Решение № 8008 от 27.6.2024 г. на ВАС по адм. д. № 2892/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. Н., гражданин на Турция, чрез адвокат Бързаков, против решение 56/08.01.2024 г., постановено по адм. дело 601/2023 г. по описа на Административен съд - Русе. Излага доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Посочва, че административният съд не е обсъдил и съобразил фактите по делото в тяхната цялост. Посочва, че няма изискване в закона за определен период от време, през който лицето трябва да пребивава на съответния адрес. По тези съображения претендира отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяването на друг, с който да се отмени като незаконосъобразна оспорената заповед. Направено е искане за присъждане на разноски. Ответната страна Директорът на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи Русе, чрез юрисконсулт Т. Йорданова, с писмено възражение излага становище за неоснователност на касационната жалба и моли за нейното отхвърляне. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Посочва, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на решението на наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, е неоснователна. С обжалваното решение първоинстанционният съд отхвърлил жалбата на Г. Н., гражданин на Турция, против Заповед рег. 5373ПАМ-74/25.09.2023 г., издадена от ВПД Директор на ОДМВР гр. Русе, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 ЗЧРБ на чужденеца е наложена принудителна административна мярка /ПАМ/ по чл. 39а, т. 1 ЗЧРБ Отнемане на правото на пребиваване в Република България и му е определен 30-дневен срок за доброволно напускане на страната. От фактическа страна съдът е установил, че на 17.03.2022 г. на Г. Н. е издадено разрешение за постоянно пребиваване в Република България на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ, съгласно удостоверение за постоянен адрес, където като такъв е вписан [населено място], [улица], обл. Русе. Съответно на 10.05.2022 г. му е издаден личен български документ. С Предложение 5373р-2231/18.09.2023 г., изготвено от началник на група Миграция Русе, е предложено на директора на ОДМВР Русе да се наложи принудителна административна мярка отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България на Г. Н., гражданин на Турция, поради това, че при извършените административни проверки е констатирано, че в едногодишен срок лицето не пребивава и не се е установявало на територията на Република България, а единствено е пребивавал за кратки периоди от време. С цел връчване на съобщението за започнало производство, на 22.08.2023 г. била извършена проверка на адреса, на който е регистриран чужденеца, като той не е открит там. Поради това е проведен разговор със собственикът на имота, който получил съобщението за започналата процедура със задължение да го предаде. Във връзка с посоченото, на 25.08.2023 г. Г. Н. влязъл в Република България и на 30.08.2023 г. подал в група Миграция към ОДМВР Русе обяснения в отговор на съобщението за започналото административно производство. На 08.09.2023 г. отново напуснал страната. На 05.09.2023 г. отново е извършена проверка на адреса на турския гражданин в [населено място], но той пак не е открит там. Отново е проведен разговор със собственика на имота, който посочил, че Г. Н. го няма и най-вероятно е в Турция, защото има здравословни проблеми. В оспорената Заповед рег. 5373ПАМ-74/25.09.2023 г., издадена от ВПД - Директор на ОД на МВР-Русе, органът посочил, че от събраните данни по преписка се установява, че Г. Н., гражданин на Турция, не само не се е установил на територията на Република България, но и явно няма такива намерения, още повече, че има здравословен проблем, който датира от преди получаването на разрешителното за пребиваване, но въпреки това няма внесени здрави осигуровки в Българи т.е. няма намерение да се възползва от здравната система на страната. Отделно от това, единствените му регистрирани влизания са за 3 дни през месец октомври 2022 година и за десет дни през месец септември 2023 г., след като е получил съобщението за започналото производство. Въз основа на така установеното, от правна страна съдът приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в установената от закона форма, с посочени правни и фактически основания за издаването му. При постановяването му са отчетени и обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. Съдът установил, че действително оспорващият не се е установил на територията на страната, а освен това липсват и данни, че е имал намерение да се установи да живее в Република България. Отделно от това е заявил и неверни данни заявил е желание трайно да се установи на територията на страната, а в действителност не е имал такива намерения. По тези съображения съдът приел, че оспорената заповед за налагане на ПАМ е законосъобразна, поради и което отхвърлил жалбата против нея. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са допуснати съществени нарушения, съставляващи касационни основания, които налагат неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснената фактическа и правна обстановка, след обсъждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е изложил верни правни изводи, които напълно се споделят от настоящата инстанция. Разрешението за постоянно пребиваване на Г. Н. е издадено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. Цитираната разпоредба предвижда, че разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. Съгласно чл. 23, ал. 6 ЗЧРБ за получаване право на постоянно или дългосрочно пребиваване чужденецът подава лично в дирекция Миграция или в сектори/групи Миграция при областните дирекции на Министерството на вътрешните работи заявление по образец и документи съгласно правилника за прилагането на закона. По аргумент от чл. 34, ал. 1 във вр. чл. 40 ППЗЧРБ, определящ документите, необходими за получаване на право на постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ, в тези случаи се изискват и доказателства за осигурено жилище. По делото липсва спор относно гражданството и статута на жалбоподателя, както и че за получаване на разрешение за постоянно пребиваване е заявила като постоянен адрес [населено място], [улица], обл. Русе. Въз основа на събраните по делото доказателства правилно първоинстанционният съд е приел, че в случая лицето не пребивава на посочения адрес и предоставените в тази насока данни са неверни. При това положение напълно обосновано първоинстанционният съд е направил извод, че чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал.1, т. 5 ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване. Като доказателство за това е и обстоятелството, че чужденецът има заболяване, но не е платил здравните си осигуровки в България, от където и следва, че не е имал намерение да се възползва от лечение тук, в страната в която е твърдял, че пребивава. Ето защо е налице визираната в чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ предпоставка за отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България - в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и 25. По делото не се твърди и няма данни да е налице някое от предвидените в цитираната разпоредба изключения. Предвид установеното, че Г. Н. не пребивава на посочения адрес, обоснован е и изводът, че с цел получаване на разрешение за постоянно пребиваване е декларирал неверни данни, с което е изпълнена и хипотезата на т. 3 на чл. 40, ал. 1 ЗЧРБ. Извършена е и дължимата преценка, предвидена в чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ и компетентният орган е отчел продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България. В този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната на Г. Н. през едногодишния период /3 дни през месец октомври и 10 дни едва при започване на административното производство през месец септември 2023 г.,/ не могат да обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. Културните, социалните и семейните връзки на чужденеца са с Република Турция, където е обичайното му пребиваване, семейството му и центърът на жизнените му интереси. По делото липсват данни за установяване на територията на Република България, поради което правилно е прието от първоинстанционния съд, че са налице обстоятелствата на чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ за отнемане на издаденото разрешение за постоянно пребиваване. По изложените съображения, настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора следва да бъде уважено искането на ответника за присъждане на разноски за юрисконсултско представителство пред касационна инстанция в размер на 100 лева на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правна помощ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,