Решение № 11748 от 17.09.2013 г. на ВАС по адм. д. № 4544/2013 г.

Решение № 11748 от 17.09.2013 г. на ВАС по адм. д. № 4544/2013 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на "Бетон Контракт" ЕООД, гр. София, чрез процесуален представител, срещу Решение № 959/13.02.2013 г., постановено по адм. дело № 10966/2012 г. по описа на Административен съд София - град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт /РА/ № 22501100448/06.03.2012 г., издаден от орган по приходите в ТД на НАП - гр. София, потвърден с Решение № 1646/09.07.2012 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението", понастоящем Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. София при ЦУ на НАП. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че спорната доставка е реално осъществена, а липсата на подписан тристранен протокол между получателя, доставчика и лизингодателя не води до обратния извод. Навежда довода, че данъчното събитие е възникнало на датата на фактическото предоставяне на стоките, за които е уговорено, че собствеността ще се прехвърли под отлагателно условие по смисъла на чл. 25, ал. 3, т. 1 от ЗДДС във вр. с чл. 6, ал. 2, т. 2 от ЗДДС. В тази насоки излага подробни аргументи в жалбата и моли касационната инстанция да отмени атакуваното решение, като вместо него постанови друго, по съществото на спора, с което да отмени обжалвания РА, ведно с присъждане на осъществените разноски. Ответникът по касационната жалба - Директорът на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. София, чрез процесуален представител, в о. с. з оспорва жалбата като неоснователна и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, след като прецени валидността и допустимостта на решението в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, както и наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е депозирана срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от активнопроцесуално легитимирано лице, при наличие на правен интерес и в рамките на законоустановения 14 - дневен преклузивен срок, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество. Предмет на производството пред Административен съд София - град е обосноваността и законосъобразността на Ревизионен акт /РА/ № 22501100448/06.03.2012 г., издаден от главен инспектор по приходите в ТД на НАП - гр. София, потвърден с Решение № 1646/09.07.2012 г. на Директора на Дирекция "ОУИ" - гр. София при ЦУ на НАП, в частта, с която е отказано право на приспадане на ДДС в размер на 110 357,43 лв. по фактура № 152/04.04.2011 г., издадена от "Три звезди 99" ЕООД и са начислени прилежащи лихви за забава в размер на 9 475,55 лв. За да обоснове формирания краен правен извод за неоснователност на релевираната жалба, първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила. Преценявайки неговата обоснованост и материална законосъобразност, решаващият състав е осъществил подробен анализ на събраните в хода на ревизията доказателства и въз основа на тях е формирал извод, че не е установено реалното осъществяване на спорната доставка и за търговското дружество не е възникнало право на приспадане на данъчен кредит по нея. Това крайно заключение е основано на следните релевантни фактически констатации: Ревизираното лице е упражнило право на приспадане на данъчен кредит по фактура № 152/04.04.2011 г., издадена от "Три звезди 99" ЕООД, с предмет на доставка два челни товарача "Komatsu", модел WA 400-5 и WA 470-5, с данъчна основа в размер на 551 988 лв. и начислен ДДС в размер на 110 397 лв. След извършена в ревизионното производство насрещна проверка на доставчика "Три звезди 99" ЕООД е установено, че на 10.10.2008 г. последният, в качеството си на лизингополучател, е сключил договор за лизинг за двата челни товарача с лизингодателя "Хипо Алпе-Адрия-лизинг" ООД. Съобразно клауза от лизинговия договор, лизингодателят е запазил собствеността си върху предоставените за ползване вещи. На 04.04.2011 г. между ревизираното лице и "Три звезди 99" ЕООД е сключен договор за продажба на двата челни товарача "Komatsu", модел WA 400-5 и WA 470-5, а на 04.05.2011 г. същите са предадени на получателя съобразно съставен приемо - предавателен протокол. Между страните не е спорно, че към 09.11.2011 г. ревизираното лице не е извършвало плащания по договора за продажба. При тази фактическа установеност, първоинстанционният съд е приел, че доставчикът не е придобил собствеността върху двата челни товарача, тъй като не е заплатил всички дължими суми по договора за лизинг, в който е уговорена само опция за прехвърляне на собствеността върху стоките. В тази връзка е обсъдил и клаузата на чл. 2.5 от договора за продажба между ревизираното лице и лизингополучателя, съобразно която придобиването на собствеността е обусловено от подписването на тристранен приемо- предавателен протокол, какъвто не е представен по делото. Поради това решаващият състав е формирал извода, че спорната доставка по фактура № 152/04.04.2011 г. не е реално извършена, с оглед на което законосъобразно органът по приходите е отказъл да признае право на приспадане на данъчен кредит по нея. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му са обсъдени всички релевантни доказателства съобразно доказателствената им сила поотделно и в съвкупност, в резултат на което са формирани логически кореспондиращи и обосновани фактически констатации. Към тях правилно е приложен материалния закон, въз основа на който са изведени аргументирани правни доводи, подкрепящи крайния правен извод за законосъобразност на обжалвания РА. По аргумент от чл. 25, ал. 2 от ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която собствеността върху стоката е прехвърлена или услугата е извършена. Изключение от това правило е предвидено в разпоредбата на ал. 3, т. 1 от същата норма, която сочи, че данъчно събитие възниква на датата на фактическото предоставяне на стоката по чл. 6, ал. 2. Според същия, за целите на закона, за доставка на стока се смята и фактическото предоставяне на стока по договор, в който е предвидено прехвърляне на право на собственост върху нея под отлагателно условие или срок. Логическият и систематичен анализ на цитираната норма мотивира извода, че тя е приложима само в хипотезите, при които правото на собственост върху определена вещ се прехвърля по силата на самия договор, което и налага отлагането на този правен ефект чрез изрична клауза, предвиждаща настъпването му след сбъдване на уговореното отлагателно условие. В случая, договорът за продажба между доставчика и получателя от 04.04.2011 г. има за предмет прехвърлянето на два челни товарача, които, съобразно техническите си характеристики, попадат в приложното поле на Закона за регистрация и контрол на земеделската и горската техника. Съгласно чл. 3 от същия, той се прилага за земеделска техника, горска техника и машини за земни работи, наричани "техниката". Легалната дефиниция на понятието "машини за земни работи" се съдържа в разпоредбата на § 1, т. 25 от ДР на ЗРКЗГТ и обхваща самоходни или теглени колесни, верижни или крачещи машини, имащи екипировка или оборудване (работни средства), конструирани да извършват изкопни работи, товарене, транспортиране, пробиване/сондиране, разстилане, уплътняване или каналокопаене на земни, скални и други материали. В т. 12 от същата норма е предвидено, че "самоходна техника" са: колесните трактори; верижни трактори; специализираните самоходни машини и всякакъв друг вид самоходни машини за земеделското и горското стопанство. В частност, именно към тази самоходна техника следва да се причислят и челните товарачи, в качеството си на самоходни машини, предназначени за извършване на специфични дейности, които по аргумент от чл. 11, ал. 1 от ЗРКЗГТ подлежат на задължителна регистрация при мощност на двигателя над 10 кW. При условие, че мощността на същите е по - малка, то този положителен правно релевантен факт подлежи на доказване, като тежестта за това носи ревизираното лице, в качеството му на страна, която би черпила от него изгодни за себе си правни последици. По делото обаче не са ангажирани доказателства в тази насока, поради което неустановеният от касатора факт следва да се счете за неосъществен. Този извод от своя страна обуславя заключението, че спорните товарачи са с мощност над 10 кW, а довод за противното не би могло да се изведе от липсата на доказателства за регистрация на самоходната техника, тъй като това би предоставило възможност да се черпят права от осъществено противоправно поведение. При нормативно установеното задължение за регистрация липсата такава не изключва и приложимостта на разпоредбата на чл. 12 от ЗРКЗГТ, която изисква договорите за прехвърляне правото на собственост на регистрираната в страната самоходна техника с мощност на двигателя над 10 kW да се сключват в писмена форма с нотариална заверка на подписите. В процесния договор от 04.04.2011 г. подписите на страните не са нотариално заверени, поради което не е спазена законоустановената форма за неговата действителност и същият не е годен сам по себе си, независимо от отлагателното условие, да транслира правото на собственост върху челните товарачи. Ето защо, спрямо този договор е неприложима разпоредбата на чл. 6, ал. 2, т. 2 от ЗДДС във вр. с чл. 25, ал. 3, т. 1 от ЗДДС и всички наведени от касатора в тази връзка доводи са неоснователни. С фактическото предаване на товарачите не е осъществена доставка на стоки, нито е възникнало данъчно събитие, поради което правилен е изводът на първоинстанционния съд, че не е осъществен сложният фактически състав, чието проявление обуславя възникването и упражняването на правото на приспадане на данъчен кредит. Настоящият състав споделя мотивите на съда във връзка с неустановеността на хипотезата на чл. 6, ал. 1 от ЗДДС и относно издадения на доставчика РА, които са съобразени с тълкувателно приложимото Решение на СЕС от 31.01.2013 г. по дело С -642/11 г. и не следва да бъдат преповтаряни. Достигайки до крайния правен извод за законосъобразност на оспорения РА, първоинстанционният съд е постановил решение, което не страда от релевираните касационни пороци и като правилно следва да бъде оставено в сила. Независимо от изхода на спора, в полза на ответника по касация не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение, тъй като това вече е сторено с първоинстанционното решение, а разпоредбата на чл. 161, ал. 1 от ДОПК ограничава неговия размер до минималното възнаграждение за един адвокат и не предвижда дължимостта му за всяка съдебна инстанция. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение