Решение № 13961 от 21.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 4404/2015 г.

Решение № 13961 от 21.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 4404/2015 г., VI о., докладчик председателят Наталия Марчева Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на зам. -министъра на здравеопазването срещу решение № 765 от 13.02.2015 г. по адм. дело № 9829/2014 г. по описа на Административен съд - София-град, второ отделение, 22-ри състав. Алтернативно са релевирани оплаквания за нищожност на съдебния акт, респ. че същият е постановен в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяна на решението. Ответникът - Петър Христов Койчев от гр. Враца, лично и чрез пълномощника си адвокат Янкова молят решението да бъде оставено в сила. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Последната е постъпила в предвидения в чл. 211, ал. 1 АПК 14-дневен преклузивен срок, подадена е от надлежна страна, за която решението неблагоприятно, и процесуално е допустима, но разгледана по същество, е неоснователна. С решение № 765 от 13.02.2015 г. по адм. дело № 9829/2014 г. Административният съд - София-град, второ отделение, 22-ри състав, е обявил нищожността на заповед № РД-20-81 от 4.06.2014 г. на зам. -министъра на здравеопазването и е върнал преписката на административния орган за ново разглеждане и произнасяне съобразно задължителните указания на съда. Съдебното решение - предмет на касационен контрол, не страда от визираните в жалбата отменителни основания по чл. 209, т. 1 и 3 АПК. Първото оплакване на касатора е, че съдебният акт е нищожен поради липса на мотиви. Решението е постановено от компетентния съд, който е статуирал в пределите на правораздавателната му власт, регламентирана в нормите на чл. 132, ал. 1 и чл. 164 АПК, в производство по чл. 145 и сл. АПК във връзка с чл. 34, ал. 6 от Наредба № 12 от 22.12.2011 г. за условията и реда за заплащане на лечение на български граждани в чужбина по чл. 82, ал. 1, т. 8 от Закона за здравето. Спазена е и установената от закона форма. Съдебният акт е подписан. По тези съображения се приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Липсата на мотиви е процесуален порок, който обичайно не води до нищожност на решението, а наред с това в случая към оспореното решение са изложени подробни мотиви. За да обяви нищожността на оспорения административен акт, съдът е приел, че органът е пререшил спора относно съществуването на правото на финансиране на лечението, незачитайки задължителната сила на влязло в сила съдебно решение. Предпоставка за прилагането на разпоредбата на чл. 177, ал. 2 АПК е волеизявлението на органа след влизането в сила на съдебното решение да е със същото съдържание като отменения, т. е. да е налице тъждество както в разпоредените права и задължения, така и във фактическото основание. Посочил е, че силата на пресъдено нещо по уваженото право на отмяна на отказа преклудира всички евентуални основания да се откаже издаването на позитивен административен акт, независимо дали са били изрично обсъдени от администрацията или от съда при предшестващи производства. Значение би имало само настъпването на нов правопроменящ юридически факт, който да преодолее установения от съда материалноправен порок. Отбелязал е, че такъв факт не е настъпил, което обосновава наличието на хипотезата на чл. 177, ал. 2 във връзка с чл. 173, ал. 2 АПК - основание за обявяване нищожност на акта и връщане на преписката на административния орган за ново произнасяне. Така постановеният съдебен акт не страда от визираните в касационната жалба отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Първоинстанционният съд е разяснил делото изцяло и е постановил решението си въз основа на събраните доказателства, разгледани в тяхната съвкупност, и с оглед релевантността им към спорните правоотношения. По делото е установено, че производството пред административния орган е започнало по заявление на Петър Христов Койчев с вх. № 95-00-195 от 23.10.2012 г. до председателя на Комисията за лечение в чужбина при Министерството на здравеопазването. С него лицето е поискало финансиране на оперативно ортопедично лечение в болница "Аджъбадем" - гр. Истанбул, Република Турция, но със заповед № РД-22-159 от 28.11.2012 г. на министъра на здравеопазването е бил постановен отказ с мотиви, че лечението може да бъде извършено в страната и може да доведе до очакван терапевтичен резултат. Цитираното решение е било обжалвано от Койчев пред Върховния административен съд, който с решение № 13832 от 23.10.2013 г., постановено по адм. дело № 515/2013 г., е отменил заповед № РД-22-159 от 28.11.2012 г. на министъра на здравеопазването и е върнал преписката на административния орган за ново произнасяне и решаване на въпроса по същество. Позовавайки се и кредитирайки с доверие изслушаната по делото съдебно-медицинска експертиза, съдът е приел, че в болницата по ортопедия "Проф. Бойчо Бойчев" - гр. София, към която е насочен пациентът, е предложено безалтернативно, като единствен вариант, премахване на горната половина на раменната кост през раменната става и заместване на получения от това скелетен дефект с метален имплант-ендопротеза, нормативно определено като 50% загуба на трудоспособност до 62% с допълнително насложените съпътстващи ограничения на движението на раменната става и този процент може да расте нагоре. В болница "Аджъбадем" - гр. Истанбул, на болния е извършена резекция единствено на костния израстък (екзостоза), на чийто връх се е развил вторичен, високодиференциран хондосарком, като за онкологична сигурност резекцията преминава през подлежащата раменна кост, като запазва непокътнат горния функционален ставен край. Образуваният при това частичен костен дефект е възстановен посредством автоприсадък, пренесен на съдово кранче. Така направената операция е принципно различна, като разликата се състои в това, че раменната кост се запазва, съответно и раменната става, което предопределя липсата на какъвто и да било функционален дефицит. От цялостното съдържание на решението на тричленния състав на Върховния административен съд, което е влязло в сила, се налага изводът, че съдът е изследвал всички кумулативно изискуеми предпоставки по чл. 1, ал. 2, т. 2 от Наредба № 12 от 22.12.2011 г. за условията и реда за заплащане на лечение на български граждани в чужбина по чл. 82, ал. 1, т. 8 от Закона за здравето и се е произнесъл и по наличието на материалното право. Установил е, че исканият от Койчев метод на лечение е необходим за него и не е приложим в България. По силата на чл. 34, ал. 2 от наредбата съдът не е оправомощен да издаде съдебен акт, с който разрешава/отказва заплащане на дейност по чл. 1, ал. 2. Такива органи са министърът на здравеопазването или оправомощено от него длъжностно лице. Но по силата на чл. 173, ал. 2 АПК при изпращане (връщане) на преписката на административния орган за ново произнасяне указанията на съда по тълкуването и прилагането на закона са задължителни за административния орган. Заявлението е било повторно разгледано на заседание на Комисията за лечение в чужбина на 12.05.2014 г., след изискани становища на външни експерти. Помощният орган по Наредба № 12 от 22.12.2011 г. за условията и реда за заплащане на лечение на български граждани в чужбина по чл. 82, ал. 1, т. 8 от Закона за здравето е приел, че поисканото лечение може да се осъществи в страната. При конкретния пациент не се изисква метод, който не се прилага в България. Със заповед № РД-20-81 от 4.06.2014 г. на зам. -министъра на здравеопазването на Койчев отново е отказано заплащане на лечение в чужбина с аргументи, че хирургичното лечение на този вид заболявания се осъществява в лечебни заведения в Република България и попада в обхвата на дейностите, които се финансират от НЗОК. Неоснователни са доводите на касатора, че след връщането на преписката за ново произнасяне административното производство следва да започне отначало и е необходимо да бъдат изследвани всички основания, включително и нововъзникналите факти, във връзка с издаването на административния акт. Както правилно е отбелязал първостепенният съд, значение би имало само настъпването на нов правопроменящ юридически факт, който може да преодолее установения от съда материалноправен порок. Относими по предмета на спора нови правопораждащи или правопогасяващи факти не са осъществени и обосновано административният съд е констатирал наличие на предпоставките по чл. 177, ал. 2 АПК, детерминиращи нищожност на издадения повторен отказ. Съгласно визираната разпоредба актове и действия на административния орган, извършени в противоречие с влязло в сила решение на съда, са нищожни. Всеки заинтересован може винаги да се позове на нищожността или да поиска от съда да я обяви. Повторно издаденият акт, включително отказ, със същото съдържание като отменения не поражда правни последици. Еднакво е съдържанието, когато са разпоредени същите права и задължения на същите фактически основания. Нищожен е и актът, издаден в нарушение на задължителните указания на съда по тълкуване и прилагане на закона. Неоснователни са доводите на касатора, че независимо от факта на отмяната на административния акт и връщането на преписката за ново произнасяне, това не води до загуба на неговата дискреция да се произнесе с акт по свое усмотрение. Администрацията е обвързана от съдебните решения по административни дела и в частност в настоящия случай, административният орган действа в условията на обвързана компетентност, наложена му от задължителните указания по тълкуване и прилагане на материалния закон от съда. Ирелевантни за настоящия спор са всички повторно обсъждани обстоятелства, по които съдебна инстанция се е произнесла при разглеждането на първия отказ. С действията си след влизането в сила на отменителното решение административният орган е пререшил спора относно съществуването на правото на финансиране на лечението, незачитайки постановеното съдебно решение. Настоящият състав на Върховния административен съд споделя изцяло съображенията на Административен съд - София-град, изложени в мотивите на неговото решение, и като валидно, допустимо и правилно същото следва да бъде потвърдено. Настоящата касационна жалба е подадена и от Министерството на здравеопазването, чрез юрисконсулт Николова, която е упълномощена да представлява цитираното министерство. Но последното не е било страна по първоинстанционното производство, нито оспореният административен акт е бил издаден от министър. Ето защо тази касационна жалба е процесуално недопустима и като такава следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото - прекратено в тази му част, на основание чл. 215, т. 1 във връзка с чл. 210, ал. 1 и 2 АПК. Страните не са поискали присъждане на разноски, поради което съдът не се произнася по този въпрос. Водим от горното и на основание чл. 215, т. 1 и чл. 221, ал. 1 и 2 АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,