Решение № 493 от 9.01.2013 г. на ВКС по н. д. № 1681/2012 г.

Решение № 493 от 9.01.2013 г. на ВКС по н. д. № 1681/2012 г., III н. о., НК, докладчик съдията Севдалин Мавров Производството е по реда на глава ХХХIII НПК. В срок е постъпило искане от страна на осъдения С. Р.. Атакува се решение № 27 от 9.04.12 г., постановено по ВНОХД № 592/11 г. по описа на Сливенския окръжен съд. Със същото е потвърдена присъда № 873 от 13.10.11 г. по НОХД № 371/11 г. на Сливенския районен съд. Визира се основанието по чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК, вр. чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. При условията на алтернативност се иска след възобновяване и отмяна на решението и присъдата Р. да се оправдае по повдигнатото му обвинение или делото да се върне за ново разглеждане от СлРС. Искането се поддържа в съдебно заседание на посочените в него основания и доводи. Прокурорът счита, че искането е неоснователно, тъй като не са налице законовите основания за възобновяване на делото. Върховният касационен съд, като взе предвид постановените съдебни актове, сочените основания и доводи и становището на страните, намира искането за НЕОСНОВАТЕЛНО. С цитираната присъда Р. е признат за виновен в това, че за времето от 27.04.10 г. до 25.05.10 г. в [населено място], с цел да набави за себе си и за [фирма] - [населено място] имотна облага, възбудил и поддържал заблуждение у И. И. от [населено място] и с това причинил на [фирма] - [населено място] имотна вреда в размер на 12 000.00 лв., поради което и на осн. чл. 209, ал. 1 и чл. 54 НК е осъден на ЕДНА година лишаване от свобода с приложението на чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години. С атакуваното решение присъдата е потвърдена. Искането изцяло преповтаря по основания и доводи въззивната жалба и допълнението към нея. Съгласно разпоредбата на чл. 339, ал. 2 НПК, окръжният съд в решението си е дал изчерпателен отговор на всички доводи срещу присъдата, посочвайки защо не ги приема. Отразил е съображенията си по свидетелските показания на И. И., И. И. и Х. И. /л. 52-53/ за запознаването си с Р., протеклите преговори и действия за сключването на договора, даденото капаро и извършеното в последствие авансовото плащане, последващото укриване на осъдения, липсата на изпълнение на договора или възстановяването на дадената от пострадалия сума. В искането не е конкретизирано коя част от техните показания въззивният съд е изтълкувал превратно, след като не се оспорват възприетите факти по горните обстоятелства. Отново се поставя доводът, интерпретиран като нарушение на процесуалните правила и материалния закон, че не са доказани по делото специалната цел по чл. 209, ал. 1 НК и конкретните измамливи действия, осъществени от Р., като се акцентира, че се касае до забава при изпълнението на сключения граждански договор. Този довод също е получил отговор във въззивното решение. Съдилищата по фактите са посочили като отделни елементи от измамния механизъм: случайното запознанство, при което Р. споменал, че тяхната фирма се занимава с доставка на оборудване на магазини, от каквото се нуждаел пострадалия, че често пътува до Турция и може да достави такова; честите им контакти по телефона и в помещението на И., предназначено за магазин; представянето на каталог и оферирането с около 7 000.00 лв. по-евтино от други две фирми със същия предмет на дейност; реалното представяне на два стелажа и кошници за клиенти, платени веднага от пострадалия; подписването на договор с приложение към него и със срок за изпълнение 25.05.10 г. за доставянето на оборудването и даденото капаро от 5 000.00 лв.; издаването на проформа фактура от [фирма]; непрекъснатото удължаване на времето за изпълнение; поисканото авансово плащане от 3 500.00 евро, мотивирано с искане на турската фирма, без към този момент изобщо да е направена поръчка; издадената фактура за 12 000.00 лв. с ДДС и касов бон за същата сума, след което осъденият и свид. Г. спрели да вдигат телефоните си; издирването на последната по адреса й в протокола за ПТП, а не на посочения адрес на фирмата в [населено място], който се оказал фалшив; идентичните измамливи действия на Р. спрямо свидетелите В. и В. Взето е предвид липсата на реално изпълнение по договора или обезпечаването му към 5.08.10 г., когато И. подал жалба до полицията, както и към момента на разглеждане на делото. Не е възстановена и платената от пострадалия сума в общ размер на 12 000.00 лв. По делото е установено, че оборудването по приложение № 1 към договора не е било поръчано и внесено в България в периода април - юни 2010 г. Такъв, подобен внос е осъществен на 16.11.10 г. от фирмата през митническо бюро "София - изток", но със спецификация, различна от посочената в приложение № 1 към договора между пострадалия и Р. Тази поредица от действия, подробно описана в мотивите към присъдата и решението, водят до единствено възможния реален извод, че не се касае до нормални гражданскоправни отношения и обективна забава по изпълнението на договора, а до измамливи действия, при които се използват инструменти на гражданското право, за да се подбуди и поддържа заблуждение у пострадалия, с цел Р. да набави за себе си и [фирма] имотна облага. Най - показателните от тях са: поисканото допълнително авансово плащане от 3 500.00 евро, без да е направена поръчка до фирмата производител в Република Турция; преустановяването на контактите след този момент, липсата на друга връзка с Р. освен мобилната и неизпълнението на "договора" месеци след изтичането на крайния срок за доставка, залегнал в него или възстановяването на получената сума. Нормалните гражданскоправни отношения следват друга житейска логика - изпадналия в забава контрагент да стане активната страна в контактите и да предложи чрез анекс удължаване на срока на изпълнение на договора или да възстанови получената сума, а не да се укрива и избягва разговори. Съгласно посоченото, настоящият състав на ВКС намира, че не се касае до действителна гражданскоправна сделка, съответно забава на изпълнението й, като в необходимата от закона степен са доказани специалната цел по чл. 209, ал. 1 НПК и причинената имотна вреда. От наказателноправна страна, в случая, са без значение за наказателната отговорност на Р. твърденията, че е "издадена фактура, осчетоводяването й, съответно включването й във финансовия резултат на дружеството и договорът не е прекратен". Приетите от РС - гр. Сливен и Сливенския окръжен съд и доказани по несъмнен начин факти насочват, че спрямо пострадалия, Р. е действал измамливо, както от обективна, така и от субективна страна. Поначало, наличието на облигационен договор, използван за въвеждане в заблуждение на дадено лице, за да извърши имуществено разпореждане в полза на дееца или на трето лице, от което се причиняват вреди на измамения или другиму, е един от способите за осъществяване на престъплението измама. Касае се до типична наказателна измама, тъй като осъденият от самото начало на отношенията си с пострадалия не е имал намерението, респективно и възможността в определения с договора срок, да изпълни поетите задължения. В тази насока е без значение, че Р. е осъществявал подобни сделки в миналото. По отношение на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК в искането не се сочат доводи. При определяне на конкретното наказание съдилищата по фактите са отчели всички налични смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, съобразили са степента на обществената опасност на извършеното и дееца и динамиката на този вид престъпления в съвременния граждански оборот. Съобразили са се и с целите на наказанието. Последното не е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 3 НПК. Посочените съображения водят до извод, че при разглеждане на делото в предходните инстанции и постановяване на съдебните актове не са допуснати нарушения на закона и процесуалните правила, а наложеното наказание е справедливо. Водим от горното и на осн. чл. 425, ал. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,