер на застрояване, както и не е наложена строителна забрана, каквото е изискването по чл. 49, ал. 2 ЗУТ. Според експерта застрояването с обществена тоалетна в УПИ с посоченото предназначение не може да се осъществи като допълващо застрояване, поради което разрешеният строеж носи характеристиките на основно застрояване от пета категория, каквото не е предвидено със застроителния план. Правилно съдът приема, че дори да се приеме, че строежът е такъв от допълващото застрояване, то по арг. от чл. 42, ал. 2 ЗУТ е недопустимо изграждането му на уличната регулационна линия, както е в случая. Настоящият състав споделя извода за допуснато нарушение на чл. 9, ал. 2 от Норми за проектиране на обществени тоалетни с неограничен достъп, утвърдени със заповед РД-02-14-273 от 19.10.1988 г. на председателя на Комитета по териториално и селищно устройство, съгласувани с Министерството на народното здраве и социалните грижи, публ., БСА, бр. 11 от 1988 г., в сила от 01.01.1989 г. С тях се регламентират изискванията за проектиране на нови и при реконструиране на съществуващи обществени тоалетни с неограничен достъп. Съгласно § 1 от ЗР, тези норми се издават на основание чл. 201, ал. 1 ЗТСУ (отм.) и доколкото не са отменени, са действащи и на основание § 20, ал. 2 ЗУТса приложими предвидените с тях изисквания, въвеждащи специални правила за разполагането на обществени тоалетни като специфични по предназначението си сгради. Правилото на чл. 9, ал. 2 от Нормите касае отстоянията между самостоятелните обществени тоалетни и жилищните сгради, за разлика от регламентираните в ЗУТ разстояния от останалите сгради на основното застрояване. Противно на твърденията на касаторите в случая в скицата - виза, въз основа на която е издадено оспореното РС, е предвидено проектирането не на подземна, а на полуподземна общинска тоалетна, отстояща на 6,50 м от съществуващата в имота жилищна сграда. Според обяснителната записка към част Архитектурна сградата с размери 7,35/8.00 м е проектирана за обществена тоалетна със сектори за мъже и жени, вкопана на 60 см от тротоара, а тоалетната за хора с увреждания е самостоятелна на кота съществуващ плочник. Тези данни опровергават доводите за неприложимост на чл. 9, ал. 2 от посочените норми, които се отнасят за обществени тоалетни - надземни или полуподземни (до 1 м над терена). В случая не е спазено изискването за отстояние от жилищната сграда, което е под нормираното най-малко 15 м. Ирелевантно за спора е дали изпълненият на място строеж пречи или не на част от живеещите в жилищния блок. Въпросът доколко изградената обществена тоалетна е в съответствие с одобрените проекти също е неотносим към преценката относно законосъобразността на оспореното строително разрешение. Предвид изложеното настоящата инстанция приема, че решението на Административен съд Смолян е правилно. Не са налице сочените от касаторите основания за неговата отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото и с оглед своевременно заявеното искане от ответника С. Б. М. за присъждане на разноски за касационното производство, община Неделино следва да бъде осъдена да му заплати такива в размер на 1250 лева, представляващи адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 26.01.2024 г. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховният административен съд, второ отделение