Решение № 13443 от 9.12.2016 г. на ВАС по адм. д. № 12721/2015 г.

Решение № 13443 от 9.12.2016 г. на ВАС по адм. д. № 12721/2015 г., III о., докладчик съдията Румяна Лилова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и по чл. 248, ал. 3, изр. второ от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Образувано е по две касационни жалби, подадени от П. А. М. и от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГД "ИН"), чрез упълномощен юрисконсулт, срещу Решение № 896 от 20.05.2015 г., постановено по адм. д. № 424 по описа на Административен съд - Б. (АСБс) за 2015 г. и по частна жалба, подадена от М. срещу Определение № 1417 от 26.06.2015 г., постановено по същото дело. С обжалваното съдебно решение на основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), ГД "ИН" е осъдена да заплати на М. обезщетение в размер общо на 90,00 лв. за претърпени неимуществени вреди - преживяно унизително и недостойно отношение, вследствие противоправно бездействие на служители на ГД "ИН", изразяващо се в липса на тоалетна, течаща вода и санитарно-битови условия в периода от 25.11.2014 г. до 26.02.2015 г. Искът на М. срещу ГД "ИН" за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в останалата част за размера над 90,00 лв. до пълния предявен размер от 13800,00 лв. е отхвърлен. Наред с това, ГД "ИН" е осъдена да заплати на М. сума в размер на 10,00 лв. за съдебно - деловодни разноски. С обжалваното определение молбата на М. за изменение на Решение № 896 от 20.05.2015 г., постановено по адм. д. № 424 по описа на Административен съд - Б. за 2015 г., в частта му за разноските, е оставена без разглеждане. С касационната жалба на М. съдебното решение, предмет на контрол, се обжалва в частта, с която искът му е отхвърлен за сумата над присъденото обезщетение в размер на 90,00 лв. до претендирания размер от 13800,00 лв. Твърди се, че присъденият размер на обезщетението е занижен. Освен това съдът не е обсъдил доводите му, свързани с медицинското обслужване в Затвора - Б., както и установеното в тази връзка при разпита на свидетелите. Излага съображения по същество на предявената претенция. Твърди, че съставът на АСБс не е съобразил практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) и не е обсъдил поотделно всички наведени основания в исковата молба, както и събраните по делото писмени и гласни доказателства, като не ги е приложил към принципните положения на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Поддържа, че от представените медицински документи за времето на престоя му в затвора било видно, че имал здравословни проблеми, но не му е оказвана навременна медицинска помощ, която да е адекватна на преживения стрес и здравословното му състояние през целия процесен период. Съдът не е отчел действителното фактическо положение в Затвора - Б., въпреки че е цитирал разпоредбите на Наредба № 2 от 22.03.2010 г. за условията и реда за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода, поради което не е установил, че нито едно от изискванията по нея не е изпълнено в затвора. Иска присъждане на цялата претендирана сума като обезщетение, в това число за неосигурено медицинско обслужване в Затвора - Б., и сторените разноски за двете съдебни инстанции съгласно представен списък за разноските и доказателства за извършването им. С касационната жалба на ГД "ИН" съдебното решение, предмет на контрол, се обжалва в частта, с която ГД "ИН" е осъдена да заплати на М. сума в размер на 90,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - преживяно унизително и недостойно отношение вследствие противоправно бездействие на длъжностни лица на ГД "ИН", изразяващо се в липса на тоалетна, течаща вода и санитарно - битови условия за периода от 25.11.2014 г. до 26.02.2015 г., както и в частта, с която съдът е приел за неоснователно искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Твърди се, че в посочената част то е неправилно поради нарушение на материалния закон и необосноваността му - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според този касационен жалбоподател, съдът не е преценил правилно тежестта на събраните по делото доказателства, това, че М. не е доказал реално претърпени вреди в резултат на действия/бездействия на служители на Затвора - Б., както и наличието на причинно - следствена връзка между претендираните вреди и твърдяното бездействие. Такива не били установени и от събраните гласни доказателства. По отношение изводите на съда във връзка с неосигуряване на нормална жилищна свободна площ, постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода касационният жалбоподател се позовава на отлагателните срокове по § 3 от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на ЗИНЗС и § 6 (сега § 9) от ПЗР на Правилника за прилагане на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ППЗИНЗС) и твърди, че не е налице незаконосъобразно бездействие. Оспорва изводите на съда за допуснато нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Твърди, че не е налице нарушение на посочената разпоредба, както и на чл. 3, ал. 2, т. 2 и ал. 3 ЗИНЗС. По подробно изложените в жалбата съображения иска отмяната на решението, предмет на проверка в обжалваната от ГД "ИН" част и оставяне в сила на същото в частта, която се обжалва от М. Тази касационна жалба се оспорва от М. в представен по делото подробно обоснован писмен отговор. В подадената от М. частна жалба срещу Определение № 1417 от 26.06.2015 г., постановено по адм. д. № 424 по описа на АСБс за 2015 г. се твърди, че обжалваният съдебен акт е неправилен като постановен в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необоснован. Първоинстанционният съд неправилно е приел, че е поискано изменение на постановеното по делото съдебно решение в частта за разноските, предвид което, за да постанови обективирания в него правен резултат се е позовал на липсата на представен по делото списък на разноските. Твърди, че в спорната хипотеза съставът на АСБс не се е произнесъл по искането на М. за присъждане на сторените разноски за адвокатско възнаграждение по причина ненамиране в кориците на делото на представени доказателства за изплащането му. М. бил поискал допълване на решение в частта за разноските, а не неговото изменение. Иска отмяна на определението и уважаване на искането му за присъждане на разноски съобразно представените пред АСБс доказателства още преди постановяване на Решение № 896 от 20.05.2015 г. Претендира разноски в производството по частната жалба съгласно представен списък на разноските и доказателства за извършването им. Касационният и частен жалбоподател М. не се явява и не се представлява в съдебното заседание пред настоящия съд, а ГД "ИН" се представлява от упълномощен юрисконсулт, който от нейно име поддържа предявената от ГД "ИН" касационна жалба и оспорва подадените от М. касационна жалба и частна жалба. По същество моли жалбата на ГД "ИН" да бъде уважена. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба на ГД "ИН" и за неоснователност на подадените от М. жалби. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и на обжалваното определение, и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението и определението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежни страни, за които обжалваното решение е неблагоприятно в съответните обжалвани части и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, предвид което следва да бъдат разгледани досежно тяхната основателност. Частната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното определение е неблагоприятно и в срока по чл. 248, ал. 3, изречение второ ГПК, във вр. с чл. 211, ал. 1 АПК, предвид което също следва да бъде разгледана досежно нейната основателност. По касационните жалби: Разгледани по същество, касационните жалби са неоснователни. Първоинстанционният съд е приел за разглеждане предявените от М. искове за присъждане на обезщетение за времето, през което е изтърпявал наказание лишаване от свобода в Затвора - Б., считано от 25.11.2014 г. до 26.02.2015 г., в общ размер на 13800,00 лв., ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на исковете до окончателното плащане, за претърпени неимуществени вреди вследствие на незаконосъобразни действия и бездействия на длъжностни лица от администрацията на Затвора - Б.. Ч. от тази сума, а именно в размер на 9200,00 лв. се търси като обезщетение за посочения период за претърпени болки и страдания поради липса на тоалетна, течаща вода и санитарно-битови условия в помещението, в което е изтърпявал наказанието лишаване от свобода, а останалата част от 4600,00 лв. се претендира поради неосигурено навременно медицинско обслужване. Въз основа на приетите по делото писмени и гласни доказателства съдът е приел за установено, че през исковия период М. е изтърпявал наказание лишаване от свобода в Затвора - Б. при строг режим, считано от 25.11.2014 г., когато постъпил в затвора и бил настанен в приемното отделение. Там престоял до 16.12.2014 г., като бил настанен в спално помещение № 308 с обща площ от 13,40 кв. м. с още пет лица, при средно полагаща се площ за всеки от 2,23 кв. м. На 16.12.2014 г. бил настанен в шеста група в спално помещение № 213 с обща площ от 27,72 кв. м., заедно с 20 лишени от свобода, при средно полагаща се площ за всеки от 1,39 кв. м. Съгласно конструктивните особености на сградата на Затвора - Б., в спалните помещения не е било предвидено и не съществували тоалетни възли и течаща вода. През деня от 08,00 до 20,00 ч. всички помещения на групите били отворени и лишените от свобода имали свободен достъп до течаща вода и санитарен възел. Студената вода се подавала непрекъснато, а два дни в седмицата се подавала и топла вода. След заключване на помещенията в 20,00 ч., лишените от свобода ползвали индивидуално бутилки за вода, но нямали достъп до санитарните възли. Те сами определяли режима за поддържане на хигиената в помещенията, които обитавали, чистотата на въздуха и разположението на леглата. Хигиената в спалните и общите помещения се поддържала от специално определени лица - хигиенисти и дежурни по хигиената в спалното помещение. На лишените от свобода бил осигурен достъп до медицински център към затвора по график, а по необходимост и извънредно, като било допустимо и извеждането им на външен специалист за по-задълбочено медицинско изследване. При така установеното, съдът приел, че задължението на ГД "ИН" да осигури на лишените от свобода постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода е разписано в чл. 20, ал. 3 ППЗИНЗС. П. се е на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и на констатациите в Докладите до българското правителство, извършен от Европейския комитет за превенция на изтезанията и нехуманното и деградиращо отношение или наказания, за да приеме за безспорно установено, че в периода от 25.11.2014 г. до 26.02.2015 г. ГД "ИН" не е осигурила постоянен достъп на М. до санитарен възел и течаща вода в спалните помещения, с което била осъществена първата от трите кумулативно предвидени предпоставки на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Приел е също така, че ограниченият достъп до тоалетна, течаща вода, предпоставят нечовешко и унизително отношение и представляват нарушение на чл. 3 от КЗПЧОС. Направил е извод, че в конкретния случай е безспорно установено противоправното фактическо бездействие на ответника и претърпените от това бездействие неимуществени вреди - унижаване на човешкото достойнство на М., при безспорно наличие на причинна връзка между ограничения достъп до сервизните помещения и претърпените от него физически и психически болки, страдания и неудобства. Въз основа на това е достигнал до извод за частична основателност на този иск. При съобразяване на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите и като е преценил степента и характера на вредите и продължителността на периода, през който са били изтърпени, съставът на АСБс е приел, че обезщетение в размер на 90,00 лв., ведно със законната лихва, се явява справедливо такова, което да обезщети М. В останалата част до предявения размер от 9200,00 лв., претенцията за претърпени болки и страдания поради липса на тоалетна и санитарно-битови условия, е счетена от съда за неоснователна. Искът за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди в резултат неосигурено навременно медицинско обслужване за исковия период съдът е приел за неоснователен. Изводът си съдът е обосновал с това, че от събраните по делото доказателства не се установява ГД "ИН" да е проявила бездействие и да не е осигурила дължимата медицинска помощ на ищеца съгласно приложимите разпоредби. Съобразил е, че не са направени твърдения в исковата молба, нито са установени факти в хода на делото, М. да е страдал от някакво заболяване и да се е нуждаел от медицинска помощ. Приел е, че посочените от свидетелите факти са общи и не дават основание да се приеме, че ГД "ИН" фактически не е изпълнила задължението си да окаже медицинска помощ по отношение именно на М., както и да проведе систематичен и насочен здравен контрол. Позовал се е на общите показания на свидетелите, на приложения по делото здравен картон на ищеца и на данните от медицинския преглед при постъпването в затвора, като е направил извод, че на последния е извършвана необходимата профилактична медицинска дейност. Отчел е, че не се твърди и не се установява да е отказан амбулаторен преглед на М. или той да е бил в състояние, което изисква незабавен прием. По тези съображения, съдът е отрекъл правото на М. да бъде обезщетен по иска за неоказано медицинско обслужване и здравен контрол по време на престоя му в Затвора - Б. за периода от 25.11.2014 г. до 26.02.2015 г., предявен в размер на 4600,00 лв. С оглед произнасянето си относно разноските, първоинстанционният съд се е позовал на нормите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ, които е намерил за специални и дерогиращи общото правило на чл. 78, ал. 3 ГПК. Затова, въпреки частичната основателност на исковата претенция, искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е приел за неоснователно. Решението е валидно, допустимо и правилно. То е постановено при цялостно и подробно изяснена фактическа обстановка, изводите на съда са обосновани на събраните по делото писмени и гласни доказателства, и са в съответствие с материалния закон. При правилно установена фактическа обстановка съставът на АСБс е достигнал до правилен, подробно мотивиран извод, че са налице всички елементи от състава на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, респективно за частична основателност на предявената от М. искова претенция във връзка с неосигуряване на санитарно-битови условия, постоянен достъп до тоалетна и течаща вода, предвид което е определил по справедливост размер на обезщетението, на основание чл. 52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), във връзка с § 1 от ЗР на ЗОДОВ, до размера на присъденото обезщетение от 90,00 лв., който се споделя от настоящия състав. Неоснователни са възраженията на касационния жалбоподател ГД "ИН" във връзка с приетото от съда, че твърдените и приети за установени вреди са в пряка връзка с бездействия на длъжностни лица от ГД "ИН", изразяващи се в поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Не се споделят от настоящия състав и оплакванията на ГД "ИН", че от събраните доказателства не се установява настъпването на описаните в исковата молба неимуществени вреди. При съвкупната преценка на всички приобщени по делото доказателства и свидетелските показания, по безспорен начин е установено наличието на незаконосъобразни бездействия на длъжностни лица от администрацията на ГД "ИН" относно привеждане на затворническите помещения съобразно изискванията на Конвенцията, като част от вътрешното право на държавата. С оглед приетото и установено по делото, следва да се приеме, че страданията, които е бил принуден да търпи М. във връзка с условията там надвишават неизбежното ниво на страдания, присъщо на задържането и излизат извън прага на строгост по чл. 3 от КЗПЧОС, предвид което претърпените от него вреди следва да бъдат репарирани. Във връзка с оплакванията на касатора ГД "ИН" по приложението на чл. 43, ал. 3 ЗИНЗС и чл. 20, ал. 3 ППЗИНЗС, настоящият състав съобрази установените отлагателни срокове в съответствие с посоченото в касационната жалба. Въпреки това обаче, по силата на общите принципи, уреждащи прилагането на чл. 3 от КЗПЧОС, администрацията е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в тези места. Конвенцията е ратифицирана от Р. Б., поради което и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията има пряко действие и съставлява част от вътрешното право. Спазването на принципите на чл. 3 КЗПЧОС в исковия период представлява задължение, пряко произтичащо от закон. Липсата на санитарен възел и течаща вода в помещенията, както и санитарно - битовите условия, в които е пребивавал М., са му причинили дискомфорт и неудобства, които могат да бъдат квалифицирани като причиняващи страдание и унижаващи достойнството. В тази насока установените по делото факти, преценени в тяхната съвкупност водят на извод за допуснато спрямо него нарушение на чл. 3 от КЗПЧОС. М. е бил поставен в положение да търпи негативни и унизителни изживявания, правилно квалифицирани от състава на АСБс като унижаващи човешкото достойнство и изтезание по смисъла на чл. 3 от Конвенцията. Ето защо, правилно е прието от него, че са налице всички елементи на фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата, а именно - доказано незаконосъобразно бездействие и доказана настъпила вреда от него в пряка връзка с първото. Тази искова претенция е доказана по основание. Не се споделят от настоящия състав оплакванията на М. относно размера на присъденото обезщетение. В съответствие с нормата на чл. 52 ЗЗД, приложима на основание § 1 от ЗР на ЗОДОВ, преценявайки критерия за справедливост, приложен спрямо конкретно установените по делото обстоятелства, свързани с продължителността на увреждането (само три месеца съобразно исковия период) и последиците за М., първоинстанционният съд е определил обезщетение в размер на 90,00 лв., който според настоящия състав ще го възмезди адекватно. При определяне на дължимото обезщетение първоинстанционният съд е отчел характера, степента, интензитета и продължителността от време, през който са понасяни вредите, и е определил същите, като е изходил от сочените разпоредби при спазване принципа на справедливост. Според настоящия състав при тази преценка са съобразени всички относими обстоятелства, в това число вида на увреждането, личността на М. и неговото състояние, така че присъденото обезщетение да е адекватно на необходимото за обезщетяване на претърпените вреди. Така определено, то е справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД и размерът му не се явява занижен. Обезщетението за неимуществени вреди е с компенсаторна функция, доколкото компенсира вредите в техен паричен еквивалент. Тъй като няма утвърдена формула за неговото пресмятане, размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост при съобразяване на критерия по чл. 52 ЗЗД. Понятието за справедливост не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които както се посочи, предвид присъдения размер на обезщетение са отчетени от първоинстанционния съд. Над присъдения размер на обезщетение претенцията за неимуществени вреди правилно е преценена от състава на АСБс като неоснователна, предвид което е отхвърлена. Касационният жалбоподател М. не сочи други относими факти към преценка размера на обезщетението, които са останали несъобразени от първоинстанционния съд, а определянето на по-висок размер на обезщетението не може да бъде самоцел и да го превръща в източник на обогатяване. Преценката на обстоятелствата, имащи значение за правилното определяне на обезщетението при прилагане нормата на чл. 52 ЗЗД, налага извод, че вреди в по-голям от присъдения с обжалваното решение размер, не са установени и доказани по делото. Присъденото обезщетение е определено при съобразяване на всички релевантни факти и е в състояние да компенсира вредите, претърпени от М. Неоправдани са доводите на касационния жалбоподател М. срещу възприетата от първоинстанционния съд неоснователност на претенцията му във връзка с "медицинското обслужване" в Затвора - Б.. В исковата молба той твърди, че е претърпял неимуществени вреди от действията и бездействията на ГД "ИН" поради неосигурено нему навременно медицинско обслужване и лечение, както и поради условията на живот в Затвора - Б.. О. поддържа, че там не са изпълнени изискванията на ЗИНЗС и ППЗИНЗС, без да въвежда никакви конкретни твърдения, както в исковата молба, така и в уточнителната такава. Установено е по делото, че при постъпването в Затвора - Б. на М. е извършен първичен медицински преглед, при който той не е съобщил за настоящи и хронични заболявания, подлежащи на диспансерен отчет. От приложения по делото негов здравен картон се установява, че при постъпването си в Затвора - Б. М. е бил "здрав" и не се установяват посещения в медицинския център след това. От доказателствата по делото не се установява в исковия период М. да е страдал от заболяване, да е търсил във връзка с него медицинска помощ, тя да му е отказана или да е ненавременно осигурена. Казаното от свидетеля К. (л. 55, гръб): "Мисля, че ползваше лечебницата. Беше нахапан от дървеници. Имаше стомашни проблеми с храната. " е лишено от всякаква конкретика и не кореспондира на нито едно от доказателствата по делото. Освен това свидетелят не установява М. да е търсил медицинска помощ в тази връзка, която да му е отказана или да е ненавременно оказана. То не е в съответствие и с казаното от другия разпитан по делото свидетел Колев, който изрично заявява, че не знае П. М. да е имал някакви медицински проблеми. Наред с това, в исковата молба и последващата уточнителна молба такива твърдения не са направени от М.. По тези съображения искът му във връзка с "медицинското обслужване" в затвора правилно е преценен от първоинстанционния съд като неоснователен и е отхвърлен изцяло. По отношение искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение изводите на съда също са в съответствие със закона. Правилно е съобразено от него, че разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ е специална и дерогира правилото на чл. 78, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс. Предвид всичко гореизложено при постановяване на решението не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, то е обосновано и е постановено при правилно приложение на материалния закон. Предвид това като валидно и допустимо, следва да бъде оставено в сила. Не са налице твърдените касационни основания за неговата отмяна. По частната жалба: С подадена след постановяване на Решение № 896 от 20.05.2015 г. молба, М. е направил искане за "допълването" му в частта за разноските. Поискал е присъждането на сторените такива за адвокатско възнаграждение, като се е позовал на представения в хода на първоинстанционното производство договор за правна помощ. По това искане е произнесено обжалваното определение, с което молбата на М. за изменение на Решение № 896 от 20.05.2015 г., постановено по адм. д. № 424 по описа на Административен съд - Б. за 2015 г., в частта му за разноските, е оставена без разглеждане. Частната жалба е неоснователна. За да се произнесе, съдът е квалифицирал искането като такова за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. Отчел е това, че с последното се е произнесъл по искането на М. за присъждане на разноски като е осъдил ГД "ИН" да му заплати такива в размер на 10,00 лв. За да постанови обжалваното определение, съдът е съобразил, че молителят не е представил списък на разноските по чл. 80 ГПК, а правната последица от неизпълнението на това процесуално задължение е въведено в самата норма - страната няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските. Позовал се е и на приетото по т. 9 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на Общото събрание на Гражданската и Търговска колегия на Върховния касационен съд. Доколкото се касае за абсолютна процесуална предпоставка, искането на М. е преценено като процесуално недопустимо и е оставено без разглеждане. Определението е правилно. Правилна е извършената от първоинстанционния съд преценка за процесуалната недопустимост на направеното от М. искане, извършена при съобразяване разпоредбата на чл. 80 ГПК и предвид разрешението по т. 9 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на Общото събрание на Гражданската и Търговска колегия на Върховния касационен съд. Съгласно приетото в мотивите на посоченото тълкувателно решение, разпоредбата на чл. 80 ГПК предвижда, че страната, която е поискала присъждане на разноски следва да представи списък на разноските. Правната последица от неизпълнение на това процесуално задължение е въведена със самата норма - страната няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските. Следователно чл. 80, изр. 2 ГПК установява положителна процесуална предпоставка от кръга на абсолютните, а именно - представяне на списък за разноските. Липсата му води до ненадлежно упражняване на правото да се иска изменение на решението поради което това искане е недопустимо. Това е така в настоящия случай, тъй като в хода на първоинстанционното производство не е представен списък по чл. 80 ГПК от М. и от представляващите го адвокати, и в постановеното по делото решение съдът се е произнесъл по въпроса за разноските. Предвид изхода на спора пред АСБс са присъдени разноски на М. в размер на 10,00 лв., тоест налице е произнасяне по своевременно направеното искане. Видно е от мотивите на решението, че за да приеме неоснователност на искането за претендираните разноски за адвокатско възнаграждение, съставът на АСБс е приел, че то не е доказано. Дори тази преценка да е погрешна, поради непредставянето на списък на разноските по чл. 80 ГПК, М. не разполага с процесуалната възможност да поиска проверката й от постановилия определението съд. Твърдението му, направено в частната жалба, че всъщност се касае за искане за допълване на решението е неоснователно. Доколкото, както се написа, първоинстанционният съд се е произнесъл по искането с решението, фактът, че е присъдил по - малка сума от поисканата, не води на извод, че подадената молба следва да се квалифицира като такава за допълване на решението, респективно да се счита допустима въпреки непредставянето на списък на разноските по чл. 80 ГПК. В цитираното тълкувателно решение такава възможност е изрично предвидена само в случай на непроизнасяне от съда относно разноските (вж. т. 8 от него). Тази хипотеза е различна от процесната. Предвид гореизложеното, молбата за изменение на решението в частта за разноските правилно е преценена от първоинстанционния съд като процесуално недопустима. Поради това тя не е подлежала на разглеждане по същество и е оставена без разглеждане, предвид което определението следва да остане в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК и чл. 248, ал. 3, изр. второ ГПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение