Решение № 10835 от 4.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7930/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния кодекс (ДОПК). С решение 5942 от 02.06.2025 г. по адм. д. 1452/2024 г., Административен съд Варна (АС - Варна) е отхвърлил жалбата на Варненска строителна компания ООД, ЕИК 103929922, със седалище и адрес на управление в гр. Варна, [улица], [адрес], с управител и представляващ А. Б. Р., срещу Ревизионен акт (РА) Р-03000323000926-091-001/25.03.2024 г., издаден от орган по приходите при Териториална Дирекция (ТД) на Национална агенция за приходите (НАП) Варна, потвърден с Решение 84/14.06.2024 г. на директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигуителна практика (ОДОП) Варна при Централно Управление (ЦУ) на НАП, с който на дружеството са установени следните задължения за данък върху добавената (ДДС) стойност по ЗДДС за данъчни периоди: м.12.2018 г., м.05.2019 г., м.07.2019 г., м.10.2019 г., м.02.2020 г., м.03.2020 г., м.04.2020 г., м.05.2020 г., м.06.2020 г., м.07.2020 г., м.08.2020 г., м.09.2020 г., м.10.2020 г., м.11.2020 г., м.12.2020 г., м.02.2021 г., м.03.2021 г., м.04.2021 г., м.06.2021 г., м.07.2021 г., м.08.2021 г., м.09.2021 г., м.11.2021 г., м.01.2022 г., м.02.2022 г., м.04.2022 г., м.11.2022 г., м.12.2022 г. и м.01.2023 г. в общ размер 806 258,10 лв. главница и 233 159,16 лв. лихва, както и за корпоративен данък по ЗКПО за данъчни периоди 2020 г. и 2021 г. в общ размер на 4 755,38 лв. главница и 4 713,01 лв. лихва. Срещу постановеното решение е подадена касационна жалба от Варненска строителна компания ООД, представлявано от А. Б. Р. вписан в Адвокатска колегия - Варна. В жалбата се прави оплакване за наличието на отменителните основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излагат се доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на АС - Варна и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени изцяло оспорения РА, в условия на евентуалност се претендира връщане на делото за разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Ответникът по касационната жалба директорът на Дирекция ОДОП Варна при ЦУ на НАП, оспорва основателността й в депозирана молба становище от 17.10.2025 г. Претендира присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятна за нея, е допустима, а разгледана по същество, неоснователна. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред АС Варна е бил РА Р-03000323000926-091-001/25.03.2024 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП Варна, потвърден с Решение 84/14.06.2024 г. на директора на Дирекция ОДОП Варна при ЦУ на НАП, с който на Варненска строителна компания ( ВСК ) ООД са установени следните задължения за данък върху добавената (ДДС) стойност по ЗДДС за данъчни периоди: м.12.2018 г., м.05.2019 г., м.07.2019 г., м.10.2019 г., м.02.2020 г., м.03.2020 г., м.04.2020 г., м.05.2020 г., м.06.2020 г., м.07.2020 г., м.08.2020 г., м.09.2020 г., м.10.2020 г., м.11.2020 г., м.12.2020 г., м.02.2021 г., м.03.2021 г., м.04.2021 г., м.06.2021 г., м.07.2021 г., м.08.2021 г., м.09.2021 г., м.11.2021 г., м.01.2022 г., м.02.2022 г., м.04.2022 г., м.11.2022 г., м.12.2022 г. и м.01.2023 г. в общ размер 806 258,10 лв. главница и 233 159,16 лв. лихва, както и за корпоративен данък по ЗКПО за данъчни периоди 2020 г. и 2021 г. в общ размер на 4 755,38 лв. главница и 4 713,01 лв. лихва. За да отхвърли изцяло оспорването пъроинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в изискуемата писмена форма, при спазване на административно-производствените правила издаден и в съответствие с материалния закон. Установено е, че през ревизирания период ВСК ООД има за предмет на дейност строителство на сгради и съоръжения и продажба на недвижими имоти, като е съучредител и редовен член на Камарата на Строителите в България. Дружеството е регистрирано по ЗДДС на 18.04.2006 г. - задължителна регистрация, във връзка с облагаем оборот. В хода на ревизията от ВСК ООД са представени множество договори за продажба право на строеж за обекти в гр. Варна, [улица], и гр. София, [улица], сред които нотариален акт 182, том ІІ, рег. 12108, дело 321/15.10.2019 г., съгласно който продава на Я. Н. П. само 239 кв.м. ид.ч. от недвижим имот, находящ се в гр. Варна, [улица], а именно: ПИ ид. 10135.1506.970, целият с площ от 1194 кв.м., както 20% ид.ч. от построените в ПИ сграда с ид. 0135.1506.970.1, със застроена площ от 158 кв.м., брой етажи 2, и сграда ид. 0135.1506.970.2, със застроена площ от 393 кв.м., за сумата от 200 000,00 евро. Представените договори за продажба на право на строеж за обектите в гр. Варна и гр. София, подробно описани в РД, са идентични и са с предмет продажба от ВСК ООД на купувача-възложител и изпълнение за правото на строеж за построяването на бъдещи недвижими имоти. В договорите цената е окончателна и включва всички разходи, свързани с извършването на СМР услуга за построяване на конкретен обект от сграда, която предстои да бъде изградена. Приходните органи са преценили, че тези договори нямат за предмет прехвърляне право на строеж поради липса на изискуемата по закон нотариална форма със заверка на подписите. Прието е също, че дори да имат такъв предмет, правото на строеж не е абсолютна собственост на дружеството-жалбоподател и поради това не може да се отчуждава едностранно от него, без участието на съсобственика Я. П., както е процедирано във всички случаи. Във връзка с извършените продажби от ревизираното лице, съгласно сключени договори за обекти в гр. Варна, [улица] гр. София, [адрес], първоинстанционният съд е приел за безспорно установено по делото, че ВСК ООД е отразило в дневниците си за продажби и СД за ДДС извършени от него освободени доставки с получатели физически лица, подробно посочени в РД. В издадените от ВСК ООД фактури, като основание за неначисляване на ДДС е посочен чл. 45, ал. 2 от ЗДДС - освободени доставки, касаещи сключени договори за обекти в гр. Варна, [улица] гр. София, [адрес]. Плащанията по издадените фактури, са получени по банков път и са осчетоводени по сметка 412 клиенти по аванси . Установена е връзката между извършените от ФЛ плащания и договорите, сключени между ВСК ООД - продавач-изпълнител и конкретно посочено физическо лице купувач-възложител за продажба на право на строеж на недвижим имот и строителство на обекти . Като за двата обекта в гр. Варна и гр. София договорите са с идентични клаузи. Съдът е описал подробно съдържанието и предмета по договорите от които се установява, че цената на 1 кв.м. е окончателна, не подлежи на промяна и включва всички разходи за: проектиране, авторски надзор, ръководство на строителството, строителен надзор, съгласуване и узаконяване на документацията на обекта и сградата, извършване на СМР до степен на завършеност, присъединяване на сградата към техническата инфраструктура (водопровод, канализация, електричество) и снабдяване с разрешение за ползване/удостоверение за въвеждане на сградата в експлоатация. Съгласно Раздел II от Договора продавачът- изпълнител се задължава да построи при условията на Раздел I от договора, обекта на купувача възложител при спазване на всички нормативни изисквания за проектиране и строителство, в съответствие с БДС на база одобрени проекти. Съгласно Раздел III от договора Отговорности за неизпълнение , т. 2, в случай, че продавачът-изпълнител откаже да прехвърли правото на собственост на обекта, предмет на договора, то купувачът възложител има право да иска обявяване на договора за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД . Въз основа на събраните доказателства съдът е приел, че липсва спор относно установените факти, включително относно стойността на доставките и размера на начисления от приходната администрация ДДС. АС Варна е определил спорът като правен, разрешаването на който е в зависимост от квалификацията на фактурираните доставки: необлагаеми по чл. 45, ал. 2 от ЗДДС както ги е третирало ВСК ООД, или облагаеми със съответно начислен ДДС, както е прието с оспорения РА. Първостепенният съд е очертал приложимите материалнопрани разпоредби от ЗДДС към спора, като се е позовал на чл. 65 от Директива 2006/2012/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност, който е транспониран с разпоредбата на чл. 25, ал. 7 от ЗДДС, както и на приетото в решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 13.03.2014 г. по дело С-107/13 и е обосновал извод, че с оглед наименованието на договорите - за продажба на право на строеж на недвижим имот и строителство на обекти необходимо изискване за тяхната действителност съгласно чл. 18 от ЗЗД е нотариалната им форма. Отбелязано е още, че ако прехвърлянето на вещни права е налице, то за него следвало да има и данни в службата по вписванията, като в тази връзка съдът е цитирал и практика на ВАС по адм. д. 5962/2013 г., VI отд., адм. д. 3519/2013 г., адм. д. 6657/2015 г., II отд. АС - Варна е заключил, че правото на строеж се учредява с договор, който се сключва под формата на нотариален акт, като важат всички изисквания приложими в нотариалното производство. Направен е извод, че договорите не отговарят на императивното изискване за форма и законосъобразно е прието от ревизиращите, че същите не могат да имат за предмет учредяване и прехвърляне право на строеж. Отбелязано е, че самият жалбоподател е посочил, че процесните договори са предварителни, поради което според съда същите нямат транслативен ефект, т. е. с тях нито се прехвърля, нито се учредява право на строеж. Съдът е обосновал извод, че доставките по договорите не са освободени по смисъла чл. 45, ал. 2 от ЗДДС, тъй като в ЗДДС, Глава Доставки, свързани със земя и сгради , е предвидено, че до момента на издаване на разрешителното за строеж освободени са единствено доставките по учредяване и прехвърляне на правото на строеж, каквито в настоящия случай няма, независимо от сключването на договорите преди издаване на РС. Административният съд е възприел за правилен извода на приходните органи за смесения характер на договорите, доколкото същите съдържат елементи на договор за изработка (в частта, според която строителят се задължава да изгради определена сграда/обект), както и на предварителен договор за покупко-продажба - относно обещанието на строителя да прехвърли на купувача правото на собственост върху вече построения недвижим имот, респ. - задължението на купувача да го придобие за цената и при условията, договорени между страните. Направено е позоваване на константната съдебна практика, която приема, че целта на този вид договори не е само сключването на окончателен договор за покупко-продажба, а и построяването на съответните обекти, при което двете задължения образуват едно цяло с функционална обвързаност. Съдът е обосновал извод за законосъобразност на приетото от приходните органи, че процесните доставки следва да се квалифицират като такива за извършване на услуга доставка на СМР. Прието е, че предвид наличието на авансови плащания по всички договори и в хипотезата на чл.25, ал.7 от ЗДДС органите по приходите законосъобразно на осн. чл. 66, ал. 1 вр. чл. 25, ал. 6, чл. 86, ал. 1, т. 2, т. 3 и ал. 2 от ЗДДС са начислили ДДС в размер на 20%, в това число от стойността на получените авансови плащания по облагаеми доставки, извършени от ВСК ООД, съгл. чл. 2, ал. 1 и чл. 12, ал. 1 вр. чл. 9, ал. 1 от ЗДДС, за които са издадените данъчни документи-фактури за обект гр. София, [адрес] и за обект в гр. Варна, [улица]. Спрямо същите доставки липсва основанието на чл.25, ал.4 от ЗДДС, на което се позовава ВСКО ООД. Отбелязано е, че допълнително начислените с РА размери на ДДС не са оспорени от дружеството-жалбоподател. Като неоснователни са отхвърлени твърденията на жалбоподателя, че поради последващото прекратяване на част от договорите, възникналото вземане за дружеството ВСК ООД от страна на държавата за ДДС по тези договори следва да бъде прихванато с установените в настоящото производство техни задължения за ДДС. В тази насока съдът е приел, че представените анекси са датирани в период, следващ ревизирания, поради което е необходимо провеждане на производство по чл.129 от ДОПК. Административният съд е посочил, че по отношение на останалите задължения определени с РА липсват конкретни доводи в жалбата. Относно определения с РА корпоративен данък за 2021 г., съдът е възприел за правилни констатациите на приходните органи, че основание чл. 84 от ЗКПО дружеството е правило месечни вноски за 2021 г. в размер на 22 049,47 лв., като същите са внесени в приход на бюджета със забава, ведно с лихва в общ размер на 256,19 лв. Първоиснстанционният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 26, т. 6 от ЗКПО, с оглед което е приел за правилно преобразуването от приходните органи в увеличение счетоводния финансов резултат за 2021 г. със сумата 47 553,80 лв., представляващи платени лихви за просрочие на публични задължения, отразени по счетоводна сметка 609 други разходи , съответно законосъобразно с РА е определен данък за довнасяне в размер на 4 755,38 лв., ведно с лихва за забава 989,79 лв. за периода от 01.07.2022 г. до 25.03.2023 г. По отношение на извършени корекции на ползвания данъчен кредит през м.05.2019 г., м.05.2020 г.; м.06.2020 г. и м.04.2021 г. за получените доставки и ползвания данъчен кредит (покупки) е прието за установено, че в дневника си за покупки и СД за ДДС за д.п.м.04.2021 г. ВСК ООД не е отразило КИ 1415/05.04.2021 г. към фактура 1411/24.03.2021 г. на стойност 7 704,00 лв. и ДДС в размер на 1 540,80 лв., издадени от Торкрет Експерт" ЕООД. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 124, ал. 5 от ЗДДС и е приел за законосъобразна извършената с РА корекция на ползваното право на данъчен кредит в размер на 1 540,80 лв. по цитираното КИ за д.п.м.04.2021 г. Прието е също, че законосъобразно на основание чл.71, ал.1 вр. чл.114, ал.1 от ЗДДС органите по приходите не са признали право на приспадане на пълен данъчен кредит на декларираните в дневниците за покупки от ВСК ООД фактури, за които е установено, че получатели по фактурите са дружества, различни от ВСКО ООД, а именно: фактура 2054/16.04.2019 г. с получател Варна Строителна Корпорация" ЕООД с ЕИК BG201054743, доставчик Явлена-Варна ООД, на стойност 500 лв. и ДДС 100 лв.; фактура 1962/19.05.2020 г., с получател Бизнес Комплекс Младост" АД с ЕИК BG203805797, доставчик КБ Инженеринг ЕООД, на стойност 1 191,40 лв. и ДДС 238,28 лв.; фактура 1988/22.06.2020 г., с получател Бизнес Комплекс Младост" АД с ЕИК BG203805797, доставчик КБ Инженеринг ЕООД, на стойност 1 384,00 лв. и ДДС 276,80 лв. Относно доначисления с РА ДДС и лихви за извършени доставки от ВСК ООД, които са неправилно отчетени съдът е приел: По отношение допълнително начисления ДДС по договор с ТЕЦ Варна ЕАД, между страните е безспорно, че ВСК ООД е извършил СМР услуги в полза на ТЕЦ Варна ЕАД по силата на сключен между страните договор от 23.03.2021 г., с определена обща цена в размер на 458 800,00 лв. без ДДС. Установено е с акт за извършени изолационни работи от 24.08.2021 г., че поръчката е изпълнена на 100% и е на стойност 491 565,40 лв. без ДДС. За така извършената и приета работа, ВСК ООД е издало фактури поетапно в периода м.08.2021 г. м.03.2023 г. на ТЕЦ Варна ЕАД на обща стойност 375 000,00 лв. без ДДС, които са платени. Не е спорно и че за разликата от 116 565,39 лв. до пълната сума от 491 565,40 лв. не са налице съставени фактури по реда на чл. 113 от ЗДДС. При тази фактическа установеност първоинстанционният съд е възприел за правилни изводите на ревизиращия екип, че на основание чл. 25, ал. 1 вр. чл. 86, ал. 1 от ЗДДС за д.п.м.08.2021 г. ВСК ООД дължи ДДС в размер на 23 313,08 лв. върху стойността на извършената и нефактурирана услуга на ТЕЦ Варна ЕАД за сумата от 116 565,39 лв. По отношение на извършена корекция на декларираните от дружеството резултати по ЗДДС с издадените КИ 511/04.01.2023 г. към Г. Н.; КИ 81/26.08.2021 г. към Т. Ж. и КИ 137/01.08.2022 г. към Среброхолд ЕООД, съдът е възприел изводите на приходните органи за незаконосъобразност на извършената корекция на декларираните от дружеството резултати по ЗДДС с издадените КИ, тъй като не са доказани основанията по чл. 115, ал. 1 от ЗДДС за издаването им. Прието е, че не са ангажирани доказателства за разваляне на доставките или за намаление на данъчната основа по фактурите с получатели горепосочените ФЛ и ЮЛ, поради което КИ са издадени без основание. Първостепенният съд е приел за правилно и начисляването с РА на лихви върху допълнително определения ДДС за внасяне за посочените периоди до датата на издаване на РА на основание чл. 1, ал. 1 от ЗЛДТДПДВ. Правилно според съда на основание чл. 128-129 от ДОПК е извършено прихващане в таблица 2 на РА с установен ДДС за възстановяване общо в размер на 1 558,27 лв. за периода м.02.2020 г. м.04.2020 г., с установен ДДС за м.05.2019 г. -100 лв. и част от ДДС за внасяне за м.07.2019 г. -1 458,27 лв. Решение е валидно, допустимо и правилно. По делото няма спор относно факти, като същите въз основа на събраните по делото доказателства правилно са възпроизведени и възприети от първоинстанционния съд. Съдът при правилно тълкуване и приложение на материалния закон е стигнал до самостоятелни и правно издържани изводи, които се споделят от настоящия касационен състав. Спорът в настоящият случай се концентрира върху правилното тълкуване и приложение на закона и по конкретно върху отговорът на въпроса, като какви и как следва да се квалифицират фактурираните спорни доставки по сключените от ревизираното лице договори с физически лица за продажба на право на строеж на недвижим имот и строителство на обекти , като такива по чл. 45, ал. 2 от ЗДДС, които се явяват необлагаеми или като такива които са облагаеми и за тях следва да се начисли ДДС. Съгласно чл. 25, ал. 1 от ЗДДС данъчно събитие по смисъла на този закон е доставката на стоки или услуги, извършена от данъчно задължени по този закон лица, вътреобщностното придобиване, както и вносът на стоки по чл. 16 (текст, съответстващ на чл. 62 от директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност). Съгласно чл. 25, ал. 2 от ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която собствеността върху стоката е прехвърлена или услугата е извършена (текст, съответстващ на чл. 63 от директивата). Съобразно чл. 25, ал. 6, т. 1 от ЗДДС на датата на възникване на данъчното събитие по ал. 2, 3 и 4 данъкът по този закон става изискуем за облагаемите доставки и възниква задължение за регистрираното лице да го начисли. Следователно, основният принцип е, че данъчното събитие настъпва и ДДС става изискуем, когато стоките или услугите са доставени, т. е. данъкът става изискуем в момента или след възникването на данъчното събитие, но не и преди това. При авансовите плащания, обаче този хронологичен ред е нарушен данъкът е изискуем преди да бъде извършена доставката. В този смисъл е и чл. 25, ал. 7 от ЗДДС, съгласно който, когато, преди да е възникнало данъчно събитие по ал. 2, 3 и 4, се извърши цялостно или частично авансово плащане по доставка, данъкът става изискуем при получаване на плащането (за размера на плащането), с изключение на получено плащане във връзка с вътреобщностна доставка (съответния текст е този на чл. 63 от директивата). В тези случаи се приема, че данъкът е включен в размера на извършеното плащане. В процесния случай по делото е безспорно установено, че е налице авансово плащане по процесните фактури относно документираните със същите доставки. Както, обаче се посочва в множество решения на Съда на Европейския съюз посоченото правило е отклонение от правилото на чл. 63 от директивата и трябва да се тълкува стриктно (решение от 21 февруари 2006 г. по делото BUPA Hospitals и Goldsborough Developments, С-419/02, точка 45, решение от 19 декември 2012 г. по дело Орфей България, С-549/11, решение от 7 март 2013 г. по дело Ефир България, С-19/12, решение на Съда на Европейския съюз по дело С-422/17). В съответствие с посочените правни разпоредби, а и съобразно мотивите на посочените решения на Съда на Европейския съюз, за да бъде данъкът изискуем при такава ситуация е необходима пълна информация относно данъчното събитие, а именно бъдещата доставка или бъдещото изпълнение трябва да се знае и по-специално, както и отбелязва генералният адвокат в становището си по делото BUPA Hospitals и Goldsborough Developments, С-419/02, когато се извършва авансово плащане стоките или услугите трябва да бъдат много точно идентифицирани, като в този случай идентифицирането на стоките трябва да бъде ясно както по отношение на техния вид и специфични особености, така и по отношение на техния доставчик и по отношение на времето на доставката им, като приложимостта на чл. 25, ал. 7 от ЗДДС се отрича при наличието на авансови плащания, при които страните не са посочили точно стоките или услугите и имат възможност да избират измежду едни или други от тях, както и при възможността по взаимно съгласие да отлагат многократно срока на доставката, т. е да е налице неяснота в тази насока. При тази нормативна регламентация, за да отговори на спорния по делото въпрос решаващия съд всестранно е разгледал и ясно е разграничил условията и особеностите на двата вида доставки (облагаеми и необлагаеми), както и тяхното фактуриране в съответствие с приложимите правни норми, които ги регламентират. По делото е безспорно установено и не се спори между страните, че сключените от ВСК ООД договори с подробно изброени в РД физически лица не са в императивно изискуемата нотарилна форма, същите не са вписани в Агенцията по вписвания, като с тях не се прехвърлят или учредяват вещни права т.е. не отговарят на изискванията за форма, които законът им предвижда. Само наименованието на договора за продажба на право на строеж на недвижим имот и строителство на обекти не прави договора такъв по чл. 18 от ЗЗД. Не е възможно единствено с името на договора без да са спазени останалите задължителни изисквания за формата и действителността му, да се придаде на облигационното съглашение вид и правни последици, като на такова по чл. 18 от ЗЗД. Посоченото наименование на договорите, като такива за продажба на право на строеж на недвижим имот и строителство на обекти не санира пропускът да се спазят изискванията в посочената нормативна уредба уреждаща този вид договори, както и същите да бъдат вписани. В случая е ирелевантно наименованието на договорите, доколкото същите не са в нужната правна форма и не могат да влекат правните последици характерни за този вид сделки. С оглед изложеното до тук се налага обоснования извод, че с представените договори не се прехвърлят, не се учредяват и не се придобиват вещни права на строеж върху обекти. В тази връзка правилно първоинстанционният съд е тълкувал приложимата нормативна уредба и е приел, че по смисъла на чл. 45, ал. 2 от ЗДДС, Глава Доставки, свързани със земя и сгради , до момента на издаване на разрешителното за строеж освободени са единствено доставките по учредяване и прехвърляне на правото на строеж, каквито безспорно в случая не са налице, независимо от сключването на договорите преди издаване на разрешението за строеж. След като въпросните договори не са такива за учредяване и прехвърляне на право на строеж, то възниква въпроса какви са. На този въпрос приходните органи са дали правилен отговор, като именно в издадения РА са изследвани и детайлно анализирани, както условията на договорите, така и фактурите извадени във връзка с осъществените по тях авансови плащания. В мотивите на потвърждаващото РА решение, решаващият административен орган е извършил съпоставка между процесните договори и подобни такива сключени не с физически лица, а с юридически лица, при които ВСК ООД е третирало сделките по различен начин: облагаеми или необлагаеми, с предмет на доставка аванс или продажба на недвижим имот . Въз основа на събраните по делото доказателства правилно и обосновано приходните органи и съдът по съществото са приели, че с процесните договори макар наименувани за продажба на право на строеж на недвижим имот и строителство на обекти , реално се осъществява само и единствено инкорпорираното в тях извършване на СМР услуга за построяване на конкретен обект от сграда, в потвърждение на този извод са и приложените фактури, за който по банков път е направено плащане и са осчетоводени по сметка 412 клиенти по аванси . Извън всякаква правна логика е твърдението на касатора, че процесните договори са за продажба (учредяване на право на строеж) и незаконосъобразно са преквалифицирани, като такива за извършване на СМР. Както се посочи и по горе в мотивите на настоящото решение, изискването на закона заложено в смисъла на разпоредбата на чл. 18 ЗЗД е императивно и допуска учредяване право на строеж или други вещни права върху недвижими имоти само с нотариален акт. Посоченото наименование на договора не изпълнява изискването за неговата форма. Видно от клаузите обективирани в представените договори, които правилно съдът е преценил, като такива за извършване на СМР услуги. Неоснователно се твърди, че е незаконосъобразно преквалифицирането на доставките като облагаеми, доколкото с процесните договори се цели заобикаляне на данъчното облагане от ревизираното лице и третиране на сделките, като необлагаеми доставки по чл. 45, ал. 2 от ЗДДС, каквито те не са, поради неспазването на изискуемата форма за действителност на този вид сделки. Неоснователно е оплакването на касатора, че административният съд не е обсъдил всички възражения в съдебния акт. Противно на тези твърдения в обжалваното първоинстанционно решение подробно са обсъдени и анализирани изложените в жалбата доводи в светлината на събраните по делото доказателства и приложимия материален закон. Касаторът излага твърдения, че неправилно от първоинстанционният съд е приета за законосъобразна извършената с РА корекция и доначисляване на ДДС и лихви за осъществени доставки към ТЕЦ Варна ЕАД по договор за строителство от 23.03.2021 г. Тези твърдения са неоснователни и не намират опора в събраните по делото доказателства, доколкото безспорно установено е по делото, че ревизираното лице е извършило на 100 % уговорените в договора от 23.03.2021 г. СМР услуги в полза на ТЕЦ Варна ЕАД. Това обстоятелство е документирано с акт за извършени изолационни работи от 24.08.2021 г. на стойност 491 565,40 лв. без ДДС. Установено е също, че за извършената и приета работа, ВСК ООД е издало фактури поетапно в периода м.08.2021 г. м.03.2023 г. на ТЕЦ Варна ЕАД на обща стойност 375 000,00 лв. без ДДС, които са платени. Не се спори, че за разликата от 116 565,39 лв. до пълната сума от 491 565,40 лв. не са налице съставени фактури по реда на чл. 113 от ЗДДС. След, като приетата за извършена работа съгласно акт от 24.08.2021 г. е на стойност 491 565,40 лв. без ДДС, ревизираното лице е следвало да издаде фактура за разликата от 116 565,39 лв. върху стойността на извършената и нефактурирана услуга към ТЕЦ Варна ЕАД, като ирелеванто за спора е наличието или липсата на плащане, доколкото разплащането между страните не е част от фактическия състав на реалността на доставката. Предвид изложеното правилно АС Варна е потвърдил РА в частта му, с която на основание чл. 25, ал. 1 вр. чл. 86, ал. 1 от ЗДДС за д.п.м.08.2021 г. на ревизираното дружество е определено ДДС в размер на 23 313,08 лв. върху стойността на извършената и нефактурирана услуга на ТЕЦ Варна ЕАД за сумата от 116 565,39 лв. В касационната жалба не са изложени конкретни оплаквания по същество срещу първоинстанционното решение, в частта му потвърждаваща РА по отношение на останалите корекции по ЗДДС и ЗКПО, извършени от приходните органи и установените във връзка с тях задължения. Касаторът единствено преповтаря установената в хода на ревизията фактическа обстановка, която не е спорна между страните. Следва да се посочи, че доводи в тази насока липсват и в жалбата срещу РА пред административния орган, както и в първоинстанционната жалба. В хода на първоинстанционното производство не са представени доказателства, опровергаващи констатациите на РА и водещи до различни от изложените в него изводи. В тази връзка правилно първоинстанционният съд е приел, че сочените обстоятелства са безспорни и е потвърдил изцяло РА, като законосъобразен. Настоящият съдебен акт препраща към мотивите на първата инстанция на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК, поради което същите не следва да бъдат преповтаряни. По изложените съображения оспореното първоинстанционно решение, като логически обосновано и постановено в съответствие с приложимите материалноправни норми следва да бъде оставено в сила. По разноските: При този изход на спора основателна е претенцията на ответника по касация за присъждане на направените по делото разноски пред касационната инстанция. Процесуалният представител на ответника на правно основание чл. 161, ал. 1 ДОПК претендира разноски в размер на 40 122,68 лева, изчислени на съгласно чл. 7, ал. 2, т. 7 от Наредба 1 от 09.07.2004 г. на за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Настоящият съдебен състав приема, че с Решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Решенията на Съда на ЕС по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК, поради което настоящият съдебен състав, счита че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения, а оттук и следващите се размери на юрисконсултски възнаграждения, могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнагражденията, но без да са обвързващи за съда. Следователно същите подлежат на преценка от съда с оглед видът на правния спор и съществуващия материален или нематериален интерес, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Видно от данните по делото е, че защитата на ответника пред настоящата инстанция се изчерпва с депозиране на молба със становище, а процесуален представител на страната не се е явил в единственото открито съдебно заседание. Действително процесният спор е с висок материален интерес, но не се характеризира с особена фактическата и правна сложност. С оглед горното, на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК в полза на ответната страна по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 5 000 лв. за настоящата инстанция. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, първо отделение