Решение № 3053 от 12.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 2479/2017 г.

Решение № 3053 от 12.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 2479/2017 г., V о., докладчик председателят Донка Чакърова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на полицейски орган при Главна дирекция "Борба с организираната престъпност" (ГДБОП) срещу решение № 8076/19.12.2016 г., постановено по адм. д. № 8117/2016 г. по описа на Административен съд-С.-град (АССГ). Касаторът оспорва съдебното решение като твърди, че е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Касационният жалбоподател иска да бъде отменено обжалваното решение, да бъде върнато делото за ново разглеждане от друг състав или оставена в сила оспорената заповед. Съображения в подкрепа на твърдените касационни основания и искането са изложени в касационната жалба и писмени бележки. Претендира заплащане на разноски. Ответната страна А. К. А., редовно призована за съдебно заседание, не се е явила, не е изпратила представител и не е изразила становище по касационната жалба. Не претендира разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна. С обжалваното решение № 8076/19.12.2016 г., постановено по адм. д. № 8117/2016 г. по описа на АССГ е отменена Заповед за задържане на лице рег. № 1266зз-1323/4 от 20.07.2016 г. на полицейски орган при ГДБОП, с която на А. К. А. е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) задържане за срок до 24 часа по чл. 72, ал. 1, т. 1 от Закона за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР). Административният съд е приел, че оспорената пред него заповед е издадена от компетентен орган, в законоустановената форма, но при нарушение на закона и целта на закона. Така постановеното съдебно решение е неправилно. АССГ е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява съпричастност на А. А. с престъплението, за което е образувано досъдебно наказателно производство и не е сред лицата, за които е направено предложение спрямо тях да бъде извършено претърсване и изземване. Този извод е необоснован и не кореспондира с писмените доказателства, приети като неоспорени от страните. Видно от предложение рег. № 123160-103/12.07.2016 г. на разследващ полицай при СБОП-Б. (л. 39-50 от адм. д. № 8117/16) А. А. е посочена като управител на едно от дружествата, посредством които се намаляват задължения за ДДС и се избягва заплащане на дължими данъци (л. 41, предпоследен абзац). В оспорената пред АССГ заповед е посочено като фактическо основание за издаването й престъпление по чл. 321 и 255 от НК, което кореспондира с данните от цитираното предложение. Заповедта е издадена на 20.07.2016 г. в 8.00 часа, а А. А. е освободена в 12,30 часа. В този период от време, през което е ограничено свободното предвижване е извършен по отношение на нея личен обиск - протокол от 20.07.2016 г. (л. 6). По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че изводът на АССГ за нарушение на чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗМВР е необоснован. При налагането на ПАМ полицейският орган е разполагал с предварителни данни за извършено престъпление чрез дейността на търговско дружество, на което задържаното лице е управител. Н. А. А. да бъде задържана на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР се установява и последвалите задържането й действия по разследването на престъплението, след което тя е освободена в рамките на същия ден (задържането е продължило четири часа и половина). Правото на свобода и сигурност е регламентирано в чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи , непосредствено след правото на живот (чл. 2) и следващите забрани на изтезанията и нечовешко отношение (чл. 3). След прогласяването на основното право, в първата разпоредба на Конвенцията се изброяват хипотезите, в които ограничаването на личната свобода е допустимо. Изброяването е изчерпателно и трябва да се тълкува ограничително. Само този подход съответства на целта на чл. 5 - да гарантира, че никой няма да бъде произволно лишен от свобода, на основание, което не е визирано в Конвенцията.