Решение № 2182 от 1.3.2023 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационни жалби, подадени от И. Иванов и Българска народна банка срещу Решение 2074 от 28.03.2022 г., постановено по адм. дело 13374/2017 г. по описа на Административен съд София-град и частна жалба, подадена от Българска народна банка срещу Определение 3948 от 17.05.2022 г. постановено по същото дело. Касаторът И. Иванов, чрез пълномощника си адв. В. Скочев, обжалва решението в частта, с която е отхвърлен искът му с правно основание чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ срещу Българска народна банка за заплащане на сума в размер на 115 943. 28 лева, представляваща разликата между размера на вложенията на ищеца в Корпоративна търговска банка АД и изплатеният му гарантиран депозит от ФГВБ , както и за сумата над 5 624. 60 лв. до пълния предявен размер от 8 627. 96 лв. - законната лихва за забавено плащане на 196 000 лв., представляващи гарантиран размер на вложенията на И. Иванов в Корпоративна търговска банка АД. В касационната жалба се излагат съображения за неправилност на съдебния акт, поради нарушения на материалния закон и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната му и се претендира присъждане на понесените по делото разноски. Касаторът Българска народна банка, чрез процесуалния си представител адв. А. Георгиев, обжалва решението, в частта е която е осъдена да заплати на И. Иванов обезщетение за имуществени вреди в размер на 5 624. 60 лв., претърпени в периода от 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г., вследствие на незаконосъобразното нарушение на правото на Европейския съюз, изразяващо се в невземане на решение за обявяване неналичност на депозитите в Корпоративна търговска банкаАД, в императивния срок от пет работни дни, съгласно приложимата с директен ефект разпоредба на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение в обжалваните му части, като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Моли съдебното решение в атакуваните от него части да бъде отменено. В писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба подадена от Й. Делчев. Претендира разноски за двете инстанции. Частната жалба на Българска народна банка е срещу Определение 3948 от 17.05.2022 г. постановено по същото дело по описа на Административен съд София-град, с която е оставено без уважение искането за заплащане на адвокатско възнаграждение по делото, с доводи за неговата неправилност като постановено в нарушение на материалния закон. Позовава се на Определение 2 от 20.04.2021 г., постановено по ТД 1/2019 г. от Общото събрание на съдиите от І и ІІ колегии на ВАС и ГК на ВКС и чл. 10, ал. 4 ЗОДЗОВ и моли да бъде отменено, като вместо него да бъде постановено друго, с което да се уважи искането за заплащане на адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационните и частната жалба и предлага обжалваното решение и обжалваното определение да бъдат оставени в сила. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационните жалби са подадени от надлежни страни, за които съдебният акт е неблагоприятен, в законоустановения срок и са процесуално допустими. По същество са неоснователни по следните съображения: Производството пред Административен съд София-град се е развило по предявените от И. Иванов срещу БНБ обективно съединени искове, както следва: 1. Иск за обезщетение на причинени му имуществени вреди в размер на 8 627. 96 лв., равняващи се на законната лихва за забавено плащане на гарантирания размер на вложенията му от 196 000 лв. за периода от 30.06.2014 г. до 04.12.2014 г. и 2. Иск за обезщетение за имуществени вреди в размер на 115 943. 28 лв., представляващи разликата между размера на вложенията на ищеца в КТБ-АД (в несъстоятелност) и изплатения му от Фонда за гарантиране на влоговете в банките депозит в размер на 196 000 лв., всички те настъпили в резултат на незаконосъобразно бездействие на БНБ по прилагането на чл. 1, § 3, б. i от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. С обжалваното решение първоинстанционният съд е осъдил БНБ да заплати на ищеца имуществени вреди в размер на 5 624. 60 лв., претърпени в периода от 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г., настъпили вследствие извършено от ответната страна нарушение на правото на ЕС, като е отхвърлил иска в останалата част за разликата над 5 624. 60 лв. до 8 627. 96 лв., като неоснователен и недоказан и е отхвърлил втория от така предявените искове. За да постанови този резултат съдът е приел, че ищецът се е справил с доказателствената тежест и с допустимите по АПК и ГПК доказателства и доказателствени средства е установил наличието на кумулативно изискуемите елементи от фактическия състав на приложимата материалноправна норма досежно първия от предявените искове и в резултат от това е направил извод, че този иск е основателен и частично доказан по размер и е постановил своя акт. Решението е валидно, допустимо и правилно. Правилни са изводите на първостепенния съд за допустимост на исковете; за квалификация на претенциите по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ; за насочването им срещу надлежен ответник БНБ, която при осъществяване на вменените й правомощия по надзор върху дейността на търговските банки упражнява властнически правомощия, както и за предявяване на исковете пред надлежния съд. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт, действие или бездействие на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да възникне законовата отговорност следва да е доказано наличието на отменен, като незаконосъобразен акт, да е установено незаконосъобразно действие или бездействие на административен орган или негови длъжностни лица при изпълнение на административната им дейност, и реално причинена вреда, произтичаща в пряка причинна връзка с акта, действието или бездействието. Отсъствието на която и да е от кумулативно изискуемите предпоставки води до отхвърляне на иска, като неоснователен Фактическите установявания по делото не са спорни между страните. Съдът е основал правните си изводи на установената, чрез анализ на събраните в хода на административното и съдебно производство доказателства, фактическа обстановка, която не е необходимо да бъде повтаряна и в настоящото съдебно решение. Въз основа на фактите по делото съдът е направил обоснован извод за основателност само на претенцията за обезщетяване на имуществените вреди, настъпили за ищеца вследствие на нарушение на правото на ЕС, но само за периода на забавата, т.е. от момента, в който той реално е трябвало да има достъп до гарантирания депозит до момента, в който незаконосъобразното бездействие на ответника, т.е. нарушението, е преустановено. В останалата част претенцията е неоснователна и недоказана и правилно искът е бил отхвърлен, тъй като по втория иск не се оспорва предприемането на мерки за надзор над банката, в която има вложения ищеца, а се твърди неговата непълнота и неефективност, които обстоятелства съдът не е компетентен да преценява в производството по чл. 203 АПК, защото са в рамките на предвидената по закон оперативна самостоятелност на органа. В съответствие с установеното по делото е прието също, че не е настъпила и вреда в посочения в исковата молба размер, при положение, че вземането на ищеца е прието в производството по несъстоятелност, към което ответника няма отношение и същото подлежи на удовлетворяване по предвидения от закона ред. В касационната жалба не е развит нито един довод за несъответствие на решението със закона в тази му част, а е налице най-общо посочване на приложимо според ищеца право. На осн. чл. 221, ал. 2 АПК настоящата инстанция препраща към мотивите на решаващия съд, без да е необходимо да ги повтаря. Съдът е направил пълен и подробен анализ на приложимата правна уредба, към който няма какво да се добави. Обосновано е приетото, че в настоящия случай имуществената вреда за ищеца се изразява в пропуснатата полза от невъзможността за ползване на паричния капитал от 196 000 лева. Срокът от 5 работни дни по чл. 1, т. 3, буква i от Директива 94/19, в който БНБ е била длъжна да издаде изричен акт за установяване неналичността на депозитите, смятано от 20.06.2014 г. (датата на поставянето на КТБ под надзор) изтича на 27.06.2014 г., както е приел решаващият съд. След този момент действително БНБ е в нарушение на посочената разпоредба, но постановяването на акт, с който се установява неналичността на депозитите, не е достатъчно условие за започване на тяхното изплащане, а се стартира схемата за изплащане на гарантираните депозити, съответно започва да тече срокът за изплащане. По арг. чл. 23, ал. 5 ЗГВБ, при вземане на дължимото се решение по чл. 1, § 3 б. (i) в петдневния срок т.е. най-късно на 27.06.2014 г., то срокът от 20 работни дни за изплащане на депозитите изтича на 25.07.2014 г. От следващия ден - 26.07.2014 г., ищецът започва да търпи реални вреди, поради неизплащане гарантирания размер на депозита. Решението за обявяване неналичността на депозитите е взето на 06.11.2014 г., когато е отнет лиценза на КТБ и е стартирана процедурата по компенсиране по чл. 10 от Директива 94/19. От тази дата, включително, БНБ вече не осъществява незаконосъобразно бездействие, поради което за този период до датата на изплащане на депозита на ищеца 05.12.2014 г. липсва основание за обезщетение. Поради това периодът, за който се дължи обезщетение е от 26 юли 2014 г. до 05 ноември 2014 г., както правилно е приел съдът от първата инстанция. Неоснователни са доводите на БНБ за липса на претърпени вреди, поради това, че на ищецът е начислявана договорна лихва от КТБ. В хода на производството по делото БНБ е формирала изрично възражение, че до датата на изплащане на гарантирания размер на влоговете, КТБ е начислявала договорна лихва върху депозита на ищеца, съответно, че в изплатения му размер от 196 000 лева, е включена както главница, така и договорна лихва. Но договорната лихва е начислена на различно фактическо и правно основание и затова не основава неоснователност на предявения иск за вреди от забавено изплащане на гарантираната сума, където размерът на законната лихва е само критерий за определяне на обезщетението. Размерът на обезщетението, основан на нормативно определената законна лихва върху сумата 196 000 лева за периода 26.07.2014 г. 05.11.2014 г. и съгласно заключението на назначената по делото и приета от съда ССчЕ възлиза на сума в размер на 5 624. 60 лева. Ето защо обжалваното решение в частта му, с която е уважен предявения иск за тази сума и период като правилно следва да бъде оставено в сила. По отношение на частната жалба: Частната жалба на Българска народна банка срещу Определение 3948 от 17.05.2022 г., постановено по делото е неоснователна. С определението, постановено в производство по реда на чл. 248 ГПК вр. чл. 144 АПК, съдът е оставил без уважение искането на Българска народна банка за изменение на 2074 от 28.03.2022 г., постановено по адм. дело 13374/2017 г. по описа на Административен съд София-град в частта за разноските като е приел претенцията за неоснователна. Разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ (в редакцията съгласно изм. и доп., публ. ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г.) е неприложима в конкретния случай, доколкото съгласно § 6, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ, този закон се прилага за предявени искови молби, подадени след влизането му в сила, а исковата молба е подадена преди това на 05.12.2017 г. Съгласно приложимата правна уредба - чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗОДОВ (в относимата редакция) не се предвижда ищецът да дължи на ответника заплащане на разноски и възнаграждение за процесуално представителство, поради което правилно съдът е приел, че не е налице основание на БНБ да бъде присъдена претендираната сума за процесуално представителство. Определението е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на правния спор претенциите на страните за присъждане на разноски пред настоящата инстанция са неоснователни и не следва да бъдат уважени. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, трето отделение