Решение № 10862 от 30.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5023/2012 г.

Решение № 10862 от 30.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5023/2012 г., V о., докладчик съдията Еманоил Митев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Фани Павлова Виденова от град София против решение № 5681 от 12.12.2011 г., постановено по адм. дело № 4374/2011 г. на Административен съд - София-град, в частта с която са отхвърлени исковете й срещу Министерство на правосъдието на РБ. Поддържаните в касационната жалба оплаквания са за неправилност на решението - касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Министерство на правосъдието също оспорва решението, но в частта с която иска на Виденова е уважен, както и в частта за разноските. Страните взаимно си оспорват жалбите като неоснователни. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за частична основателност на касационната жалба на Виденова и неправилност на оспореното решение в частта, приемаща иск с правно основание чл. 122, ал. 3 ЗДСл - за неоснователен. В останалата част касационната жалба на този касатор е неоснователна. Изцяло неоснователна, според прокурора е и жалбата на Министерство на правосъдието. Върховният административен съд, като обсъди доводите и възраженията на страните, с оглед релевираните основания за касиране на обжалвания съдебен акт, намира следното: Касационните жалби, като подадени в срок от надлежна страна, имаща право и интерес от обжалването, са процесуално допустими. Разгледани по същество се налагат следните правни изводи: С оспореното решение Административният съд София - град e осъдил МП да заплати на Фани Виденова, на основание чл. 121, ал. 1, т. 3 ЗДСл, във връзка с чл. 104, ал. 1 ЗДСл - обезщетение за периода 16.11.2004 до 16.09.2005 г., в размер на 364 лева; отхвърлил исковете на Виденова за присъждане на обезщетение, в размер на 20 880,31 лева за периода 10.11.2004 до 22.11.2006 г. и лихва върху главницата, за периода 01.11.2006 до 16.10.2007 г.; отхвърлил също така иска ищцата за присъждане на обезщетение, в размер на 4 277, за периода 15.06.2004 до 10.11.2004 г. и лихва върху главницата. Съдът присъдил и разноски, в полза на Виденова - 9 лева и на МП - 247 лева. Между страните няма спор за фактите, възприети от съда: Със Заповед от 14.08.2003 г. на Министъра на правосъдието е прекратено служебното правоотношение на Фани Виденова от длъжността директор на дирекция "Българско гражданство и осиновяване", считано от 14.08.2003 г. С влязло в сила на 28.05.2004 г. решение на ВАС, в касационно производство, заповедта за уволнението е отменена. С молби от 10.11.2004 г. и 19.11.2004 г. ищцата е уведомила работодателя си, че желае да бъде допусната до работа. Със Заповед от 16.11.2004 г. министъра отново прекратил служебното правоотношение на Виденова, от сочената по-горе длъжност. С решение, влязло в сила на 26.10.2006 г. -петчленен състав на ВАС- е потвърдена отмяна и на тази заповед за уволнение. Виденова отново поискала/с молба от 01.11.2006 г./възстановяване от работодателя на заеманата длъжност, изплащане на обезщетение за недопускане до работа, на основание чл. 122, ал. 3 ЗДСл, считано от 10.11.2004 г. Със Заповед от 22.11.2006 г. на МП - Виденова е възстановена на същата длъжност, като едновременно с това и със същия акт е преместена на друга длъжност. Със Заповед от 29.12.2006 г., служебното правоотношение е прекратено поради отправяне на едностранно предизвестие от служителя. На базата на ангажирания доказателствен материал, първоинстанционният съд е разгледал поотделно обективно съединените искове. За първия от тях, с правно основание чл. 122, ал. 3 ЗДСл - изхождайки от предпоставките определящи допустимостта и основателността на този иск- възстановен, по реда на ал. 1, чл. 122 - държавен служител, който не бъде допуснат да изпълнява съответната длъжност - за него възниква правото на обезщетение от деня на явяването му до действителното му допускане да изпълнява служебните си задължения. Лаконично, първоинстанционния съд приема, че за да възникне право на това обезщетение е необходимо държавният служител да е бил възстановен на заеманата преди прекратяване на служебното правоотношение длъжност, което за Виденова не е налице. Съгласно редакцията на чл. 122, ал. 1 - при отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение от органа по назначаването или от съда държавният служител се възстановява на предишната длъжност, ако се яви в съответната администрация в двуседмичен срок от влизането в сила на административния акт или на съдебното решение. Следователно, за да настъпи възстановяването на заеманата преди освобождаването длъжност е необходимо освен отмяна на акта и явяване на служителя в определения от закона срок в съответната администрация за заемане на длъжността. При наличието на визираните в чл. 122, ал. 1 от ЗДСл. предпоставки се осъществява възстановяването на предишната длъжност, без да е необходима намесата или изричното произнасяне на горестоящия административен орган или съда с акта, с който отменят заповедта. От възприетата от съда и неоспорена от страните фактическа обстановка е установимо, че първата заповед за уволнението на касаторката е отменена на 28.10.2004 г. И от него момент - за последната тече 14-дневния в срок в който може да се яви да заеме длъжността. Виденова е сторила това с молба от 10.11.2004 г. Работодателят фактически е възстановил Виденова/ без нарочен акт, какъвто и закона не изисква/, но със Заповед от 16.11.2004 г., отново е прекратено правоотношението с Виденова, на друго основание. Ето защо, за исковия период - 10.11.2004 г. - 22.11.2006 г.- между страните не е имало валидно служебно правоотношение, поради уволнението на служителя. Ако последното бъде признато за незаконно, то за служителят възниква право на обезщетение, но на друго правно основание, както правилно сочи и първоинстанционния съд - чл. 121, ал. 3 ЗДСл, но не и такова поради недопускане до работа. По тези мотиви, следва решението на първоинстанционния съд да бъде оставено в сила, в тази оспорена част. Що се касае до исковете с правно основание чл. 121, ал. 3 ЗДСл. Не може да бъде споделен довода на касатора, че се касае за самостоятелен иск, който е различен от иска по чл. 104, ал. 1 ЗДСл, поради което обезщетението не може да бъде обвързвано с ограничението - до 10 месеца. Като, правилно приема първоинстанционния съд, разпоредбата на чл. 121, ал. 1, т. 3 от Закона за държавния служител формулира правилото, че всеки държавен служител, чието служебно правоотношение е било прекратено незаконно, има право на обезщетение за времето, през което не е бил на служба поради прекратяването. Разпоредбата на чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител предвижда обезщетението при отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение да е в размер на брутната заплата за цялото време, през което служителят не заема държавна служба, но не за повече от 10 месеца. За първия исков период, съда правилно е приел, че периода от 10 месеца е - 14.08.2003 до 14.06.2004 г., е предмет на друго дело; а за настоящия период - след тази дата от 15.06.2004 до 10.11.2004 г.- е неоснователен, като обезщетение претендирано извън ограничителния по закон 10 месечен срок. Обосновано, съда е приел, че по второто уволнение - 10 месечният срок е ограничен времево - 16.11.2004 г. до 16.09.2005 г. Въз основа на експертно заключение е прието, че дължимата сума за обезщетение, възлиза на 8 554 лева. Съдът обаче, въз основа на направено възражение за прихващане е приспаднал сумата от 8 190 лева - получена от доходи по трудово правоотношение на Виденова. Правилен извод на съда. Обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл - за времето, през което държавен служител не заема държавна служба, освен че е ограничено от законодателят до 10 месеца е и за реално претърпени вреди- до размера на брутното трудово възнаграждение, като изрично законът предвижда, че ако в този период е бил назначен на друга държавна служба с по-ниска заплата или е получавал възнаграждение за друга работа в по-нисък размер, той има право на разликата в заплатите или на разликата между заплатата и възнаграждението. Брутната заплата за определяне на обезщетението е определената му брутна заплата към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата. Несъстоятелен е довода на касатора за началния момент на присъдената лихва за забава. Правилно, с оглед събраните в процеса доказателства е приетото, че искането на лихви за забава на обезщетението, поради незаконно уволнение следва да бъде от поставянето на ответника в забава, а именно с подаването на исковата молба. Основателна е касационната жалба на МП, в частта за разноските. Касае се за искове с материален интерес, поради което във връзка с чл. 2, ал. т. 4 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения - е 953 лева, поради което решението в частта за разноските следва да бъде изменено. Неоснователна е жалбата в останалата й част. Правилно, съда с оглед събраните в процеса доказателства е уважил възражението за прихващане до соченият размер, установяващ получени от Виденова суми по трудово правоотношение. Водим от горното, Върховния административен съд, пето отделение