Решение № 583 от 14.01.2013 г. на ВКС по н. д. № 1939/2012 г.

Решение № 583 от 14.01.2013 г. на ВКС по н. д. № 1939/2012 г., I н. о., НК, докладчик председателят Пламен Томов Защитник на подсъдимата М. Д. е подала касационна жалба срещу въззивно решение на Софийския апелативен съд, с което е била изменена осъдителната присъда срещу нея на Софийския градски съд. Присъдата - 37 от 18.VII.2007 г. по нохд № 681/2004 г., е за опита да бъде извършена измама в големи размери (по чл. 210, ал. 1, т. 5, във връзка с чл. 209, ал. 1 и с чл. 20, ал. 4 НК), в която М. Д. е участвала като помагач на извършителката М. С. и за която измама двете са наказани на по 3 години лишаване от свобода условно (чл. 66 НК) с 5-годишен изпитателен срок. За същите подсъдими присъдата е оправдателна по първоначалното им обвинение, което обаче е било за документна измама, и то за особено тежък случай на престъплението (по чл. 212, ал. 4, във вр. с ал. 1 НК); по същото обвинение като помагач на двете подсъдими е изцяло оправдан съподсъдимият им О. Д., както и по самостоятелното обвинение срещу него по чл. 339, ал. 1 НК. Въззивното (второинстанционното) решение - 272 от 19.VII.2012 г. по внохд № 362/2012 г., е постановено само след жалби, подадени от защитници на двете подсъдими, а внесените с него изменения на присъдата се свеждат до прилагането спрямо Д. и С. на закона за давността (на чл. 81, ал. 3, във вр. с чл. 80, ал. 1, т. 3 НК), и поради това - до ненаказването им с наложените от СГС наказания; изменено е и произнасянето на последния по направените деловодни разноски, като размерът им е поделен между двете подсъдими. Решението на САС е оспорено в касационната жалба във всичко, по което се е произнесъл съдът; изложено е преди всичко разбирането, че при изразеното във въззивната инстанция от Д. и С. съгласие за прекратяване на делото поради изтеклата давност за наказателното им преследване, САС не е имал друго правомощие, освен да отмени осъдителната присъда и да прекрати наказателното производство за деянията в нея на подсъдимите; при този дължим от съда изход на делото в предходната инстанция той е следвало не да поделя деловодните разноски, а да ги остави за сметка на държавата. Касационната жалба е поддържана и в съдебното заседание на тази инстанция, включително и за това ВКС сам да поправи незаконосъобразното произнасяне в предходната инстанция, докато прокурорът е за отхвърляне на жалбата като неоснователна. Върховният касационен съд намери жалбата за основателна. Допуснато е нарушение на процесуалните правила, което е съществено, защото е довело до ограничаване на процесуално право на подсъдимата Д. и не е отстранено (чл. 348, ал. 3, т. 1 и ал. 4 НПК). Ограниченото процесуално право е правото на защита във въззивната инстанция, съответно на неговата съставка (арг. от чл. 55, ал. 3 НПК) "участие в наказателното производство" и на конкретното му проявление според чл. 24, ал. 2 НПК - "искане наказателното производство да продължи, въпреки възникването на основание за неговото прекратяване". Същественото нарушение на процесуалното право не е отстранено, тъй като е допуснато тъкмо в инстанцията, чиято дейност е предмет на проверка в сегашното производство. САС не е изложил никакви мотиви защо е решил делото по оспорения пред ВКС начин - изменяйки присъдата, да приложи спрямо двете съподсъдими закона за давността (чл. 81, ал. 3, във вр. с чл. 80, ал. 1, т. 3 НК) и да обяви, че не ги наказва - макар изрично да е констатирал не само изтичането на давностния срок, а и отказа на Д. и С. да поискат делото да продължи. НПК е категоричен за дължимото от съда решение в такъв случай: отмяна на присъдата и прекратяване на наказателното производство (чл. 334, т. 4, във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 3). (Решението на САС би било правилно по отменения НПК от 1974 г., който до въвеждането на въззивното производство през 1998 г. е уреждал в чл. 335, ал. 1, т. 6 същия изход на делото. Тогавашното законово разрешение обаче е почивало върху съвсем различно разбиране за процесуалното значение на давността - че след началото на съдебното заседание в първата инстанция това значение може да бъде взето предвид само в присъдата. Друг е въпросът, че в разбирането, върху което е почивал чл. 335, ал. 1, т. 6 НПК - отм., е била допусната и непоследователност с възможността за прекратяване на наказателното производство в тогавашния чл. 288 НПК, но именно въпросното изключение впоследствие се е превърнало в правилото, което всъщност САС не е съобразил). Ако САС беше приложил чл. 334, т. 4, във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК съобразно ясния му смисъл - нормата при това не прави разлика в зависимост от момента, в който е изтекла давността (преди или след постановяване на присъдата) - той не само би се произнесъл по един и същи начин за двете подсъдими (както е сторил), но не би се занимал и с разпределянето на деловодните разноски между тях, вместо да ги остави за сметка на държавата, както също така ясно разпорежда чл. 190, ал. 1 НПК. ВКС, на свой ред не вижда пречки сам да постанови законосъобразния изход от делото, макар поначало за отстраняването на съществените процесуални нарушения да е необходимо ново разглеждане на делото в предходна съдебна инстанция (арг. от чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК; вж. обаче друг пример за липса на такава необходимост в р. 95/00-I, Сб., с. 231, както и нееднократните позовавания на него в следващи решения, последното например в Бюл. 8/09: р. 549/09-I). Ето защо и с оглед на чл. 354, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 3, а също така и с оглед на чл. 347, ал. 2 НПК, ВКС - състав на I наказателно отделение