Решение № 877 от 11.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 272/2010 г.

Решение № 877 от 11.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 272/2010 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Теодора Гроздева Производството е по реда на чл. 290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. П. Л. срещу решение № 339 от 03.11.2008 г. на Софийския градски съд, IV В отделение, постановено по гр. д. № 1170 от 2008 г., с което е оставено в сила решение от 28.12.2007 г. по гр. д. № 9287 от 2007 г. на Софийския районен съд, 51 състав за отхвърляне на предявен от касатора срещу ОСЗГ "О. купел" иск с правно основание чл. 13, ал. 2 от ЗВСВГЗГФ за признаване правото на наследниците на В. Н. И. на възстановяване на собствеността върху 16 бр. гори и ливади от горския фонд, намиращи се в землището на с. В., С., подробно описани в исковата молба. В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно- основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК. Ответниците по жалбата ОСЗ "О. купел", РУГ - гр. София и Държавно лесничейство-гр. София не вземат становище по нея. Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на гражданска колегия по допустимостта на касационната жалба счита следното: За да остави в сила първоинстанционното решение за отхвърляне на предявяния иск с правно основание чл. 13, ал. 2 от ЗВСВГЗГФ, въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал правото на собственост на своя наследодател върху процесните гори: Представеното по делото извлечение от емлячен регистър било недопустимо доказателствено средство в производството по чл. 13, ал. 2 от ЗВСВГЗГФ, развиващо се пред съда. Представените частни продавателни записи и договори от 1906 г., 1908 г., 1909 г., 1922 г., 1924 г. не доказвали правото на собственост на наследодателя на ищеца, тъй като не били нотариално заверени, а според чл. 13, ал. 3 от ЗВСВГЗГФ писмените договори могат да се ползват като доказателство в тези производства, само ако са нотариално заверени. Освен това, тези договори били нищожни поради липса на изискуема от закона нотариална форма за действителност. Договорите не доказвали и придобиването на горите по давност, тъй като установявали само началния, но не и краен момент на владението. По въпроса, по която е допуснато касационното обжалване /за тълкуването на чл. 13, ал. 3 от ЗВСВГЗГФ относно това, дали извлеченията от емлячен регистър са допустими и годни доказателства за установяване правото на собственост върху гори в производството по чл. 13, ал. 2 от ЗВСВГЗГФ/ настоящият състав на ВКС приема за правилна практиката, обективирана в решение по гр. д. № 11845 от 2007 г. на СРС, 43 състав, решение по гр. д. № 11823 от 2007 г. на СРС, 32 състав и решение по гр. д. № 6497 от 2007 г. на СРС, 42 състав, поради следното: Разпоредбата на чл. 13, ал. 3 от ЗВСВГЗГФ установява две групи доказателства за установяване на правото на собственост върху подлежащите на възстановяване гори и земи от горския фонд в производствата по чл. 13, ал. 1 и ал. 2 от ЗВСВГЗГФ: Първата група обхваща такива писмени документи, които безусловно установяват правото на собственост и съставляват надлежен титул за собственост /нотариални и крепостни актове, нотариално заверени писмени договори за делба, вписани протоколи за съдебна делба, съдебни актове/. Втората група обхваща документи, които сами по себе си не са титул за собственост, но представляват съставени по предвидения в закона ред документи /например по Закона за задружно стопанисване на частни гори или по Указ № 573 от 28.05.1949 г. на П. на ВНС за задължителното пререгистриране на непокритите земеделски имоти/, удостоверяващи направени пред държавен орган волеизявления на собствениците или удостоверявания на държавен орган, извършени преди одържавяването, които дават основание за обосновано предположение за принадлежност на правото собственост към релевантния М. л момент /емлячни и данъчни регистри, удостоверения за дялово участие в кооперации, стопански карти, списъци към тях и други писмени доказателства, допустими по ГПК./. Извлечението от емлячен регистър е сред посочените в разпоредбата на чл. 13, ал. 3 от ЗВСВГЗГФ втора група доказателства за собственост и доколкото в закона изрично е предвидено, че то удостоверява право на собственост, без да е необходимо да бъдат представяни и други доказателства за същия факт, то следва да се приеме, че за уважаване на иск с правно основание чл. 13, ал. 2 от ЗВСВГЗГФ е достатъчно да бъде представено само извлечение от емлячен регистър, в което притежаваните от наследодателя на ищеца гори да са описани по площ и местонахождение. В същия смисъл са постановените по реда на чл. 290 от ГПК и като такива задължителни за страните и съдилищата в страната решения на ВКС: решение № 155 от 28.04.2010 г. по гр. д. № 134 от 2009 г. на ВКС, Второ г. о., решение № 156 от 28.04.2010 г. по гр. д. № 275 от 2009 г. на ВКС, Второ г. о., решение № 245 от 13.05.2010 г. по гр. д. № 291 от 2009 г. на ВКС, Второ г. о., решение № 352 от 18.05.2010 г. по гр. д. № 4200 от 2008 г. на ВКС, Първо г. о., решение № 473 от 26.05.2010 г. по гр. д. № 612 от 2009 г. на ВКС, Първо г. о. и др. С оглед на това разрешение на поставения по делото въпрос, обжалваното решение, с което е отхвърлен иск по чл. 13, ал. 3 от ЗВСВГЗГФ с мотив, че емлячният регистър е недопустимо доказателство за собствеността, е неправилно и като такова следва да бъде отменено. Тъй като след отмяна на това решение не се налага събирането на нови доказателства, ВКС следва да се произнесе по съществото на делото: За всички претендирани имоти, без имота по т. 15 от исковата молба /ливада в м. Сврачаро" в землището на с. Владая с площ от 0,9 дка/ има представено извлечение от емлячен регистър на името на наследодателя на ищеца В. Н. И. Следователно и с оглед приетото по-горе за тези имоти искът по чл. 13, ал. 2 от ЗВСВГЗГФ е основателен и доказан и следва да се уважи. Следва да бъде уважен и искът за имота по т. 15 от исковата молба /ливада в м. "Сврачало" в землището на с. Владая с площ от 0,9 дка/, тъй като правото на собственост на В. И. върху тази ливада е установено с писмен договор от 01.08.1924 г., който е от категорията на "други писмени доказателства, допустими по ГПК", по смисъла на чл. 13, ал. 3 от ЗВСВГЗГФ - този договор е писмен документ, допустим по ГПК, не е от документите, които са посочени в чл. 13, ал. 3, т. 1, 2 и 3 от ЗВСВГЗГФ като недопустими доказателства в това производство и от неговото съдържание може да се направи обосновано предположение за принадлежността на правото на собственост на В. И. върху претендираната ливада към релевантния за възстановяването на собствеността М. л момент. В същия смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в решение № 629 от 12.11.2010 г. по гр. д. № 1956 от 2009 г. на ВКС, Първо г. о. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение