Решение № 5916 от 8.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 3887/2018 г.

Решение № 5916 от 8.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 3887/2018 г., I о., докладчик съдията Стефка Кемалова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК, във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК: [ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], район [район], кв. [квартал], [улица], вх. [номер], ет. [номер], ап. [номер], представлявано от управителя – Г. Й. В., подадена чрез адвокат В. С., против Решение № 6491/09.11.2017 г., постановено по административно дело № 11900/2014 г. по описа на Административен съд – С. град. С оспореното решение е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт № 2171401653/14.08.2014 г. на органи по приходите при ТД на НАП гр. С., потвърден с Решение № 1965/03.11.2015 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" гр. С.. В касационната жалба се сочат отменителните основания по чл. 209, т. 3 АПК – неправилност на съдебното решение, като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорват се правните изводи на съдебния състав относно липсата на реални доставки по фактурите, издадени от съответните доставчици, като се твърди, че събраните по делото доказателства оборват този извод. Иска се отмяна на съдебното решение, след което да се постанови друго, с което да се отмени изцяло ревизионния акт и се осъди ответника да заплати сторените съдебно-деловодни разноски. Ответната страна, Директорът на Дирекция "ОДОП" гр. С. се представлява от юрисконсулт Зарева, която оспорва касационната жалба и моли съдебното решение да бъде оставено в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба и предлага оспореното съдебно решение да бъде оставено в сила, като правилно и законосъобразно. Върховният административен съд, състав на Първо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Предмет на съдебна проверка пред първоинстанционния административен съд е ревизионен акт, с който в тежест на [фирма] са установени данъчни задължения по ЗДДС в размер на 169 091, 89 лева и лихви в размер на 75 884, 08 лева, както и задължения за корпоративен данък в размер на 83 426, 98 лева и лихви в размер на ЗЗ 362, 45 лева. Тези задължения са установени след като в хода на ревизионното производство приходните органи не са признали за реални доставките на услуги по фактури, издадени от " [фирма], [фирма], [фирма], [фирма] и [фирма]. Съдът е отхвърлил жалбата, извършвайки цялостна проверка на ревизионния акт, след като е приел, че същият е валиден, законосъобразен и обоснован. Съдебното решение е подробно мотивирано, в същото се съдържат както фактически установявания, така и съответните им правни изводи. Обсъдени са всички доказателства, при съвкупната преценка на които е прието, че не може да се установи реалност на спорните доставки. Оспореното решение е постановено при правилно приложение на относимите материално-правни разпоредби, а в хода на съдебното производство не са допуснати процесуални нарушения. Съдът е анализирал спорните доставки в пълнота и обосновано, като неговите доводи напълно се споделят от настоящата инстанция. По делото са установени следните релевантни за спора факти: Основната стопанска дейност на ревизираното дружество е свързана със строително-монтажни дейности, които са осъществявани посредством 13 работници, наети по трудови договори и заемащи длъжностите "машинист пътно-строителни машини", "технически организатор", "работник поддръжка на пътища", "техник транспортно средство" и др. В хода на ревизионното производство от страна на [фирма] са изискани документи, установяващи реалното изпълнение на фактурираните услуги, каквито документи са изискани и от доставчиците. На същите са извършени насрещни проверки, при които на посочените адреси за кореспонденция представители на дружествата или упълномощени лица, не са били открити, респективно не са били представени изисканите документи. Установено е, че дружествата доставчици са с прекратена регистрация по ЗДДС по инициатива на приходните органи, както и че имат задължения към бюджета в особено големи размери. От своя страна ревизираното лице е представило фактурите, протоколи за установяване завършването и заплащането на СМР и договори. Тези документи са преценени както от приходните органи, така и от съда за недостатъчни за да удостоверят извършването на строително-ремонтни дейности от посочените доставчици. Основният аргумент за този извод е свързан със съдържанието на фактурите, протоколите и договорите, от което не могат да бъдат индивидуализирани обектите, на които следва да са извършени услугите. Фактурите са с предмет "СМР по договор", "СМР по протокол", "Разплащане съгласно сметка", без посочване на видовете СМР и обектите, по отношение на които са извършени. В договорите и протоколите обектите отново не са идентифицирани, като или изобщо липсва посочване на конкретен обект или същият е посочен твърде общо, така, че отново не може да се определи неговото местонахождение – например: " [община]", "превози на земни маси и инертни материали", "направа асфалтови кръпки" или "строително-монтажни работи на обекти на [фирма]. При това съдържание на представените от ревизираното лице документи, основателно съдът е приел, че същите не могат да установят извършването и приемането на СМР, тъй като строителните дейности винаги се отнасят до определен обект и следва да са съобразени с неговите специфични особености, които определят вида на ремонтните работи и необходимата обезпеченост за тяхното извършване. На следващо място, липсата на посочено конкретно място и обект, за който са относими процесните услуги, поставя в невъзможност да се установи не само пряката доставка, но така също и последващата реализация на услугите. Поради тази непълнота в документите, експертът по допусната съдебно-техническа експертиза не е могъл да извърши оглед на място и да отговори на въпроса – извършените СМР отговарят ли по количество и обем на издадените фактури. От изложеното по-горе, в допълнение следва да се отбележи, че фактурите нямат изискуемото се по закон съдържание. Разпоредбата на чл. 71, т. 1 ЗДДС изисква фактурите, въз основа на които може да се упражни правото на данъчен кредит, да съответстват на изискванията, разписани в чл. 114, ал. 1 ЗДДС. Респективно неспазването на тези изисквания, в частност на чл. 114, ал. 1, т. 9 ЗДДС е достатъчно основание, за да не бъде признато на получателя по доставката правото на приспадане. В тази връзка следва да се съобрази приетото в решението на СЕС от 8 май 2013 г. по дело С-271/2012, а именно, че разпоредбите на Шеста директива трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, по силата на която правото на приспадане на ДДС може да се откаже на получатели на услуги, които разполагат с непълни фактури, дори ако в допълнение към последните е представена информация с цел да се докаже действителното извършване, естеството и стойността на фактурираните сделки. Условията, при наличието на които правото на приспадане по принцип не може да се откаже, са ясно дефинирани в Решение на Съда на ЕС по дело С-285/11 и те са: да се установи, че доставките са реално осъществени и предметът им е използван впоследствие в извършваната от данъчнозадълженото лице облагаема дейност. По силата на т. 31 и т. 32 от същото решение, преценката за наличие на тези условия за възникване на правото на данъчен кредит се извършва от националната юрисдикция, в съответствие с правилата на доказване, установени в националното право, въз основа на цялостна преценка на всички елементи и фактически обстоятелства по делото, което е извършено от първоинстанционния съд. Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК във връзка с § 2 от ДР на ДОПК, именно лицето, което черпи права от претендираното право на приспадане на данъчен кредит следва да установи посочените по-горе две предпоставки за да може да упражни това право, което в случая не е сторено. Цитираната в касационната жалба практика на СЕС е неотносима, тъй като в случая не е установено реалното престиране на строително-ремонтните услуги, предмет на издадените фактури. С оглед извода за нереалност на доставките, предмет на спорните фактури е извършена корекция на финансовия резултат на ревизираното лице, като са намалени разходите по тези фактури. Приложени са разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и ал. 2, т. 4 ЗКПО като финансовия резултат за 2009 г. и за 2010 г. е увеличен, и е установено съответното задължение за корпоративен данък. Изложените от съда мотиви по този въпрос се споделят от настоящия съд, тъй като са съответни на установените факти и на приложимите разпоредби от ЗКПО. Правилно съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 16, ал. 2, т. 4 ЗКПО, съгласно която за отклонение от данъчно облагане се счита заплащането на възнаграждения за услуги, които не са реално извършени, както и на чл. 10, ал. 1 ЗКПО изискващ всеки счетоводен разход да е документално обоснован чрез първичен счетоводен документ, който да отразява вярно стопанската операция, в противен случай, този разход не се признава за данъчни цели. Предвид изложените мотиви и като съобрази, че оспореното съдебно решение не страда от пороците, посочени в касационната жалба, както и, че същото е валидно, допустимо и постановено в съответствие с материалния закон, следва да се бъде оставено в сила. При този изход на спора, основателно е искането на процесуалния представител на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което на основание разпоредбата на чл. 161, ал. 1 ДОПК следва да се определи съобразно отхвърлената част от жалбата против ревизионния акт и е в размера на минималното възнаграждение за един адвокат. Това възнаграждение, изчислено съгласно чл. 8, т. 5 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е в размер на 6 148 лева. Воден от горното, Върховният административен съд, състав на Първо отделение