Решение № 85 от 17.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1135/2017 г.

Решение № 85 от 17.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1135/2017 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Бранислава Павлова Производството е по чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК. И. К. И. и Т. Ж. Б. са подали молба вх. № 3792 от 23.01.2017 г. за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК на влязлото в сила решение на Варненския районен съд, гражданско отделение, ХХ състав, № 4648 от 14.10.2014 г. по гр. д. № 4540/2013 г. Това решението е изменено с решение на Варненския окръжен съд № 1370 от 08.07.2015 г. по в. гр. д. № 1102/2015 г., оставено в сила с решение на Върховния касационен съд, второ гражданско отделение № 91/19.07.2016 г. по гр. д. № 706/2016 г. и са уважени частично исковете на [община] срещу И. К. И. и Т. Ж. Б. с правно основание чл. 108 ЗС. Молителите представят решение на Европейския съд по правата на човека от 21.04.2016 г. по дело Ч. и други срещу България, постановено по жалба № 47405/07 г., станало окончателно на 21.07.2017 г. при условията на чл. 44, ал. 2 от КЗПЧОС, като твърдят, че с това решение по идентичен спор съдът е установил нарушение на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, както и на протоколите към нея, което налага ново разглеждане на настоящото делото, чрез което да се отстранят последиците от допуснатото идентично нарушение. Ответникът [община] не изразява становище по молбата за отмяна. Молбата за отмяна е приета за допустима и е допусната за разглеждане по същество с определение по чл. 307 ГПК № 75 от 27.03.2017 г. Върховният касационен съд, първо гражданско отделение обсъди доводите на страните във връзка с осъществяване на фактическия състав на чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК и намира следното: С решение № 91 от 19.07.2016 г. на Върховния касационен съд, второ гражданско отделение, е оставено в сила въззивното решение на Варненския окръжен съд, № 1370 от 08.07.2015 г. по в. гр. д. № 1102/2015 г., с което И. К. И., Т. Ж. Б. и М. К. Д. са осъдени да предадат на [община] владението върху имот, съответстващ на дял втори по оценителния протокол от 16.09.1985 г., състоящ се от сградите, обозначени като дял втори на схема № 2, на л. 178 от гр. д. № 4540/2013 г. на Варненския районен съд с площ от 34,97 кв. м без стая от 10,79 кв. м, защрихована в черно, ведно с 1/3 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 10135.3517.85 по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], [улица], на основание чл. 108 ЗС, както и владението върху сградите, съставляващи дял първи с площ от 50,66 кв. м, очертани в синьо на схема № 2 от л. 178 от делото на Варненския районен съд, ведно с 1/3 ид. ч. от поземления имот с идентификатор 10135.3517.85 по КККР на [населено място], както и 1/3 ид. ч. от сградите, съответстващи на дял трети по оценителния протокол от 16.09.1985 г., заключени между точките А, Б, В, Г, Д, Е на схема № 2 от л. 178 от гр. д. № 4540/2013 г. на Варненския районен съд,, обхващащи дял трети с площ от 31,40 кв. м, състоящ се от две стаи, баня и тоалетна и коридор, както и стая от 10,79 кв. м, защрихована в черно на схема № 2, ведно с 1/3 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 10135.3517.85 по КККР на [населено място]. На основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен Нотариален акт № 71, том III, рег. № 18082, дело № 431/2005 г. по описа на нотариус Л. Г., рег. № 116 в НК, с който Т. Ж. Б. и И. К. И. са признати за собственици на постройките, съставляващи дял първи с площ от 50,66 кв. м, ведно с 1/3 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 10135.3517.85 по КККР на [населено място], както и 1/3 ид. ч. от сградите, съответстващи на дял трети по оценителния протокол от 16.09.1985 г., обхващащи дял трети с площ от 31,40 кв. м, ведно с 1/3 ид. ч. от принадлежащата към този дял 1/3 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 10135.3517.85 по КККР на [населено място]. Въззивният съд е приел, че с решение на Върховния административен съд от 21.12.2000 г. по адм. дело 7595/2000 г. е констатирано наличие на основание за отмяна на отчуждаването по отношение на правата на И. К. И. и Т. Б., но тъй като с получения като обезщетение имот И. К. И. се е разпоредил преди това решение чрез сделка с трето лице, то ефектът на реституцията не е настъпил, защото прехвърлянето на имота, получен в обезщетение при отчуждаването, препятства насрещното му придобиване от държавата. Обосновано е в решението, че реституцията по ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС представлява сложен юридически факт, включващ в състава си решението за отмяна на отчуждаването, чието вещно-правно действие настъпва под отлагателно условие - възможността да се възстанови в патримониума на държавата даденото имотно/парично обезщетение. Върховният касационен съд е приел за неотносими цитираните решения на ЕСПЧ, сред които решение от 21.04.2016 г. по делото Ч. и други срещу България, относно въпроса за непререшаемостта на спора за собственост. Посочил е, че с решението за отмяна на отчуждаването не се разрешава спор за собственост, а се изследват въпроси, свързани с приложението на благоустройствените закони и не се подлага на обсъждане въпроса дали положителният извод за наличие на предпоставките по чл. 1, чл. 2 или чл. 3 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ и др. неотвратимо има за последица възстановяване на собствеността върху отчуждения имот. В соченото решение на ЕСПЧ разглежданата хипотеза е била различна, доколкото са били налице и двата елемента от фактическия състав на реституцията - отмяна на отчуждаването и възстановяване на полученото парично обезщетение. Представеното с молбата за отмяна решение на ЕСПЧ по делото Ч. и други срещу България, постановено по жалба № 47405/07 г. е постановено по повод окончателно решение на Върховния касационен съд от 08.06.2007 г. ЕСПЧ е приел, че като са преразгледали един и същ въпрос за наличието на предпоставки за реституция в две производства - по осъществяването на съдебен контрол върху заповед на кмета на [община] за отказ за реституция и в производството по ревандикация, националните съдилища са нарушили принципа на правна сигурност, прогласен в чл. 6, § 1 от ЕКПЧ. Установено е също нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, тъй като решенията на националните съдилища по ревандикационното производство представляват намеса в "притежанията" на жалбоподателите, доколкото не ги признават за собственици на спорния имот. Основанието по чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК предвижда възможност за отмяна на влязло в сила решение на националния съд по гражданско дело, по отношение на което Европейският съд по правата на човека с окончателно решение е установил нарушение на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Р. на 4 ноември 1950 г. (ратифицирана със закон - ДВ, бр. 66 от 1992 г.) (ДВ, бр. 80 от 1992 г.; изм. с Протокол № 11 от 1994 г.), или на протоколите към нея. Целта на отмяната в този случай е да бъдат отстранени последиците от нарушението. Следователно, за да е осъществен фактическият състав на чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК, е необходимо Европейският съд по правата на човека да е установил допуснато във връзка с решаване на конкретното гражданско дело, влязлото в сила решение на което се иска отмяна, нарушение на ЕКПЧ. Разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК не предвижда възможност да бъде отменено влязло в сила решение поради нарушение на ЕКПЧ, установено по друго дело, разглеждащо идентичен въпрос. В решението по дело Ч. и други срещу България не е констатирано нарушение на ЕКПЧ по гражданското дело на И. К. И. и Т. Ж. Б. срещу [община], по което е постановено влязлото в сила решение, предмет на молбата за отмяна. Същевременно и разгледаният въпрос не е идентичен, защото по настоящото дело фактическият състав на реституцията не е бил изпълнен поради липсата на възможност имотното обезщетение да се върне в патримониума на държавата. По изложените съображения поради отсъствие на предпоставките на чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК, молбата за отмяна е неоснователна и следва да се остави без уважение. Воден от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение