Решение № 6730 от 7.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 4978/2015 г.
ВАСIII отделение07.06.2016 г.докладчик т Панайот Генков
Диспозитив
ОТМЕНЯ решение № 1415/10.03.2015 г. по адм. дело № 11837/2014 г. на Административния съд - София-град, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОТМЕНЯ по жалба на Н. А. З. от гр. София заповед № РЛ-030/13.06.2012 г. на областния управител на област София, с която е отказано да бъде уважено искането му за обезщетяване в пълен размер по реда на § 3 от ЗИД на ЗПГРРЛ (ДВ, бр. 26 от 2008 г.) за репресия по чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗПГРРЛ - "изселване". ПРИЗНАВА правото на Н. А. З. от гр. София на еднократно изплащане на обезщетение в размер на 2496 (две хиляди четиристотин деветдесет и шест) лева за незаконна репресия "изселване". Обезщетението да се изплати по реда на Наредбата за прилагане на чл. 4 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица. ОСЪЖДА Областната администрация на област София с адрес: ул. "Алабин" № 22, да заплати на Н. А. З. с адрес: гр. София, бул. "Евлоги и Христо Георгиеви" № 39, сумата 605 (шестстотин и пет) лева - направени разноски по делото. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Мотиви
Решение № 6730 от 7.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 4978/2015 г., III о., докладчик председателят Панайот Генков Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на Н. А. З. от гр. София, чрез процесуалния му представител адв. Терзиев, против решение № 1415/10.03.2015 г. постановено по адм. дело № 11837/2014 г. от Административния съд - София-град, с което е отхвърлена жалбата му срещу определения размер на обезщетението в заповед № РЛ-030/13.06.2012 г. на областния управител на област София. В касационната жалба са развити подробни съображения по съществото на спора, като се излагат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли решението да бъде отменено, като вместо него касационната инстанция постанови ново по съществото на спора. Иска също присъждане на направените по делото разноски. В съдебно заседание касационният жалбоподател се явява лично и с процесуалния си представител адв. Терзиев, като представя доказателства. Ответникът по така подадената касационна жалба - областният управител на област София, чрез процесуалния си представител - юрк. Стаменова, я оспорва в съдебно заседание и моли решението на административния съд като правилно да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на направените по делото разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава подробно заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд - състав на трето отделение, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил оспорването на Н. А. З. срещу заповед № РЛ-030/13.06.2012 г. на областния управител на област София, с която е признато правото му на обезщетяване за срок от два месеца съгласно чл. 5 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (ЗПГРРЛ) за репресията "изселване" и е определен размерът на дължимото обезщетение. За да постанови този резултат, съдът е приел за безспорно установено, че съгласно представено удостоверение изх. № 22448 от 08.01.1993 г., издадено от Министерството на вътрешните работи - дирекция "Информация и архив", Н. А. З. е роден на 29.05.1953 г. по време на "изселване" (по смисъла на чл. 1, т. 4 от ЗПГРРЛ) на семейството му от гр. София в гр. Плевен. За безспорно е прието от съда също, че жалбоподателят има право на обезщетение по реда на чл. 5 от ЗПГРРЛ. Съдът по делото е установил, че със заповед № 500/14.10.1949 г. на министъра на вътрешните работи е отнето софийското жителство на А. Д. З. (т. 214 от заповедта стр. 52 от адм. дело № 6320/2012 г.), на съпругата му М. Д. З. и на дъщеря му Р. А. З. В цитираната заповед на министъра на вътрешните работи е разпоредено посочените в заповедта лица и техните семейства да бъдат изселени в гр. Тутракан, а на онези от тях, които желаят, е указано, че могат да се заселят във всички селища от страната с изключение на тези от Южна България, Берковско, Михайловградско, Кулско, Белоградчишко, Видинско, Варненско, Балчишко, Ген. Тошевско и Русенско. Съдът е установил също, че жалбоподателят в качеството си на малолетен чл. на семейството на изселено лице също има качеството на "изселено лице" по смисъла на закона. Съобразно доказателствата по делото административният съд е приел за начална дата на периода на репресия датата на раждане на касационния жалбоподател - 29.05.1953 г., към която дата семейството му е било все още изселено в гр. Плевен. Установил е също, че съгласно протокол № 55/01.08.1953 г. и писмо с изх. № КИ-Ч-11-27203/27.10.2011 г. на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (КРДОПБГДСРСБНА) изселническият режим на А. Д. З. и семейството му е бил вдигнат на 01.08.1953 г. Направил е извод, че обстоятелството, че към тази дата до 01.09.1953 г. касаторът и семейството му не са получили постоянно жителство в гр. София, не означава, че спрямо него е налице репресия "изселване" след 01.08.1953 г., тъй като пребиваването на него и на семейството му в гр. Плевен не се дължи на принудително изселване въз основа на административен акт. При така установеното административният съд е приел за неоснователна претенцията на касатора за изплащане на обезщетение за времето след 01.08.1953 г. Приел е също така, че размерът на обезщетението е нормативно определен и не зависи от преценката на административния орган - той е овластен да реши въпроса по същество. Пресметнал е, че репресията е продължила 2 месеца (в периода 29.05-01.08.1953 г.), и съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 3 от Наредбата за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ е определил размер на обезщетението в размер на 128 лв. - по 64 лв. за пълен календарен месец. Решението на съда е неправилно и незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено. При постановяването му са допуснати пороци, които съставляват касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Безспорно установено по делото е, че Н. А. З. от гр. София е подал до областния управител на област София искане с вх. № 94НН/64 от 19.12.2011 г. за изплащане на еднократно обезщетение по Закона за изменение и допълнение на ЗПГРРЛ в лично качество за претърпяна от него репресия "изселване" по смисъла на чл. 1, т. 4 от ЗПГРРЛ, в което като основание за изплащане на обезщетение е посочена заповед № 500/14.10.1949 г. за отнемане на софийско жителство. Към искането са приложени писмо изх. № КИ-Ч-11-6678 от 31.03.2011 г. и писмо изх. № КИ-Ч-11-27203/27.10.2011 г. на председателя на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (КРДОПБГДСРСБНА), удостоверение изх. № 22448/08.01.1993 г., издадено от Министерството на вътрешните работи на А. Д. З., протокол № 4 от м. 10.1949 г., протокол № 55/01.08.1953 г., справка от 13.07.1953 г. на зам. окръжен началник и окръжен началник на МВР - гр. Плевен, и справка от 28.07.1953 г. от комисия на Столичното управление на МВР, съгласувана и утвърдена по линия на Държавна сигурност, за А. Д. З. От представения като доказателство протокол № 4 от м. 10.1949 г. на Комисията по изселване от гр. София на общественоопасни лица, които се одобряват за изселване от гр. София и заселване в гр. Тутракан, е видно, че сред изброените лица и техните семейства (в т. 214) е посочен А. З. Въз основа на този протокол е издадена заповед № 500/14.10.1949 г. на основание чл. 6, буква "б" от Наредбата-закон за временно ограничение заселването в София, в интерес на обществения ред и държавната сигурност, с която е наредено да бъде отнето правото на софийско жителство на изброените лица и семействата им, като в т. 212 е посочен А. Д. З. - бивш офицер, изселен през 1949 г. от гр. София в гр. Плевен с тричленното му семейство. Съгласно представеното удостоверение изх. № 22448/08.01.1993 г., издадено от Министерството на вътрешните работи - дирекция "Информация и архив", Н. А. З. е роден по време на изселването на семейството му от гр. София в гр. Плевен - на 29.05.1953 г. Съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗПГРРЛ размерът и редът за изплащане на обезщетението се определят от Министерския съвет, като на основание тази разпоредба е приета Наредба за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ. В чл. 6, ал. 3 от нея се предвижда, че обезщетението за имуществени и неимуществени вреди на лицата по чл. 1, ал. 1, т. 6 - интернирани, изселвани и заселвани по административен ред или били нелегални, се определя в зависимост от времетраенето на насилственото им изселване - по 64 лв. за пълен календарен месец. Следователно релевантна за определяне на размер на обезщетението е продължителността на периода на репресията. При разглеждането и решаването на спора съдът не е обсъдил и не се е съобразил с факта, че предложението, направено с протокол № 4/01.08.1953 г., не е санкционирано с нарочна заповед, издадена от министъра на вътрешните работи, така както се е процедирало при налагането на репресивната мярка "изселване" през 1949 г. Видно от представените по делото доказателства е, че тогава е бил изготвен протокол № 4 от м. 10.1949 г. на Народната милиция, с който се предлага на министъра да издаде заповед за изселване, като такава е била издадена (заповед № 500/14.10.1949 г.), и едва след този индивидуален административен акт е извършено изселването на семейството на касационния жалбоподател. Освен това административният орган не е изяснил всички относими към настоящия казус обстоятелства относно периода на изтърпяната репресия. Като не е изпълнил задължението си по чл. 35 от АПК, областният управител е издал акт при неизяснена фактическа обстановка, което обуславя извода, че са налице основанията за оспорване по чл. 146, т. 3, 4 и 5 от АПК. От посочените доказателства и в частност от представените по преписката 2 справки - от 13.07.1953 г., подписана от зам. окръжен и окръжен началник на МВР - гр. Плевен, и справка от 28.07.1953 г., изготвена от комисия към Столичното управление на МВР и съгласувана и утвърдена с началника на Столичното управление на ДС, безспорно е установено написаното по недвусмислен начин, че на бащата на касатора А. Д. З. (като голям враг на ОФ и БКП) следва да не му бъде изменена заповедта за изселване, а също и той да се счита и занапред изселен. От така представените по делото доказателства настоящият съдебен състав на Върховния административен съд намира за безспорно установено, че касационният жалбоподател като малолетно дете е изтърпял репресия "изселване" заедно със своите родители за периода от 29.05.1953 до 01.09.1956 г., когато той и семейството му са се завърнали и са получили софийско жителство, макар и на друго основание, различно от изселническата мярка, приложена през 1949 г., като за това са ангажирани надлежни доказателства по реда на чл. 3, ал. 3, т. 1, буква "в" от Наредбата за прилагането на чл. 4 от ЗПГРРЛ. От събраните по делото доказателства настоящият съдебен състав намира за безспорно установен период на репресията по отношение на Н. А. З. от 39 месеца, като размерът на дължимото се обезщетение в съответствие с нормата на чл. 6, ал. 3 от Наредбата възлиза на сумата 2496 лв. (39 месеца Х 64 лв. = 2496 лева). Въз основа на гореизложеното настоящият състав намира, че оспорената заповед на областния управител на област София е незаконосъобразна, издадена в противоречие с материалния закон и при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, а именно необсъждане на всички представени доказателства, поради което оспорената заповед следва да бъде отменена като незаконосъобразна. На касатора следва да се признае право на еднократно обезщетение съгласно ЗПГРРЛ в размер на 2496 лв. за изтърпяната политическа репресия - изселване. Приемайки обратното, съдът е постановил неправилно решение по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Тъй като размерът на обезщетението е нормативно определен и не зависи от преценката на административния орган, съдът е овластен да реши въпроса по същество. При този изход на спора на жалбоподателя следва да се присъдят направените разноски по делото, възлизащи на сумата 605 лв., представляващи адвокатско възнаграждение и такса за касационно обжалване съгласно приложения по делото договор за правна защита и съдействие от 18.03.2016 г. и списък по чл. 143 от АПК. Мотивиран от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ, чл. 222, ал. 1, чл. 172, ал. 2 и чл. 173, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд - трето отделение,
Цитирани разпоредби
3- чл. 4 ЗПГРРЛ
- чл. 5 ЗПГРРЛ
- чл. 6, ал. 3