Решение № 2774 от 13.03.2015 г. на ВАС по адм. д. № 7415/2014 г.

Решение № 2774 от 13.03.2015 г. на ВАС по адм. д. № 7415/2014 г., VII о., докладчик съдията Таня Вачева Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационната жалба на "Джими" ООД със седалище в гр. Враца, представлявано от управителя Мирослав Кръстев, подадена чрез пълномощник, против решение № 2036 от 28.03.2014 г., постановено по адм. д. № 8711/2013 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу заповед № РД11-1102/15.07.2013 г. на директора на Дирекция "Развитие на пътната инфраструктура с бюджетни средства" при Агенция "Пътна инфраструктура". Касаторът релевира доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му при съществено нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че дължимите годишни такси за специалното ползване на пътищата, съгласно издаденото на касатора разрешение, се дължат само при реално използване на обекта на разрешението. Тъй като, според дружеството, то не е ползвало обекта за периода 4.04.2012 г. - 31.03.2013 г., не дължи годишни такси. В тази връзка счита за несъответен на материалния закон и необоснован правният извод, че таксата се дължи за целия, посочен от органа, период. Иска отмяна на решението и произнасяне по съществото на спора, при което административният акт бъде отменен като незаконосъобразен. Претендира присъждане на разноските по делото. Ответникът - директорът на Дирекция "Развитие на пътната инфраструктура с бюджетни средства" при Агенция "Пътна инфраструктура", чрез пълномощника си, оспорва касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като провери правилността на обжалваното решение, приема следното: По делото няма спор за факти. Спорът е по приложението на закона. Съдът точно е установил релевантните факти и обстоятелства, които касационната инстанция възприема като пълно и точно доказани. Не се спори, че касаторът притежава разрешение № 1031/22.12.2010 г. за специално ползване на крайпътни обекти по смисъла на чл. 26 от Закона за пътищата (ЗП), издадено от директора на Дирекция "ЕПРПМ" към АПИ - София, за крайпътен търговски обект "Бензиностанция с до 2 колонки, включително газова, с търговия в приемна сграда на бензиностанцията" и пътни връзки към него, изграден и функциониращ в имот № 052029, местност "Под корията", землище на с. Руска Бяла, община Мездра. Безспорно е, че за периода октомври - декември 2011 г.; за 2012 г. и за периода януари - юни 2013 г. дружеството не е платило дължимите годишни такси, като задължението не е платено и към 15.07.2013 г. С оспорената пред първоинстанционния съд заповед на касатора е отнето издаденото разрешение за специално ползване на основание чл. 26, ал. 9 ЗП, вр. с чл. 57, ал. 4, т. 3 ЗП. Съдът е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на процесуалните правила. Заключил е, че, с оглед на безспорния факт, че към датата на издаване на заповедта е налице неплащане на дължимите такси за посочения от органа период, заповедта е в съответствие с материалния закон - чл. 26, ал. 9 и чл. 57, ал. 4, т. 3 ЗП. Според съда, жалбоподателят не е установил с надлежни писмени доказателства твърденията си, че за визирания от него период не е експлоатирал търговския обект - предмет на издаденото разрешение, тъй като няма данни да е уведомил съответната пътна администрация и няма съставен протокол, съгласно изискването на т. 5 от издаденото разрешение. Решението е правилно. Съответен на закона е правният извод, че за дейността във връзка с издадено разрешение за специално ползване на пътища адресатът на разрешението заплаща годишна държавна такса, съгласно чл. 18, ал. 2 ЗП, която се заплаща изцяло или на равни тримесечни вноски до 10-то число на текущото тримесечие, съгласно Наредбата за условията и реда за събиране на таксите за ползване на пътната инфраструктура. При безспорно установения факт на неплащане на дължимата годишна такса за специално ползване за посочения в заповедта период, правилен и обоснован е изводът на съда, че е осъществен фактическия състав на чл. 26, ал. 9 ЗП, вр. с чл. 57, ал. 4, т. 3 ЗП и т. 5 на издаденото разрешение № 1031/22.12.2010 г. Налице е неплащане на дължимите такси за повече от една година и продължаващо извършване на разрешеното специално ползване на пътя. Доводите на касатора, свързани с прекъсване експлоатацията на обекта за периода 4.04.2012 г. - 31.03.2013 г., както правилно е посочил първоинстанционния съд, са недоказани и неоснователни. Касаторът не е ангажирал никакви доказателства, а и не твърди, че е уведомил областната пътна администрация за соченото от него обстоятелство, респективно - няма издаден протокол на съответното пътно управление. По делото е представена молба, но до Министерството на регионалното развитие от 9.07.2013 г., след направената от органа проверка и след като касаторът е бил уведомен, че ще му бъде отнето разрешителното. Законодателят е предвидил достатъчен срок за изпълнение на задължението за заплащане на годишна държавна такса, преди да премине към крайната мярка, като е определил изискване за неплащане на повече от дванайсет месечни вноски. Наред с това в конкретния случай касаторът имал на разположение повече от година от твърдяната начална дата на спиране на обекта до издаване на заповедта и ако е положил минимална грижа, би бил в състояние да защити собствения си интерес. Правните последици от неплащането в срок на дължимата държавна такса са били известни на дружеството като адресат на разрешението. Въз основа на събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд правилно е установил, че към момента на издаването на оспорената заповед няма плащане на дължимата такса за посочения в акта период, което обстоятелство не е опровергано от касатора пред настоящата инстанция. Срокът за плащане е определен в чл. 23 от Тарифата за таксите, които се събират от Агенция "Пътна инфраструктура", като съгласно чл. 23, ал. 1 от тази Тарифа таксите се заплащат на равни тримесечни вноски до 10 число на текущото тримесечие, а в конкретния случай липсата на плащането е в рамките на две тримесечия за 2011 г. - 2012 г. Не са изпълнени изискванията за дължимост на таксата и съгласно чл. 23, ал. 3 от посочената Тарифа. Не е оборено от страна на жалбоподателя релевантното обстоятелство, че към датата на издаване на заповедта е продължило извършването на специалното ползване на пътя, т. е. налице са и двете предпоставки на закона за отнемане на разрешението. С оглед изложеното обоснован от фактическа и правна страна е изводът на първоинстанционния съд, че са изпълнени предпоставките на чл. 26, ал. 9 ЗП и чл. 7 НСПП, според които разрешенията се отнемат при неспазване на условията, визирани в тях. В този смисъл неоснователно е твърдението на касатора, че държавните такси за специално ползване се дължат само при действително ползване на обекта. Както бе посочено по-горе, касаторът не е ангажирал доказателства за прекратяване експлоатацията на рекламните съоръжения, съгласно т. 5 от разрешението и предвид чл. 23, ал. 3 от Тарифата за таксите, които се събират от АПИ, вр. с чл. 12 от Наредбата за специално ползване на пътищата. Предвид изложеното настоящата инстанция приема, че не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания, поради което обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Воден от горното, Върховният административен съд