Решение № 14010 от 20.12.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6910/2016 г.

Решение № 14010 от 20.12.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6910/2016 г., VII о., докладчик съдията Даниела Мавродиева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. Е. ЛНЧ **********, гражданин на Гана, против решение № 2546 от 15.04.2016 г. по адм. дело № 1770/2016 г. на Административен съд С. - град, с което е отхвърлена като неоснователна жалбата му срещу заповед № ЗДС-787/26.05.2014 г. на ВНД директор на СДВР - МВР. С цитираната заповед на чужденеца са наложени принудителни административни мерки (ПАМ) "Принудително отвеждане до границата на Р. Б." и "Забрана за влизане в страната за срок от 5 години". По подробно изложени в касационната жалба доводи се поддържа оплакване за неправилност на решението като постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Иска се съдебният акт да бъде отменен. Ответникът - директорът на СДВР - МВР, чрез процесуалния си представител - юрк. Г., в представените писмени бележки, оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че постановеното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано становище за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, като обсъди данните по делото намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна в 14-дневния срок по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. С оспореното решение първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата на А. Е., срещу заповед № ЗДС-787/26.05.2014 г. на ВНД директор на СДВР- МВР, с която на чужденеца са наложени следните принудителни административни мерки (ПАМ): "Принудително отвеждане до границата на РБългария и "Забрана за влизане в страната за срок от 5 години". Съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в установената форма, при спазване на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на относимите материалноправни разпоредби. Заповедта е издадена на осн. чл. 44, ал. 1 и чл. 41, т. 2 и чл. 42з, ал. 1 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ и чл. 66, ал. 1 от Закона за убежището на бежанците. Съдът е приел за установено, че оспореният административен акт е издаден при наличие на визираните в хипотезата на чл. 41, т. 2 ЗЧРБ юридически факти, предвид което административният орган е длъжен да наложи предвидената по закон мярка за административна принуда. В мотивите на обжалвания съдебен акт е прието, че при обективиране на юридическите факти, визирани в хипотезите на чл. 41, т. 2 и чл. 42з, ал. 1 и ал. 4, вр. с чл. 10, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ, административният орган е длъжен да наложи предвидените по закон мерки за административна принуда. Направени са изводи, че към датата на налагане на ограничителните мерки, предвид безспорното обстоятелство, че чужденецът не е напуснал страната до изтичане на разрешения му срок или след уведомяването му за отказа да бъде продължено неговото пребиваване, няма осигурена издръжка и необходимите задължителни застраховки през време на пребиваването си в страната и средства, осигуряващи възможността за обратното му завръщане, са били налице предпоставките за постановяване на оспорената заповед. Развити са съображения, че разпоредбите на чл. 41, т. 2 и чл. 42з, ал. 1 ЗЧРБ са императивни, като правните изводи за материалната законосъобразност на административния акт са изградени на базата на данните от приложената административна преписка. Съдът е направил извод, че съгласно разпоредбата на чл. 142, ал. 1 АПК, съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му. Ето защо новопредставените по делото доказателства, че в момента чужденецът работи, както и че има дете български гражданин, които са настъпили след издаване на заповедта, са неотносими към фактическите и правни основания, послужили за нейното издаване и следва да се съобразят от административния орган в производството по подаденото заявление на осн. чл. 24, ал. 7 ЗЧРБ. С оглед така установеното жалбата е отхвърлена, като неоснователна. Решението е неправилно. Съдът е установил правилно фактическата и правна обстановка, но въз основа на нея е извел неправилни изводи. Съгласно чл. 41, т. 2 ЗЧРБ (в приложимата редакция ДВ, бр. 42/2001 г.) принудително отвеждане до границата на Р. Б. се налага, когато чужденецът не напусне страната до изтичане на разрешения му срок или в 7-дневен срок след уведомяването му за отказа да бъде продължено неговото пребиваване. А според предписанието на чл. 42з, ал. 1, вр. с чл. 10, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ забрана за влизане в Р. Б. се налага, когато чужденецът няма осигурена издръжка и необходимите задължителни застраховки през време на пребиваването си в страната и средства, осигуряващи възможност за обратното му завръщане. Съдът не е взел предвид обстоятелството, че в периода от издаване на заповедта до връчването й жалбоподателят е сключил граждански брак с българската гражданка М. П. Д., от който на 7.02.2015 г. има родено дете - синът им К. А. Е., гражданин на Р. Б. Горното обстоятелство, макар и последващ юридически факт, е от значение за делото, но същото не е отчетено от първоинстанционния съд. Не са взети предвид и доказателствата, че чуждият гражданин работи и има постоянен адрес. Следва да бъде отбелязано, че безспорно, съгласно разпоредбата на чл. 142, ал. 1 АПК, преценката на съда за съответствието на административния акт с материалния закон се извършва към момента на издаването му. Законодателят обаче изрично е посочил, че когато след издаването на акта, но преди приключване на устните състезания са настъпили нови факти, от значение за делото, съдът е длъжен да ги вземе предвид. Наред с горното следва да се посочи, че съдът е бил длъжен да извърши преценка за законосъобразност на оспорената заповед и с оглед на разпоредбата на чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Конвенцията е в сила за страната ни от 7.09.1992 г., поради което и с оглед на разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията нейните норми имат предимство пред норми на вътрешното право, които им противоречат. Ако съдът бе извършил преценка за законосъобразността на оспорения акт и от гледна точка на посочената разпоредба от Конвенцията щеше да установи, че с оспорената заповед се засяга в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът е издаден, правото на личен и семеен живот на адресата, регламентирано в чл. 8 ЕКПЧ. Съгласно цитираната разпоредба всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция. Намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. В конкретния случай, видно от доказателствата по делото, не е налице нито една от хипотезите на чл. 8 ЕКПЧ, допускаща намеса на държавните власти в личния и семеен живот на касатора. Предвид изложеното обжалваната заповед, с която са наложени ПАМ "принудителното отвеждане до границата" и "забрана за влизане в страната за срок от 5 години", е издадена в нарушение на чл. 6 АПК, тъй като не е съобразена с целта на закона. Доколкото с нея се нарушава правото на А. Е. на неприкосновенност на личния и на семейния му живот, същата е издадена и в нарушение на материалния закон - нарушена е разпоредбата на чл. 8 ЕКПЧ. Воден от горното настоящият съдебен състав счита, че атакуваното съдебно решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, което налага отмяната му, както и отмяна на процесната заповед. Така мотивиран и на осн. чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение,