Решение № 217 от 15.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6513/2007 г.

Решение № 217 от 15.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6513/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Василка Илиева Производството е по § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК във връзка с чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.). С решение № 1* от 22.10.2007 г. постановено по гр.д. № 1257/2007 г.на Варненски окръжен съд е оставено в сила решение от 6.06.2006 г. по гр.д. № 4194/2005 г.на Варненски районен съд, с което е отхвърлен искът на ПК "И" с. Кичево против О. А. с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК за приемане за установено, че ПК "И" с. Кичево е собственик на 723 кв. м.от място с площ от 1560 кв. м., представляващо УПИ № I* в кв.29 по плана на с. К. по давностно владение. Със същото решение е отменено решението на ВРС постановено по реда на чл. 193 ГПК и е прекратено производството по иска за обезсилване на АОС № 740/2004 г. Срещу така постановеното въззивно решение е подадена касационна жалба от председателят на ПК "И" с. Кичево - Т. Д., в която се релевират доводи за необоснованост и неправилност на съдебното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и на съществените процесуални правила - касационни основания по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК. Моли решението да бъде отменено. Претендира разноски. Ответникът по жалбата - О. А. не е депозирал по реда на чл. 218г ГПК (отм.) писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед посочените касационни основания за отмяна и намира следното: Касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) За да постанови обжалваното решение въззивния съд е приел, че ПК "И" с. Кичево е правоприемник на К. к. от 1922 г., която впоследствие е била преименувана във В. к., а от 1959 г.в П. кооперация. През 1960 г.на кооперацията е предоставено право на собственост върху УПИ VII в кв.7 по регулационния план на селото от 1920 г., частично изменен през 1960 г., който е с площ от 869 кв. м. По одобрения регулационен план от 1966 г.парцелът е включен в УПИ III - 91, който е с площ от 1560 кв. м. В разписния лист за собственик е вписан С. "И", а след това за 735 кв. м. от имота е вписана О. А. Прието е, че спорната част от имота до 1560 кв. м.не е била предоставена на кооперацията и независимо от това дали я е владяла, то това не води до придобиване на собствеността върху нея по давност, защото тя е била държавна собственост и е налице забраната по чл. 86 ЗС за придобиване на държавни, респ.общински имоти по давност. Решението е валидно, процесуално допустимо и правилно. Въведените касационни оплаквания за необоснованост на обжалвания съдебен акт и постановяването му при съществени нарушения на съдопроизводствените правила са неоснователни. Съдът е обсъдил доказателствата по делото в тяхната цялост и формирал обосновани изводи за релевантните факти по спорното правоотношение. Търсената защита определя носителя на правото с оглед заявените права от всяка от страните върху имота по пътя на съдебната интервенция. Остановено е по делото, че по регулационния план от 1966 г. на с. К. парцел ****, в кв.7, по регулационния план от 1920 г., с площ от 869 кв. м., предоставен на касатора през 1960 г. за построяване на търговска сграда, е бил включен в границите на парцел **** в кв.29 с площ от 1560 кв. м. Следователно, при групирането по новия ЗРП на селото, между собствениците на новообразувания парцел **** възникнала съсобственост, съгласно § 53 ППЗПИНМ. Касаторът е придобил по силата на решение от 26.05.1960 г. на ИК на ОбНС-с. Кичево собствеността върху парцел **** с площ от 865 кв. м.и само на това производно основание може да се легитимира като собственик. Отчитайки доказателствената тежест, правилно въззивният съд е приел, че ищецът не е упражнявал фактическа власт върху целия спорен имот с намерение да го присвои, тъй като не е представил доказателства за титулярството на правото на собственост върху бивш УПИ IХ-167 към 1960 г.и след това, т.е. на субект различен от държавата. Освен това е взета в предвид и разпоредбата на чл. 6 ЗС, в действащата към този момент редакция, съобразно която, имоти, които нямат друг собственик са държавна собственост, както и забраната по чл. 86 ЗС (отм. 1996 г.) за придобиване по давност на имоти държавна, респ.общинска собственост. Не е изтекла и необходимата давност по чл. 79, ал. 1 ЗС от 1996 г. до предявяване на иска-25.08.2005 г., още повече, че О. А. по силата на § 42 ЗИДЗОС се легитимира като собственик от 1999 г. на спорната част от имота. Доводът на касатора, че скицата установява правото на собственост до 7.12.2004 г.не следва да бъде обсъждан с оглед на изложеното по-горе, както и поради обстоятелството, че скицата не е писмено доказателство, установяващо правото на собственост. Законосъобразен е и изводът на съда, че е недопустимо да се иска обезсилване на издадения по реда на чл. 5 ЗОС акт за общинска собственост №/2004 г. По тези съображения въззивното решение като постановено в отсъствие на заявените в касационната жалба нарушения следва да бъде оставено в сила. Разноски не се следват с оглед изхода на спора. Водим от изложеното и на основание чл. 218ж, ал. 1, изр. 2, пр. 1 ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение