Решение № 11553 от 17.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5718/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Голдън стар ЕООД, чрез адв. М. Богдев като процесуален представител, против решение 3196 от 04.04.2025г., постановено по адм. дело 414/2024 г. по описа на Административен съд Бургас. Излагат се доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила във връзка със събирането и анализа на доказателствата, както и поради необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Оспорват се изводите на съда за спазена административна процедура по констатиране и индивидуализиране на строежа, както и относно вида на същия с твърдения, че представлява реконструкция и текущ ремонт на съществуваща ограда и че са налице основанията за търпимост по §16 ПР ЗУТ. Прави се искане за отмяна на обжалваното решение и на оспорената заповед или за връщане на делото за ново разглеждане. Ответникът директорът на Дирекция Устройство на територията, инвеститорски контрол и контрол върху строителството при община Несебър, не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за липса на касационни основания за отмяна на съдебното решение, което счита за правилно. Върховният административен съд, второ отделение, като обсъди доводите в касационната жалба и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд Бургас е отхвърлил жалбата на Голдън стар ЕООД срещу заповед 256/15.02.2024 г. на директора на Дирекция Устройство на територията, инвеститорски контрол и контрол върху строителството /УТИККС/ при община Несебър, с която на основание чл.225а, ал.1 вр. с чл.225, ал.2, т.2 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/, е наредено премахване на незаконен строеж, представляващ масивна ограда от зидария и положена замазка върху нея, с височина около 1,30м. и дължина около 16,00м., изградена по южната граница на ПИ с идентификатор 11538.13.951, източно от сграда с идентификатор 11538.13.951.1 по КККР на гр. Свети Влас, община Несебър, м. Варницата. За да постанови този резултат, административният съд е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, при спазване на предвидената в закона писмена форма и без съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалноправните разпоредби и с целта на закона. Обосновал е извод, че строежът, предмет на оспорената заповед е надлежно индивидуализиран в същата и в съставения констативен акт, а във връзка с вида и квалификацията му - че представлява масивна ограда т.е. строеж по см. на § 5, т. 38 ДР ЗУТ от пета категория, извършен без изискващите се строителни книжа, поради което е незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ и подлежи на премахване. Въз основа на събраните писмени и гласни доказателства, които са анализирани подробно и в съвкупност, както и на съдебно-техническите експертизи на двете вещи лица, съдът е приел, че процесната ограда е изградена не по-рано от 1995г. и е реконструирана през 2016г., въз основа на които констатации е отрекъл основателността на защитната теза на жалбоподателя за наличие на търпим строеж по см. на §16, ал.1-3 ПР ЗУТ и § 127, ал.1 ПРЗ на ЗИДЗУТ, както и за заварен такъв по см. на § 21 ЗР ЗУТ. Решението, предмет на настоящата касационна проверка, е валидно, допустимо и правилно. Релевантните за спора обстоятелства са установени от съда след анализ на приетите по делото доказателства, на които съответстват направените фактически констатации, а въз основа на тях са изведени законосъобразни и обосновани правни изводи. Неоснователни са наведените в жалбата оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Противно на твърденията на жалбоподателя, съдът е разпределил доказателствената тежест между страните с определение 2297/20.03.2024 г. и с определение, постановено в съдебното заседание на 17.04.2024 г., съобразявайки разпоредбите на чл.170, ал.1 АПК и чл.154, ал.1 ГПК. Съгласно посочените процесуални норми, жалбоподателят е следвало да докаже защитната си теза за търпимост на процесния строеж в съответствие с данните за изграждането му, тъй като е благоприятно за него обстоятелство, поради което неоснователно претендира възлагане на органа на доказателствената тежест за установяване на същото. От друга страна, в съответствие с задълженията си по чл.171 АПК и с изискванията на чл.172а, ал.2 АПК, съдът е събрал относимите за спора доказателства, обсъдил е наведените доводи и възражения, отговор на които се съдържа във формираните мотиви на съдебния акт. Последните се споделят от настоящата инстанция, която препраща към тях по реда на чл. 221, ал. 2, предл. второ от АПК. Правилно съдът приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентния орган и в съответствие с изискванията за форма. Заповедта съдържа всички реквизити по чл. 59, ал. 2 АПК. Неоснователни са наведените в жалбата доводи срещу съдържанието на акта и конкретно за липса на данни относно времето и мястото на извършеното строителство и качеството на адресата. В заповедта е направено точно описание на наредения за премахване строеж с посочване на вид, местонахождение и параметри, потвърдени и от вещото лице, които позволяват неговото еднозначно индивидуализиране. Следва да се посочи, че горните обстоятелствата са установени и от данните в съставения по реда на чл.225а, ал.2 ЗУТ от служители от общинската администрация, Констативен акт 22/12.10.2023 г. и приложената към него окомерна скица. Същият е официален свидетелстващ документ, а материалната му доказателствена сила по см. на чл.179, ал.1 от ГПК във вр. с чл.144 от АПК и чл.228 от ЗУТ, не е оборена в рамките на съдебното производство. Видно е, че оспорващото дружество е собственик на процесния строеж, съотв. възложител по см. на чл.161, ал.1 ЗУТ, от което следва, че е надлежен адресат на задължението за премахване съгласно чл.225а, ал.5, т.5 ЗУТ, а незаконността на строежа е обосновава с констатации за липса на строителни книжа, приети за необходими за изграждането му включително в периода на 1986-1988 година, посочен от жалбоподателя. Обосновани са изводите на съда за спазена процедура по чл. 225а, ал. 2 ЗУТ за констатиране на строежа. Констативният акт е съставен след извършена проверка на място, като в съдържанието му са отразени установените обстоятелства относно проверявания строеж, които са идентични с посочените в заповедта. Констативният акт е надлежно съобщен на жалбоподателя, който е реализирал правото си на защита, подавайки писмено възражение. Законосъобразен е изводът на съда за наличие на материалноправното основание по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. С оспорената заповед се разпорежда премахване на масивна ограда от зидария и положена замазка върху нея, с височина около 1,30м. и дължина около 16,00м., като е безспорно, че нареденият за премахване обект представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ. Същият е незаконен в хипотезата на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, тъй като е изграден без разрешение за строеж. Такова се изисква съгласно чл.147, ал.1, т.7 ЗУТ, тъй като оградата е масивна и е с височина на плътната част над 0. 60 м. В отговор на доводите на касатора за извършена реконструкция на съществуващ строеж, следва да се посочи, че същите са недоказани, тъй като не са установени извършени дейности от вида на описаните в §5, т. 44 ДР ЗУТ, а и реконструкцията попада в дефиницията за строеж, поради което за осъществяването й също биха били необходими строителни книжа. Твърденията, че е извършен текущ ремонт на съществуваща ограда, освен че се правят за първи път с касационната жалба, но и са недоказани. Обоснован от доказателствата и в съответствие с материалния закон е изводът на административния съд, че оградата не представлява търпим строеж и подлежи на премахване. Тук е мястото да се посочи, че жалбоподателят няма ясна позиция относно времето на извършване на строежа, което е съществено за преценката за търпимост, обстоятелство и благоприятно за адресата на заповедта с оглед поддържаната от него защитна теза. Във възражението пред органа се сочи период на строителството през 1986-1988 година, а в касационната жалба се съдържат твърдения за реализирано още през 60-те години на 20 век строителство. За да провери основателността на доводите за търпимост на строежа, съдът е обсъждал показанията на разпитаните свидетели в съвкупност със писмените доказателства по делото и заключенията на вещите лица и е приел, че процесната ограда е изградена не по-рано от 1995г. и е реконструирана през 2016г. С оглед на горното е отречена приложимостта на §16, ал.1 ПР ЗУТ, а по отношение на другите режими за търпимост на строежите, са формирани изводи за отсъствие на предвидените в тях предпоставки. Настоящият касационен състав споделя изцяло констатациите на административния съд за отсъствие на основанията за търпимост по §16, ал.2 и ал. 3 ПР ЗУТ и по § 127, ал.1 ПРЗ на ЗИДЗУТ. Във връзка с хипотезата на § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ, приложимостта на която оспорващият обосновава основно с показанията на разпитания свид. К., който твърди, че оградата съществува още от 1967 г., когато е изграден обекта Рибарска хижа Козлука, допълнително следва да се изложат съображения, а именно: Дори горните показания да се кредитират като обективни и достоверни, процесният обект не представлява търпим строеж по см. § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ, според който законов текст не подлежат на премахване и забрана за ползване строежи, изградени до 7.04.1987 г., които са били допустими по действащите подробни градоустройствени планове и правилата и нормите по устройство на територията, действали по време на извършването им или по сега действащите такива. Безспорно е по делото, че нареденият за премахване строеж попада в неурегулиран имот и е в противоречие с изискванията на чл.48, ал.8 ЗУТ, който допуска имоти извън границите на урбанизираните територии и в неурегулираните части на населените места да се ограждат само с леки огради. Същият е недопустим и по правилата и нормативите, действали по време на извършването му, тъй като е в противоречие с § 105 от Строителните правила и норми за изграждане на населени места (отм.), действащи до 1977 г., както и с изискванията на чл. 246, ал. 2 ППЗТСУ (отм.), действащи до 2001 г., според които оградите се строят по съществуващите имотни граници на неурегулираните имоти. В случая, за обект "Рибарска хижа "Козлука" се определя прилежаща площ, нанесена като отделен имот в КВС след 1997г., когато за сградата и прилежащия терен е съставен акт за държавна собственост, а ПИ с идентификатор 11538.13.951 в КККР на гр. Свети Влас, м. "Варницата" е нанесен в тези граници през 2007 г., след изменение на одобрена през 2005 г. КК на гр. Свети Влас /вж. заключението на в.л. М. и приложената скица от 17.02.1999г./. Следователно през периода, посочен в разпоредбата на § 16, ал.1 от ПР на ЗУТ, сграда "Рибарска хижа "Козлука" не се намира в отделен имот, поради което оградата не следва съществуващи имотни граници и е недопустима по цитираните по горе строителни правила и нормативи. По своите конструктивни характеристики и начин на изграждане строежът не съответства и на изискванията на чл. 181 Наредба 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство (отм.), действала през периода 1977г. - 1995г., според която местата в зоните за земеделско ползване се ограждат с леки неплътни огради, мрежи и други подходящи материали. От горното следва, че по отношение на процесния строеж не са налице предпоставките за търпимост и по §16, ал.1 ПР на ЗУТ, в който смисъл следва да се допълнят съображенията в оспореното решение и да се отговори на наведените доводи в касационната жалба, които се явяват неоснователни. Видно е, че съдът не е кредитирал констатациите на вещото лице И. в приетата по делото СТЕ в частта за допустимост на оградата съгласно посочените по-горе правила и норми, действали до влизане в сила на ЗУТ. Касае се за правни изводи, които са извън компетентността на съдебния експерт. Представените от оспорващия документи - разрешение за строеж и удостоверение за търпимост, са издадени за сградата в имота, поради което се неотносими към предмета на делото. Приложените пред съда декларации на две физически лица относно годината на строежа, по същността си представляват свидетелски показания, които не са събрани по установения процесуален ред и правилно не са обсъждани при постановяване на решението. Предвид изложеното, като достига до извод, че в случая е налице безспорно установен незаконен строеж съгласно чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, спрямо който не са приложими установените от законодателя режими за търпимост, а издадената заповед е законосъобразен административен акт, първоинстанционният съд постановява правилно решение. Не са налице сочените от жалбоподателя отменителни основания на чл. 209, т.3 АПК, поради което съдебният акт следва да бъде оставен в сила. По горните съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,