Решение № 10 от 4.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9768/2020 г.

Решение № 10 от 4.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9768/2020 г., IV о., докладчик съдията Красимир Кънчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Манукян А., гражданин на [държава], против решение № 2681 от 28.05.2020 г., постановено по адм. дело № 3084/2020 г. от Административен съд София - град. С касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалноправните разпоредби, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Прави се искане за отмяната му. Ответникът - председателят на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет (ДАБ), чрез пълномощника си юрисконсулт И. Минкова, в съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С обжалваното решение съдът в производство по чл. 87 (отм.); от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) е отхвърлил жалбата на Манукян А., гражданин на [държава], [дата на раждане] в [населено място], [държава], срещу решение № 921/26.02.2020 г. на председателя на ДАБ. С него на Манукян А. е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. За да постанови този резултат съдът е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на предвидените в ЗУБ и АПК административнопроизводствени правила и в съответствие с материалния закон и неговата цел. При произнасянето си съдът се е позовал на представената от чужденеца по време на проведеното с него интервю бежанска история. След като е анализирал понятието "преследване" по чл. 8, ал. 4 от ЗУБ и формите на действията по преследване според чл. 8, ал. 5 от ЗУБ, съдът е развил съображения, че по отношение на жалбоподателя не се установява наличието на материалноправните предпоставки на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ. Манукян не твърдял да е бил обект на посегателство от психическо или физическо естество. Същият се позовавал на опасения за сигурността си в [държава] и на неблагоприятните условия за живот в тази страна. Изтъкнатият от него проблем с военната комендатура бил с отпаднала понастоящем актуалност. В същото време жалбоподателят не се позовавал на конкретен акт/действие достатъчно сериозни по естество или повторяемост, които да се приемат като източник на заплаха. Съдът е разгледал и основанията за предоставяне на чужденеца на хуманитарен статут, като изхождайки отново от бежанската му история и от актуалните данни за обществено-политическата обстановка в [държава], дадени със справка с вх. №МД-263/15.05.2020 г. на Дирекция "Международна дейност" при ДАБ, е приел, че не са налице и материалноправните предпоставки по чл. 9 от ЗУБ за предоставяне на жалбоподателя на хуманитарен статут – липсвали данни чужденецът да е изложен на реална опасност от тежки посегателства в трите й проявни форми по чл. 9, ал. 1, т. 1-3 от ЗУБ. Първоинстанционният съд е счел, че административното решение е съобразено и с решение от 17 февруари 2009 г. на Съда в Люксенбург по дело №С-465/07 във връзка с чл. 2, б. "д" от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. (отм. с Директива 95/2011/ЕО). Във връзка с това съдът е приел, че доколкото в представената бежанска история не било установено наличието на обоснован страх от преследване и индивидуализиране на заплаха за живота на кандидата, безогледното насилие в [държава] следвало да е изключително, каквото, видно от информацията за обстановката там, не било. Обжалваното решение е правилно. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, споделя изцяло фактическите и правни изводи на административния съд. Правилно първоинстанционният съд, изхождайки от събраните по делото писмени доказателства, подробно анализирани от него, е приел, че не са налице фактическите основания за предоставяне статут на бежанец на Манукян А., изчерпателно изброени в чл. 8, ал. 1 от ЗУБ. Изнесените от кандидата за статут причини да напусне страната си не обосновават основателен страх от преследване поради неговата раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради негово политическо мнение и/или убеждение, които да мотивират нежеланието му да се завърне в държавата си по произход. Изтъкнатите причини са от социално-битов характер и не обосновават наличието на основанията по чл. 8 от ЗУБ. От проведеното с кандидата за статут интервю се установява, че същият не е останал да живее в държавата, чийто гражданин е - [държава], както и в държавата, в която е роден – [държава], тъй като там няма близки роднини, жилище и работа. А като причина Манукян А. да избере България за страна, в която да се установи е изтъкнал, че иска да остане да работи в нея. Пак от данните в интервюто се установява, че Манукян не е имал проблеми нито с грузинските, нито с арменските власти, а относно посочените от него проблеми с военните, както правилно е приел и първоинстанционният съд, тази опасност е отпаднала поради промяната на сочените от чужденеца обстоятелства. По време на интервюто от Манукян е заявено също, че не е бил арестуван, съден или осъждан, както и че спрямо него не е упражнявано насилие. Не са обосновани проблеми заради етническа или религиозна принадлежност, както и предприети спрямо чужденеца дискриминационни мерки. В тази връзка, противно на твърденията в касационната жалба, както първоинстанционният съд, така и административният орган са обсъдили подробно дадените от кандидата за статут сведения относно различието му по отношение на неговия арменски произход и езика, който същият владее, като обосновано е прието, че последните не обосновават страх от преследване по смисъла на чл. 8 от ЗУБ. Изложеното дотук води до извод, че касаторът е лице, което е напуснало страната си на произход по причини, различни от тези, изброени в дефиницията за "бежанец" в контекста на Глава II, § 62 от Наръчника по процедури и критерии за определян на статут на бежанец. Обосновани са изводите на административния съд и за това, че не са налице материалните предпоставки за уважаване молбата на Манукян за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1-3 от ЗУБ. Правилно съдът, предвид данните, съдържащи се в интервюто на молителя, е приел, че липсват доказателства същият да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне, тежки и лични заплахи срещу живота и личността му като гражданско лице в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Видно от мотивите на обжалваното решение, съдът е разгледал данните от официалната справка за обстановката в [държава]. Обосновано е приел, че няма данни лично Манукян А. да е изложен на реална опасност от тежки посегателства от вида на законовоопределените в чл. 9, ал. 1 от ЗУБ. Също правилно първоинстанционният съд е оценил ситуацията в [държава] и в контекста на решение на Съда на ЕС от 17.02.2009 г. по дело C-465/07 по тълкуването и прилагането на член 15, буква в) от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, във връзка с член 2, буква д) от същата директива. Съгласно това решение съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава - членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Базирайки се на информацията в приложената по делото официална справка, следва да се приеме, че не се доказва в [държава] наличие на такъв вътрешен или международен конфликт, който да се обхваща от разширенията, дадени в решението от 17.02.2009 г. на Съда на Европейските общности (СЕО) по тълкуването на чл. 15, б. "в" от Директива 2004/83 ЕО (отм.);. С оглед на гореизложеното, настоящата инстанция намира, че не са налице "тежки и лични заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен вътрешен или международен конфликт" по смисъла на тълкуванието, дадено в горецитираното решение на СЕС. По тези съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на Административен съд София - град е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,