Решение № 6737 от 30.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 5538/2016 г.

Решение № 6737 от 30.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 5538/2016 г., VI о., докладчик председателят Атанаска Дишева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция "Социално подпомагане" /СП/ гр. К. против решение № 58/24.03.2016 г. по адм. дело № 7/2016 г. на Административен съд гр. С. Загора. Поддържат се оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон във връзка с прилагането на чл. 177, ал. 2 АПК и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът посочва, че съдът неправилно е приел, че след отмяна на първоначалния административен акт и връщане на административната преписка на административния орган за ново произнасяне не започва ново административно производство, в което следва да бъдат изследвани всички основания, включително и нововъзникналите факти във връзка с издаването на административния акт. Твърди, че сам по себе си фактът на отмяната на административния акт и връщането на преписката на административния орган, не води до загуба на дискрецията на органа да произнесе акт по свое усмотрение. По съображения в този смисъл касаторът моли съдебното решение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде отхвърлена жалбата против оспорения административен акт. Ответникът по касационната жалба - В. Н. В. от гр. К., чрез пълномощника адв. М. С., оспорва жалбата по съображения, изложени в писмен отговор. Посочва, че влязлото в сила съдебно решение по първоначално издадената заповед, с което същата е отменена, е задължително за административния орган и той е трябвало да изпълни дадените от съда задължителни указания по приложението на материалния закон. Издавайки повторно и в противоречие със съдебния акт нов отказ, административният орган е допуснал нарушение на нормата на чл. 177, ал. 2 АПК, което съставлява основание за прогласяване нищожността на акта. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като взе предвид доводите в жалбата и доказателствата по делото и извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. С обжалваното решение на Административен съд гр. С. Загора е обявена за нищожна заповед № К-27/19.11.2015 г., издадена от директора на дирекция "Социално подпомагане" гр. К., потвърдена с решение № 9105/0050/18.12.2015 г. на директора на Регионалната дирекция за социално подпомагане /РДСП/ гр. С. Загора и преписката е изпратена на директора на дирекция "СП" гр. К. за произнасяне по подадената от В. Н. В. молба-декларация с вх. № К-27/10.01.2013 г. при съобразяване на влязлото в сила решение № 190/02.10.2015 г. по адм. дело № 124/2015 г. по описа на Административен съд гр. С. Загора и дадените от съда указания по тълкуването и прилагането на закона. За да постанови това решение, съдът е приел, че органът е пререшил спора относно съществуването на правото на социална помощ, като не е зачел задължителната сила на влязло в сила съдебно решение. Посочил е, че силата на присъдено нещо по уваженото право на отмяна на отказа преклудира всички евентуални основания да се откаже издаването на позитивен административен акт, независимо дали са били изрично обсъдени от администрацията или съда при предшестващи производства. Значение би имало само настъпването на нов правопроменящ юридически факт, който да преодолее установения от съда материалноправен порок на отменения административен акт. Отбелязал е, че такъв факт не е настъпил, което обосновава наличието на хипотезата на чл. 177, ал. 2, във връзка с чл. 173, ал. 2 АПК - основание за обявяване нищожност на акта и връщане на преписката на административния орган за ново произнасяне. Така постановеното решение е правилно. По делото е установено, че В. Н. В. е подала молба-декларация с вх. № К-27/10.01.2013 г. с искане за отпускане на месечна социална помощ. Въз основа на тази молба, приложените към нея и служебно събраните писмени доказателства, както и данните от проведената социална анкета е издадена заповед № К-27/31.01.2013 г. на директора на дирекция "СП" гр. К., с която на В. В. е отказано отпускането на месечна социална помощ по чл. 9 ППЗСП. Заповедта е потвърдена с решение № 9105/0010/13.03.2013 г. на директора на РДСП гр. С. Загора. При обжалването по съдебен ред жалбата на В. В. против заповедта е отхвърлена с решението по адм. дело № 122/2013 г. на Административен съд гр. С. Загора. Това решение е отменено с решение № 15805/28.11.2013 г. по адм. дело № 10395/2013 г. на Върховният административен съд, шесто отделение, отменена е заповед № К-27/31.01.2013 г., а преписката е върната на директора на дирекция "СП" гр. К. за разглеждане и решаване по същество въпроса следва ли да бъде отпусната месечна социална помощ на В. В., при съобразяване на дадените с мотивите към решението указания по тълкуването и прилагането на закона. След връщане на административната преписка е издаден нов административен акт - заповед № К-27/27.12.2013 г. на директора на дирекция "Социално подпомагане" гр. К., с която на В. В. отново е отказано отпускането на месечна социална помощ по чл. 9 ППЗСП. По жалба на същата в Административен съд гр. С. Загора е образувано адм. дело № 124/2015 г., по което е постановено решение № 190/02.10.2015 г., с което оспорената заповед № К-27/27.12.2013 г. е отменена и преписката е върната на компетентния орган за определяне на социална помощ на В. В. с оглед дадените от съда указания. В отменителното решение съдът е посочил, че възприетото от директора на дирекция "СП" гр. К. фактическо основание за постановения отказ е без значение за преценката относно възникването и съществуването на правото на В. В. на социално подпомагане, доколкото не е предвидено като материалноправна пречка за отпускането на социална помощ по чл. 9, ал. 1 ППЗСП. Въз основа на събраните по делото доказателства и приетата за установена фактическа обстановка, отнесена към приложимата правна регламентация, съдът е обосновал извод, че В. В. има право на месечна социална помощ по чл. 9, ал. 1 ППЗСП, тъй като отговаря на условията по чл. 10 ППЗСП. Приел е, че административният орган е следвало да определи коефициент, съгласно който да се изчисли диференцирания минимален доход, като за лице, съжителстващо с други лица - 66 на сто от гарантирания минимален доход, а не да откаже отпускане на социална помощ. По тези съображения съдът е отменил обжалваната заповед и е върнал преписката за ново произнасяне на административния орган, за определяне на месечна помощ на В. В. по чл. 9, ал. 1 ППЗСП. При новото произнасяне - трето поред, директорът на дирекция "Социално подпомагане" гр. К., въпреки дадените задължителни указания за определяне на социална помощ на В. В., е постановил заповед № К - 27/19.11.2015 г., с която отново е отказал отпускане на месечна социална помощ. В заповедта е посочено, че се издава на основание чл. 13, ал. 2 ЗСП и чл. 28, ал. 1 ППЗСП и в изпълнение на влязло в сила решение № 190/02.10.2015 г. по адм. дело № 124/2015 г. на Административен съд гр. С. Загора. Отказът е мотивиран със съображения, че диференцираният минимален доход се определя на основание чл. 9, ал. 3, т. 6 ППЗСП - за лице с 50 и над 50% трайно намалена работоспособност и представлява 100% от годишния минимален доход, който е в размер на 65.00 лв., а доходът, получен от лицето през предходния месец - м. октомври 2015 г., е в размер на 157.44 лв., който доход надвишава диференцирания минимален доход. При последвалото обжалване на заповедта по административен ред заповедта е потвърдена с решение № 9105/0050/18.12.2015 г. на директора на РДСП гр. С. Загора. В мотивите на решението органът се е позовал на разпоредбите на чл. 97, ал. 1 и чл. 81, ал. 1 АПК и чл. 13, ал. 5 ППЗСП, както и на влязлото в сила съдебно решение, в изпълнение на което издава процесния административен акт. Предвид изложените фактически обстоятелства, първоинстанционният съд правилно е приел, че е налице хипотезата на чл. 177, ал. 2 АПК. Съгласно визираната разпоредба, актове и действия на административния орган, извършени в противоречие с влязло в сила решение на съда, са нищожни; всеки заинтересован може винаги да се позове на нищожността или да поиска от съда да я обяви. Повторно издаденият акт, включително отказ, със същото съдържание като отменения, не поражда правни последици. Еднакво е съдържанието, когато с акта са разпоредени същите права и/или задължения на същите фактически основания. Нищожен е и актът, издаден в нарушение на задължителните указания на съда по тълкуване и прилагане на закона. Неправилно е поддържаното от касатора становище, че след връщането на преписката на административния орган за ново произнасяне, административното производство започва отначало и е необходимо да бъдат изследвани всички обстоятелства, включително и нововъзникналите факти във връзка с издаването на административния акт. Администрацията е обвързана от съдебните решения по административни дела, поради което в конкретния случай административният орган е обвързан от задължителните указания по тълкуване и прилагане на материалния закон, дадени от съда в отменителното решение, с което преписката му е върната за ново произнасяне. За органа не възниква ново основание за произнасяне, а той дължи произнасяне по молбата-декларация, с която е сезиран - вх. № К-27/10.01.2013 г. Поради това че производството по тази молба не е приключило, а съгласно изричните указания на съда преписката е върната за произнасяне именно по тази молба, то преценката относно релевантните факти и обстоятелства за възникване на правото на социално подпомагане - в частност за предоставяне на месечна социална помощ по чл. 9 ППЗСП, следва да бъде направено към момента на подаването на молбата. В този смисъл, повторното обсъждане на всички обстоятелства, по които съдът вече се е произнесъл, не съответства на същността и целта на съдебното обжалване на акта. В чл. 9, ал. 1 ППЗСП е предвидено, че право на месечна помощ имат лица или семейства, чийто доход за предходния месец е по-нисък от определен диференциран минимален доход, а в ал. 3 са регламентирани различни хипотези за определяне на диференцирания минимален доход. При връщането на преписката за ново произнасяне съдът ясно е посочил, в коя от хипотезите попада В. В. към релевантния момент - по чл. 9, ал. 3, т. 4 ППЗСП, и именно с това указание е следвало да се съобрази административният орган. Промяната на обстоятелствата към месец октомври 2015 г., тоест към датата на третото поред произнасяне при поредни отмени на предходните откази все по същата молба за отпускане на социална помощ, е ирелевантна за отпускането на помощта, тъй като органът е следвало да прецени дали лицето има право на социална помощ като отчете дохода му за предходния месец, тоест за месеца, предхождащ подаване на молбата-декларация - м. декември 2012 г., и да го съпостави с диференцирания минимален доход на лицето, определен по чл. 9, ал. 3 ППЗСП към същия период. Съществуващите към този момент фактически обстоятелства са обусловили определянето на дохода чл. 9, ал. 3, т. 4 ППЗСП. Към този момент лицето не е имало определен процент на трайно намалена работоспособност, тъй като експертното решение на НЕЛК, с което са определени 50 % ТНР, е от 19.06.2014 г. В този смисъл са били дадените указания от съда с решението по адм. дело № 124/2015 г. на Административен съд гр. С. Загора. С действията си след влизане в сила на отменителното решение административният орган е пререшил спора относно съществуването на правото на социална помощ, като не е зачел постановеното съдебно решение. Настоящият състав на Върховния административен съд споделя съображенията на Административен съд гр. С. Загора, изложени в мотивите на обжалваното съдебно решение, поради което не следва да бъдат повтаряни. Не са налице твърдяните касационни основания за отмяна, а при извършената проверка по чл. 218, ал. 2 АПК не се установиха основания за нищожност или недопустимост, поради което решението следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора не се присъждат разноски за настоящото производство, тъй като ответникът по касационната жалба не е претендирал такива. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение