Решение № 77 от 18.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1370/2017 г.

Решение № 77 от 18.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1370/2017 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Дияна Ценева Производството е по чл. 303 и сл. ГПК. Подадена е молба от И. Х. Д. чрез нейния пълномощник адв. М. И. за отмяна на влязлото в сила решение № I-36 от 19.04.2016 г. по в. гр. д № 280/2016 г. на Бургаския окръжен съд. С него е отменено решение № 225 от 8.12.2015 г. по гр. д. № 1061/2014 г. на Районен съд - Карнобат и е постановено друго по същество на спора, с което е признато за установено в отношенията между И. Х. Н. и И. Х. Д., че И. Х. Д. не е собственик на 5/6 ид. части от втори жилищен етаж от двуетажната жилищна сграда, изградено в дворно място с площ 368 кв. м, съставляващо УПИ II-313 в кв. 54 по плана на [населено място], който втори етаж представлява самостоятелно жилище. Молителката се позовава на основанието по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди, че са налице нови писмени доказателства, които са от значение за изхода на делото, но те не са й били известни при решаването му и тя не е могла да се снабди с тях своевременно. Представя 6 бр. платежни бележки за получените от майката на страните П. Х. Н. месечни трудови възнаграждения през 1978 г. и 1979 г., с отразени в тях удръжки за погасяване на заем към Д. за жилищно строителство, както и Декларация за семейно положение и имотно състояние на И. Х. Н. и съпругата му Г. К. Н. от 20.03.1991 г. Ответникът по молбата за отмяна И. Х. Н. счита, че същата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: За да постанови решението, чиято отмяна се иска, въззивният съд е приел за установено, че с договор за дарение от 16.03.1978 г., оформен с нотариален акт, родителите на страните Х. И. Н. и П. Х. Н. са дарили на своя син И. Х. Н. право на строеж за построяване на втория етаж от жилищната сграда, която ще се построи съгласно одобрен архитектурен проект. Приел е, че правото на строеж е реализирано през 1979 г. и от момента на построяването му вторият етаж е станал собственост И. Н. Намерил е за неотносими към трансформацията на правото на строеж в право на собственост обстоятелствата от кого и с чии средства фактически е било извършено строителството. След преценка на събраните по делото гласни доказателства е намерил за неоснователно възражението на ответницата И. Д., че родителите са изградили втория етаж за себе си, а не за своя син. За неоснователно е намерено и възражението, че след построяване на етажа родителите са упражнявали фактическа власт върху него с намерение за своене, като собственици, която е продължила повече от 10 години, поради което са придобили правото на собственост по давност. В тази насока съдът е посочил, че разпитаните по делото свидетели установяват до смъртта на бащата през 1997 г. родителите да са живели на първия етаж, както и че майката се преместила да живее на втория етаж след 2002 г., когато била допусната да ползва няколко стаи. Макар да се е установил със семейството си да живее в друго населено място, ищецът И. Н. не се е дезинтересирал от собствеността си, периодично е посещавал имота и е заплащал за него данъци и такси. Представените с молбата за отмяна писмени доказателства не са от значение за решаване на делото, поради което не могат да обосноват отмяна на влязлото в сила решение на посоченото в чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК основание. Въпросът дали вторият етаж на жилищната сграда е изграден с труд и средства на родителите на страните или с лични средства на ищеца, е ирелевантен за принадлежността на правото на собственост върху него. Собствеността върху построеното въз основа на отстъпено право на строеж се придобива от притежателя на това ограничено вещно право, а не от лицето, което фактически е извършило строителството или от собственика на терена. Разпоредбата на чл. 63, ал. 1 ЗС не придава правно значение за собствеността на обекта на произхода на средствата, с които е построен. Поради това е без значение дали вторият етаж е построен със средства от жилищен заем, погасяван чрез удръжки от трудовото възнаграждение на майката, тъй като това обстоятелство не би могло да обоснове извод, че с факта на построяването му етажът е станал собственост на родителите на страните. Декларацията от 20.03.1991 г. няма доказателственото значение, което й придава молителката, тъй като не доказва ищецът да се е отказал от правото на собственост върху спорния имот. Съгласно чл. 100 ЗС отказът от право на собственост е формален акт, който има действие само ако е извършен в писмена форма с нотариално заверен подпис и ако е вписан. Посоченото писмено доказателство очевидно не отговаря на тези изисквания. По своето съдържание то не е годно да установи завладяване на жилището от родителите на ищеца, нито промяна в намерението, с което майката е упражнявала фактическа власт върху него. По тези съображения молбата за отмяна е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Водим от гореизложеното съдът