Решение № 7087 от 18.05.2012 г. на ВАС по адм. д. № 48/2011 г.

Решение № 7087 от 18.05.2012 г. на ВАС по адм. д. № 48/2011 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Производство по реда на чл. 145 АПК във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 3 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и чл. 323, ал. 1 от Закона за съдебната власт (ЗСВ). Образувано е по жалба на Николай Найденов Павлов - прокурор в Районна прокуратура - гр. Варна, подадена чрез пълномощника му адв. Данев, срещу решение по протокол № 40/04.11.2010 г. на Висшия съдебен съвет, с което по т. 42.1. е потвърдено наложеното му със заповед № 358/20.10.2010 г. на Цветанка Гетова - административен ръководител на Районна прокуратура - гр. Варна, дисциплинарно наказание "порицание". Жалбоподателят поддържа оплаквания за незаконосъобразност на оспореното решение като постановено при съществено нарушение на административнопроизводствените правила, противоречие с материалноправните разпоредби и несъответствие с целта на закона - отменителни основания по смисъла на чл. 146, т. 3, 4 и 5 АПК. Моли за отмяна на решението, алтернативно - за изменението му като вместо наложеното дисциплинарно наказание "порицание" му се наложи дисциплинарно наказание "забележка". Претендира разноски. Ответникът - Висшият съдебен съвет, чрез процесуалния представител юрк. Захариева, оспорва жалбата и моли за отхвърлянето й като неоснователна. Върховният административен съд, в настоящия състав приема жалбата за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в рамките на преклузивния срок за оспорване, като този въпрос е решен с окончателно определение № 4638/01.04.2011 г. по адм. дело № 2107/2011 г. описа на Върховния административен съд - петчленен състав. За да се произнесе по съществото й, съдът съобрази следното от фактическа и правна страна: По повод докладна записка на зам. районния прокурор на Районна прокуратура - Варна относно допуснато от Николай Павлов - прокурор в същата прокуратура, нарушение по преписка вх. № 2312/2010 г. по описа на РП - Варна, изразяващо се в неспазване на законоустановения срок за произнасяне, с нарочна заповед на административния ръководител на Районна прокуратура - Варна е разпоредено извършването на проверка на работата на магистрата за периода от 1.01.2010 г. до 23.08.2010 г. Определената за целта комисия е извършила проверка на срочността на произнасянето на прокурор Павлов за посочения период, резултатите от която са обективирани в констативен протокол. С оглед данните от проверката, със заповед № 335/24.09.2010 г. на административния ръководител - районния прокурор на Районна прокуратура - Варна е образувано дисциплинарното производство срещу магистрата във връзка с констатирани нарушения за периода 1.01.2010 г. - 23.08.2010 г., изразяващи се в системно неспазване на сроковете, предвидени в НПК - основание по чл. 307, ал. 4, т. 1 ЗСВ, погрешно изписано в заповедта като "чл. 307, ал. 3, т. 1". Привлеченото към дисциплинарна отговорност лице е дало писмени обяснения на 27.09.2010 г., които са обсъдени от административния ръководител в издадената от него заповед № 358/20.10.2010 г. за налагане на прокурор Павлов на дисциплинарно наказание "порицание", потвърдена с обжалваното решение на Висшия съдебен съвет. Виновното неизпълнение на служебните задължения от страна на жалбоподателя е обосновано с нарушение на разпоредбата на чл. 242, ал. 3 НПК, съгласно която след приключване на разследването и получаване на делото прокурорът осъществява правомощията си в най-кратък срок, но не по-късно от един месец от получаване на делото. Потвърдената от ВСС заповед е мотивирана с установено закъснение в произнасянето на магистрата по 50 бр. преписки и 17 бр. досъдебни производства, както и забавяне при произнасянето по преписка вх. № 2312/2010 г. по описа на РП - Варна. Ангажирането на дисциплинарната отговорност на жалбоподателя е обусловено и от преценката, че натовареността му спрямо останалите прокурори в същия орган на съдебната власт не е толкова голяма, за да оправдае допуснатите от него нарушения на срока за произнасяне. Въз основа на изискана деловодна справка за средната натовареност на прокурорите в РП - Варна за процесното деветмесечие на 2010 г. е прието, че при щат 48 прокурори, средно реално са работили 33 прокурори, като средно един прокурор има общо прокурорски актове и участие в съдебни заседания 807. 364 бр., а прокурор Павлов има 758 бр., средно наблюдаваните от един прокурор досъдебни производства възлизат на 466. 7 бр., докато проверяваният магистрат има 367 бр., средно решените от един прокурор дела са 393 бр., като тази бройка за дисциплинарно наказаното лице е 309 (л. 63). Отчетено е времето на отсъствие на проверявания магистрат, поради ползване на платен годишен отпуск и на отпуск по болест. Изложени са съображения, че магистратът не е включен в никое от специализираните звена на РП - Варна, на които се разпределят преписки с фактическа и правна сложност. При определяне на дисциплинарното наказание е посочено, че извършените от прокурор Павлов нарушения са тежки, че обстоятелствата, при които са извършени и поведението му сочат на системност и грубо погазване на правилата на НПК, както и че магистратът вече е наказван за същите дисциплинарни нарушения със заповед № 446/17.10.2008 г. на административния ръководител, въпреки че дисциплинарното наказание е заличено по силата на чл. 326 ЗСВ. Според мотивите на ВСС за потвърждаване на наложеното от административния ръководител дисциплинарно наказание, прокурор Павлов е извършил описаните в заповед № 358/20.10.2010 г. нарушения, изразяващи се в системно неспазване на сроковете, предвидени в процесуалните закони и неоправдано забавяне на досъдебни производства, като с поведението си е осъществил състава на дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 307, ал. 4, т. 1 ЗСВ. В обжалваното решение се посочва, че наложеното дисциплинарно наказание съответства на тежестта на нарушението, формата на вината, обстоятелствата, при които е извършено и поведението на нарушителя. Взето е предвид, че извършеното нарушение не е изолиран случай в професионалната дейност на магистрата с оглед факта, че му е налагано и друго дисциплинарно наказание "порицание", потвърдено с решение на ВСС по протокол № 44/05.11.2008 г., като въпреки това не е постигната целта на закона. Отчетено е изразеното от дисциплинарно привлеченото лице самокритично отношение към извършеното. С тези мотиви ВСС е постановил оспорения административен акт, с който е приел, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание "порицание" на Николай Павлов е правилна и законосъобразна и следва да бъде потвърдена на основание чл. 314, ал. 3, предл. 1-во ЗСВ. Съдът, при така установената фактическа обстановка, като извърши служебна проверка за валидност и законосъобразност на обжалвания административен акт и след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира жалбата за основателна по следните съображения. Решението на ВСС за потвърждаване на дисциплинарното наказание на жалбоподателя е незаконосъобразно, т. к. е постановено при нарушение на правото на защита на привлеченото към дисциплинарна отговорност лице. Видно от материалите по делото, жалбоподателят не е уведомен за датата на заседанието на ВСС, на което ще бъде взето решение относно ангажирането на дисциплинарната му отговорност от административния ръководител на РП - Варна и не му е дадена възможност да присъства на това заседание. Дисциплинарното производство по ЗСВ представлява по същността си производство за изследване на предпоставките за ангажиране на отговорност и налагане на наказание. По аргумент от чл. 314, ал. 3 и ал. 4, във връзка с чл. 308, ал. 1, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 311, т. 1 ЗСВ, на ВСС е предоставено правомощието да взема окончателното решение относно ангажирането на дисциплинарната отговорност на магистратите, като потвърди, отмени или измени наложеното от съответния административен ръководител наказание "забележка" или "порицание". ВСС, в производствата по дисциплинарни дела, действа като арбитър, оправомощен безпристрастно и обективно да прецени основанията за налагане на дисциплинарна отговорност по отношение на лица, които по статут са независими и не са част от неговата вътрешнослужебна структура, каквито по силата на Конституцията и с оглед принципите на правовата държава, безспорно са съдиите, прокурорите и следователите. Това означава, че основните процедурни принципи и правила, които гарантират правото на защита на привлеченото към дисциплинарна отговорност лице, като непосредственост и устност, при решаването на въпроса за дисциплинарната отговорност са валидни на общо основание поради санкционното естество на производството. От тези общовалидни принципи следва, че независимо от депозираното пред административния ръководител становище, привлеченото към дисциплинарна отговорност лице следва да бъде редовно уведомено за заседанието на ВСС като краен решаващ орган и да му бъде дадена възможност да изложи защитната си теза лично или чрез процесуален представител. Необходимостта привлеченият към дисциплинарна отговорност съдия, прокурор или следовател да упражни ефективно правото си на защита във всеки един случай непосредствено пред ВСС следва пряко по силата на непосредственото действие на чл. 56 от Конституцията на РепубликаБългария. Цитираната разпоредба урежда основно, всеобщо, лично право на гражданите, което е средство за защита на други техни нарушени или застрашени права или законни интереси, съгласно тълкуване, дадено на цитираната конституционна разпоредба с решение № 3 от 17.V.1994 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 1/94 г. С посоченото решение на КС, постановено по искане за задължително тълкуване на чл. 56 от Конституцията на Република България, във връзка с правото на защита на българските магистрати при режима на тогава действащия Закон за Висшия съдебен съвет (отм.), с оглед липсваща изрична разпоредба в цитирания отменен закон да обжалват решенията на ВСС, КС е приел, че при наличието на тази празнота магистратите се ползват от правото на защита по чл. 56 от Конституцията и могат да обжалват актовете на ВСС, които засягат техни права. В мотивите на решението на КС се сочи, че "Разпоредбата на чл. 56 от Конституцията действа съвместно с други норми на Конституцията и законите, но тя може да действа самостоятелно като последна защитна възможност, щом други не са предвидени. В същото време задължава законодателя да предвиди процесуални норми за охрана на различни права и законови интереси." КС приема, че "проявните форми на правото на защита на гражданите по чл. 56 от Конституцията, когато са застрашени или нарушени техни права и законни интереси, могат да бъдат различни в зависимост от това, къде правото на защита се реализира", в това число изрично е изброено и правото на възражения, обяснения и изслушване. Въз основа на горните мотиви на КС незаконосъобразна се явява административната практика на ВСС по дисциплинарни дела привлеченото към дисциплинарна отговорност лице да не бъде изслушвано (или да се защити чрез писмени обяснения или като се представлява от защитник), т. к. противоречи на чл. 56 от Конституцията. Тази практика има за резултат нарушение на самото право на защита като основно право на гражданите, както е тълкувано в цитираното по-горе решение на КС № 3 от 17.V.1994 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 1/94 г., поради което обжалваното решение е постановено в противоречие с материалноправното съдържание на цитираната конституционна разпоредба и като такова следва да бъде отменено на основание чл. 146, т. 4 АПК. Предвид върховенството на Конституцията в йерархията на нормативните актове в националната правна система аргументът, че ЗСВ не съдържа разпоредба, която да дава право на участие на привлеченото към дисциплинарна отговорност лице, е правно невалиден. От цитираното тълкувателно решение на КС следва, че правото на защита не е ефективно упражнено в пълен обем, независимо че съдията, прокурорът или следователят е имал възможност да го упражни пред дисциплинарния състав, респ. - пред административния ръководител, на основание и в обема, предвиден в чл. 313, ал. 1 ЗСВ. Напротив, по аргумент за по-силното основание от същата разпоредба и от нейната ал. 2, ВСС е длъжен да даде възможност на привлеченото към дисциплинарна отговорност лице да участва в заседанието и да упражни ефективно правото си на защита поне чрез процесуалните способи и в обема, предоставени му в производството пред дисциплинарния съвет, съответно - пред административния ръководител. На следващо място, решението на ВСС противоречи на материалноправните разпоредби на чл. 307, ал. 3 и ал. 4, т. 1 ЗСВ и не кореспондира на целта на закона. В случая дисциплинарното нарушение е квалифицирано по чл. 307, ал. 4, т. 1 ЗСВ - системно неспазване на сроковете, предвидени в процесуалните закони. В тази връзка позоваването на жалбоподателя на недействителност на акта, поради неправилното посочване на правното основание за налагане на дисциплинарното наказание в заповедта на административния ръководител, е неоснователно. Безспорно се касае за допусната явна фактическа грешка при цифровото изписване на правната квалификация на твърдяното дисциплинарно нарушение ("чл. 307, ал. 3, т. 1 ЗСВ" вместо чл. 307, ал. 4, т. 1 ЗСВ), която не се отразява на действителността на административния акт, нито засяга неговата законосъобразност, както правилно е преценил в решението си ВСС. Що се отнася до оплакването в жалбата, че тази очевидна фактическа грешка не е поправена по надлежния за това ред, съдът намира този въпрос за неотносим към предмета на настоящия спор. Основателно е твърдението на жалбоподателя за материална незаконосъобразност на атакувания акт. Изводът на ВСС за допуснато дисциплинарно нарушение от магистрата по чл. 307, ал. 4, т. 1 ЗСВ е направен, без да са осъществени предвидените в нормата предпоставки. Заключението за системно неспазване на сроковете в процесуалните закони се основава само на формално отчитане на статистическите данни, според които актовете по 50 преписки и 17 досъдебни производства са изготвени извън едномесечния процесуален срок, без обаче да е съобразена продължителността на закъснението, което в случая е от съществено значение за правилното прилагане на материалния закон. Неправилни са и изводите на ВСС, че при ангажиране на дисциплинарната отговорност на прокурор Павлов административният ръководител се е съобразил с тежестта на нарушението, формата на вината, обстоятелствата при които е извършено и поведението на магистрата, съгласно чл. 309 ЗСВ, поради което наложеното дисциплинарно наказание е законосъобразно. Събраните по делото доказателства налагат извод, че отговорността на магистрата е реализирана на формално основание, в нарушение на вложеното в разпоредбата на чл. 307, ал. 4, т. 1 ЗСВ съдържание и в разрез с целите на дисциплинарното производство. Констатациите за просрочие при произнасянето на Николай Павлов са разграничени по преписки и по досъдебни производства, като и в двата случая е прието, че прокурорът не е спазил едномесечния срок по чл. 242, ал. 3 НПК, в което се изразява и извършеното от него дисциплинарно нарушение. От доказателствата по делото е видно, че за периода, предмет на образуваното дисциплинарно производство, дисциплинарнонаказаният прокурор е свършил 367 бр. преписки и 309 бр. досъдебни производства, като освен тях е изготвил още 246 бр. писма, 4 бр. разпореждания, 3 отговора по искови молби и две въззивни жалби по ЗОДОВ. Участвал е в 89 съдебни заседания. От представената справка се установява, че броят реално работили прокурори през процесния период (от 18 до 34 лица) е значително под броя по щат в РП-Варна (48 бр.), което означава допълнително натоварване на магистратите, в т. ч. и на прокурор Павлов. В случая установеното най-голямо закъснение е 32 дни след изтичане на едномесечния срок и е налице само по отношение на една преписка, а най-малкото е 1 ден след този срок и е констатирано при общо 12 бр. преписки и досъдебни производства. Подробно описаните в заповед № 358/20.10.2010 г. на районния прокурор на Районна прокуратура - Варна констатации сочат, че в по-голямата си част просрочията се свеждат до 1, 2, 3, 4 или 5 дни, като по 53 бр. преписки и досъдебни производства от общо 67 визирани в заповедта, т. е. в 80 % от забавените преписки и досъдебни производства, просрочието в произнасянето е до 10 дни. Просрочие до 20 дни (11, 13, 15, 17 и т. н. дни) е установено по общо 13 бр. преписки и досъдебни производства, а по една преписка се констатира закъснение от 22 дни. В дисциплинарното производство е установено произнасяне от магистрата извън срока по чл. 242, ал. 3 НПК по отношение на 17 бр. досъдебни производства, като по 13 бр. от тях забавянето е до 10 дни. По делото няма спор, че към момента на проверката, респ. - до започване на дисциплинарното производство, е налице произнасяне по всички преписки и досъдебни производства, разпределени на жалбоподателя през разглеждания период, т. е. всички забавени актове, визирани в констативния протокол от проверката, са постановени. Така установените факти изключват съставомерност на деянието в хипотезата на чл. 307, ал. 4, т. 1 ЗСВ. За да е налице системност на деянието по смисъла на цитираната законова разпоредба е необходимо същото да е извършвано редовно, постоянно, да е установено за значителна част от актовете, които магистратът постановява. В конкретния случай броят на преписките и досъдебните производства, прокурорските актове по които са постановени извън срока по чл. 242, ал. 3 НПК, съпоставен с общия брой свършени преписки и досъдебни производства и цялостната натовареност на магистрата, не може да обоснове системност на извършеното неспазване на срокове. Следователно изводът за извършено дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 307, ал. 4, т. 1 ЗСВ е незаконосъобразен. Наред с това, установените просрочия в повечето случаи са незначителни или пренебрежимо малки (в рамките на един до няколко дни), от тях не са настъпили неблагоприятни последици, поради което не могат да обусловят претендираната в заповедта на административния ръководител тежест на деянието. Съобразявайки констатираните минимални, несъществени отклонения в срочността на произнасянето на жалбоподателя, съдът намира, че наложеното му наказание сочи на субективна преценка и упражнен формален подход при ангажирането на дисциплинарната отговорност на магистрата, както и на нарушаване на принципа на съразмерност, установен в чл. 6 АПК. Извършената в мотивите на заповедта за налагане на наказанието преценка на конкретната натовареност на прокурора не отговаря на действителното положение и не е съобразена с всички факти и обстоятелства, относими към конкретния казус, а позоваването на липса на фактическа и правна сложност на преписките и делата е изцяло декларативно. Невключването на жалбоподателя в специализираните звена на РП не означава, че разпределяните му преписки в пълния си обем не се отличават с фактическа и/или правна сложност. При липсата на доказателства, установяващи противното, подобен извод е явно необоснован. Наред с това, вземането предвид като отегчаващо обстоятелство на наложено през 2008 г. дисциплинарно наказание на магистрата за същото нарушение е недопустимо с оглед заличаването му съгласно чл. 326 ЗСВ, от една страна, а от друга - изводът, че въпреки наличието на предишно наказание за забавени дела лицето не се е поправило, е неверен. Видно от материалите по делото, предходното реализиране на дисциплинарната отговорност на жалбоподателя е заради констатирани сериозни просрочия, изразяващи се в забавяне в произнасянето с над 90 до над 400 дни след установения процесуален срок. Съпоставката на двете заповеди на административния ръководител на РП - Варна сочи, че след ангажирането на дисциплинарната му отговорност със заповед № 446/17.10.2008 г., потвърдена с решение на ВСС по протокол № 44/05.11.2008 г., магистратът е коригирал поведението си и значително е подобрил срочността на работата си, с което целите на наказанието са изпълнени. В подкрепа на този извод се явяват проявеното самокритично отношение на магистрата и полаганите усилия за добросъвестно и точно изпълнение на служебните задължения. Поради това тълкуването на факта на налагано предходно наказание в ущърб на привлеченото към дисциплинарна отговорност лице е незаконосъобразно. По изложените съображения съдът намира, че оспореното решение на ВСС е незаконосъобразно и като такова следва да бъде отменено. С оглед изхода на спора в настоящата му фаза и на основание чл. 143, ал. 1 АПК, направеното от жалбоподателя искане за присъждане на деловодните разноски следва да бъде уважено, като се осъди Висшият съдебен съвет да заплати на Николай Павлов сумата от 395 (триста деветдесет и пет) лева, от които: 10 (десет) лева - държавна такса за първоинстанционна жалба; 350 (триста и петдесет) лева - адвокатско възнаграждение, съгласно приложения договор за правна защита и съдействие; 35 (тридесет и пет лева) - такса за издадени съдебни удостоверения. Претенцията за репариране на разходите за автобусен транспорт на жалбоподателя във връзка с явяването му в проведеното открито съдебно заседание по делото е неоснователна, поради което такива не му се присъждат. Отговорността за разноски е обективна (невиновна) и цели репариране на разноските, направени по делото и възнаграждението на един адвокат, като в обхвата й не попадат други облигационни вземания на страните, независимо от техния източник. Макар и да има санкционен характер срещу страната, неоснователно предизвикала правния спор, отговорността за разноски не обхваща причинените вреди, а само направените по делото разноски. При липсата на легално определение на понятието, граматическото и логическо тълкуване на чл. 143 АПК и чл. 78 и сл. ГПК във връзка с чл. 144 АПК, налагат извод, че под "разноски" в процеса следва да се разбират тези парични средства, които са изразходени от страната във връзка с извършването на определени процесуални действия (депозит за призоваване на свидетел, възнаграждение за вещо лице, разходи за извършване на оглед и др., адвокатски хонорар за представителство в процеса). Следователно разноските включват всички суми, които страната е заплатила във връзка с извършването на правните действия в процеса или за оказаната й правна защита. Фактическите действия на страните по събиране на доказателствата, които да представят по делото, командировки, пътни разноски и пр. не представляват такива разноски. Заплащането на разходи за автобусни билети по повод пътуване до седалището на компетентния съд също е извън обхвата на отговорността за разноски, отделно от това - личното явяване на страната не е било задължително. Поради това направените от жалбоподателя и неговия пълномощник транспортни разходи за участие в съдебно заседание не могат да се вменят в тежест на ответника по жалбата, а остават за сметка на страната, която ги е направила. Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2, предл. 2-ро АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение,