Решение № 11792 от 13.10.2010 г. на ВАС по адм. д. № 8619/2010 г.
ВАСПетчленен състав13.10.2010 г.докладчик Тодор Петков
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 6671 от 20.05.2010 г., постановено по адм. дело № 15449 по описа за 2009 г. на Върховен административен съд, трето отделение. ОСЪЖДА Пламен Иванов Павликянов от гр. Плевен, жк. "Дружба", бл. 331, вх. А, ап. 7 да заплати на Министерство на вътрешните работи, ул. "6-ти септември" № 29 разноски по делото в размер на 150 (сто и петдесет) лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение. Решението е окончателно.
Мотиви
Решение № 11792 от 13.10.2010 г. на ВАС по адм. д. № 8619/2010 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Тодор Петков Производството е по реда чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Пламен Иванов Павликянов от гр. Плевен, подадена чрез адв. Моцов срещу решение № 6671 от 20.05.2010 г., постановено по адм. дело № 15449 по описа за 2009 г. на Върховен административен съд, трето отделение, с което отхвърлена жалбата на касатора срещу заповед № К-7483/18.09.2009 г. на министъра на вътрешните работи. Твърди, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответната страна - министърът на вътрешните работи, чрез процесуалния си представител поддържа становище за неоснователност на жалбата. Развива подробни съображения в представени по делото писмени бележки. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховния административен съд, петчленен състав като взе предвид разпоредбата на чл. 218 от АПК, преценява следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на съдебен контрол пред тричленния състав е била заповед № К-7483/18.09.2009 г. на министъра на вътрешните работи, с която е прекратено служебното правоотношение на Пламен Павликянов на основание чл. 245, ал. 1, т. 2 от ЗМВР. В нея е посочено със заявление с вх. № 18477 от 18.09.2009 г., подадено лично от касатора, в което той е поискал да му бъде прекратено служебното правоотношение в МВР, поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. За да отхвърли жалбата, първоинстанционния съд е приел, че в заявлението си касатора недвусмислено е заявил желанието си да бъде освободен от заеманата длъжност поради придобито право на пенсия. При постановяване на оспореното съдебно решение, съдът е приел, че не са налице доказателства по делото, които да оформят извод за наличие на порок във волята на лицето при формулиране и депозиране на заявлението за освобождаване от длъжност. Решението е правилно. Не са налице нарушения нито на материалния закон, нито на процесуалните правила. Съдът е постановил съдебния си акт след обстоен анализ на събраните доказателства, и направените правни изводи са подробно обосновани. Правилно е установена фактическата обстановка. Няма спор, че на 18.09.2009 г. касаторът лично е подал заявление за освобождаване от длъжност на основание чл. 245, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, в който текст от закона е визирана възможност за прекратяване на служебното правоотношение по желание на държавния служител при придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Заявлението е отправено до органа по назначаването - министъра на вътрешните работи, и същият е издал процесната заповед от същата дата. При тази законова възможност за прекратяване на служебното правоотношение се изисква да е налице собствено желание за напускане, което жалбоподателят е изразил именно със заявление от 18.09.2009 г. и с мотив - придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Заповедта, предмет на обжалване, е издадена от компетентен орган при спазване на материалноправните изисквания за форма и съдържание, с посочване на фактическите и правни основания на чл. 245, ал. 1, т. 2 ЗМВР, които не са оспорват от жалбоподателя. Основните възражения на касатора са свързани с доводи, че волята му, е била опорочена в резултат на оказана принуда, която е предизвикала у него вътрешно убеждение, че ако не подаде заявление, ще понесе негативни последици. Видно от събраните доказателства по делото не са налице данни, които да налагат извод, че върху жалбоподателя е оказан психологически натиск от длъжностни лица чрез оправяне на конкретни заплахи, които да са го принудили да напише саморъчно заявлението си за напускане, поради което съдът правилно не е уважил искането за допускане на гласни доказателства, за обстоятелства, които лично жалбоподателя е декларирал. ЗМВР не съдържа разпоредби относно валидно формиране на волята на участник в административното производство и затова съгласно чл. 46, ал. 2 от ЗНА по аналогия следва да се приложат правилата на чл. 27 от ЗЗД. Основанията за недействителност на волеизявленията са грешка, измама заплашване или крайна нужда. В конкретния случай жалб. Александров нито в първоначалната си жалба до съда, нито в касационната не конкретизира каква точно е формата на оказания "натиск". Единствените му доводи са свързани с твърдения, че след проведено национално съвещание министъра им разпоредил да отидат заедно с други директори на областни служби в дирекция "Човешки ресурси", където им било предложено да напуснат по собствено желание или поради придобито право на пенсия. Това е било основанието да подаде цитираното заявление за освобождаване поради придобито право на пенсия, като дори не се твърдят обстоятелства за заплашване или някаква друга принуда. При така установеното правилен и обоснован е извода на първоинстанционния съд, че волята на касатора материализирана в заявлението, не е в резултат от предизвикан у него основателен страх от евентуално засягане на негови интереси, което той е целял да избегне с подаване на заявлението. Що се касае до възражението за нарушение на чл. 247, ал. 2 от ЗМВР относно срока за издаване на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, то също е неоснователно, тъй като дори да има по-късно датиране на заявлението, същото не е съществено нарушение на административнопроизводствените правила по издаване на оспорения административен акт, т. е. ако не беше допуснато е щяло да промени крайния резултат. Предвид горното, решението като правилно, валидно и допустимо следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото и направеното изрично искане на ответната страна - МВР, следва да бъдат присъдени и разноски в размер на 150 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение, определени съгласно Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховен административен съд, петчленен състав на Първа колегия