Решение № 1373 от 8.2.2023 г. на ВАС, VIII о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Кмета на Община Велико Търново, подадена чрез пълномощника юрк. П. Георгиева, срещу Решение 50/23.02.2022 г., постановено по адм. дело 715/2021 г. по описа на Административен съд Велико Търново, с което по жалба на Ц. Василев е обявена нищожността на отказ за отписване на задължения за ТБО на Кмета на Община Велико Търново, като преписката е върната на органа. В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, съставляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Според касатора неправилно съдът е приел, че уведомителното писмо, издадено по реда на чл. 69, ал. 2 от ЗМДТ, е индивидуален административен акт, като се съдържат доводи за недопустимост на съдебния акт. Позовава се на съдебна практика. Счита, че решаващата инстанция неправилно е приела, че с подадената от лицето жалба е упражнено право по чл. 107, ал. 3 от ДОПК. Моли за отмяна на атакуваното решение и за постановяване на друго, с което жалбата на лицето да бъде оставена без разглеждане като недопустима. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът Ц. Василев, чрез пълномощника процесуален представител адв. Иванов, в съдебно заседание оспорва основателността на касационната жалба и моли за оставяне в сила на първоинстанционното решение. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на касационната жалба и правилността на обжалваното решение на посочените касационни основания, както и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна по делото, в срок, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по нейната основателност, настоящият тричленен състав съобрази следното: При съдебното разглеждане на спора административният съд е приел, че предмет на съдебен контрол за законосъобразност е отказ за отписване на задължения за ТБО за 2016 г., 2017 г., 2018 г., 2019 г., 2020 г. и 2021 г., обективиран в писмо с изх. 94ЦЦ-3870-1#1/01.11.2021 г. (л. 14), издадено от Кмета на Община Велико Търново. Установено е, че на 21.09.2021 г. Ц. Василев е подал данъчна декларация по реда на чл. 14 от ЗМДТ за придобит имот. Във връзка с това му е предоставена справка за дължимите местни данъци и такси за периода 2016 г. 2021 г. (л. 28). С жалба от 15.10.2021 г. (л. 11) до Директора на Дирекция Местни данъци и такси при Община Велико Търново лицето е обжалвало по основание и размер сумата 12 445,93 лв. за ТБО за периода 2016 г. 2021 г. В отговор на така подадената жалба е издадено писмо от 01.11.2021 г., с което на лицето са дадени разяснения. При така установената фактическа обстановка съдът е счел, че липсва издаден индивидуален административен акт, с който да са определени дължимите от лицето суми за ТБО. Прието е, че органът е следвало да издаде АУЗД по чл. 107 от ДОПК, но вместо това кметът е изпратил писмо с разяснения. Въпреки това съдът е формирал краен извод за нищожност на отказа за отписване на задължения поради липса на компетентност на кмета да определя местни данъци и такси и е върнал преписката за предприемане на действия по компетентност във връзка с искането на лицето. Постановеното решение е недопустимо. Правото на жалба възниква и може да бъде упражнено при наличие на определени процесуални предпоставки, които обуславят и процесуалната допустимост на съдебното производство. Една от тези процесуални предпоставки, от категорията на абсолютните, за които съдът следва да следи служебно, е наличие на годен за оспорване административен акт съгласно чл. 159, т. 1 от АПК. Нито справката за дължимите задължения (л. 28), нито разяснителното писмо на Кмета притежават реквизитите на административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1-4 от АПК, поради което и не подлежат на оспорване, както по административен, така и по съдебен ред, а имат единствено уведомителен характер във връзка с чл. 23 и чл. 69, ал. 2 от ЗМДТ. При положение че задълженото лице не е съгласно с дължимите суми, същото разполага с правна възможност да поиска от органа по приходите да му бъде издаден акт за установяване на задължението в 30-дневен срок от искането. Именно това е редът, по който жалбоподателят би могъл да реализира правата си, в случай че счита, че не дължи ТБО, тъй като издаденият в производство по чл. 107, ал. 3 от ДОПК акт има характер на индивидуален административен акт и подлежи на оспорване съгласно чл. 107, ал. 4 от ДОПК. Такова искане в случая липсва. В процесния случай, макар съдът да се е мотивирал, че липсва издаден индивидуален административен акт, с който да са определени задължения на лицето, се е произнесъл по жалбата. Съдът, при наличие на хипотезата на чл. 159, т. 1 от АПК, трябва да остави жалбата без разглеждане, а образуваното въз основа на нея съдебно производство да прекрати. Произнасяйки се по основателността на недопустима жалба, съдът е постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено. По разноските: При този резултат по спора и навременно заявената претенция, подкрепена с доказателства, в полза на касатора се следват разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. за всяка от инстанциите на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ вр. чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, както и 125,88 лв. заплатена държавна такса. Водим от горното и в този смисъл и на основание чл. 221, ал. 3 от АПК, Върховният административен съд, осмо отделение